Демокрацията като теокрация

Самата постановка на проблема, изведена в заглавието, вече е способна да скандализира някои по-яростни привърженици на това, което днес се нарича “демокрация”. И наистина, какво общо може да има между две толкова различни на пръв поглед политически системи? Хуманната, справедлива, гарантираща “човешките права” демокрация – и консервативната, мракобесническа, сковаваща човешкия дух теокрация?

Още повече, че демокрацията я управляват лъскави, с елегантни вратовръзки (вариант – папийонки, панделки, корделки), усмихнати от предизборните плакати “представители на народа”, избрани чрез всеобщо и формирано от собствениците на медии гласуване. А теокрацията – навъсени, мрачни, сурови мъже в черни раса с качулки (без качулки не може, щото не е толкова зловещо). Горе-долу това е представата за огромната, принципна разлика между демокрацията и теокрацията, която “разлика” ни се внушава редовно от агитационно-пропагандните холивудски телевизионни канали, обикновено маскирани като научно-популярни. Да не говорим за жълтеникавите, сензационни игрални филми – обикновено също холивудски…

Все пак картината се променя, когато се вгледаме в изворите на съвременната западна демокрация. Както е известно, тези извори изригват своята мътно-кървава пяна във Франция през 1789 г. – а до днес вече под една или друга форма са залели (или затлачили, в зависимост от гледната точка) по-голямата част от света. И ако се вгледаме в тях, с внезапна почуда установяваме, че разликата между демокрацията и теокрацията не е чак толкова огромна. И въобще не е принципна… Нещо повече: може доста уверено да твърдим, че съвременната демокрация е построена именно върху принципите на теокрацията.

Разбира се, първо да припомним най-сбитото и концентрирано определението за теокрация: общество, чиято държавна структура е управлявана от служители на религиозен култ. Класическа теокрация е Древен Египет, а в наши дни някои ислямски държави може да бъдат определени като такива. Разбира се, има религиозни групи и етноси, които, без да са държави, представляват затворени теократични общности, управлявани от служители на съответната религия. Необмислената и опасна толерантност на християнството през вековете към такива групи – на която толерантност въпросните общности са отговаряли постоянно и неизменно с агресия, е една от главните причини за съвременните проблеми на християнския свят. Съвременността вече убеждава много хора, че еднопосочната, невзаимна толерантност представлява смъртна опасност.

Но да се върнем отново към началото на днешната западна “демокрация” и си припомним някои от първите актове на якобинските палачи.

Затваряне, оскверняване и разрушаване на християнски църкви.

Въвеждане на култа към т. нар. “Върховно същество”.

Изменение на календара с отмяна на названията на месеците, останали още от християнския Рим.

Тутакси възниква въпросът: за какво им било всичко това на Робеспиер, Марат, Дантон и другите тогавашни масови убийци? Да приемем, че ще унищожат религията в тогавашното общество, но какво ще дойде на нейно място?

Всъщност, виждаме какво дошло – вече споменатото “Върховно същество”. Тоест, налице е установяване на нова религия на мястото на оплютото, поругано и “отделено от държавата” християнство.

Но нали установяването на нова религия при положение, че нейните проповедници са в същото време начело на държавата и управляват същата тази държава, означава пряка и завършена теокрация? Именно затова имаме пълното основание да наречем обществото, установено отначало във Франция през 1789 г., а по-късно и в целия западен свят, теократично общество.

Теокрация в чистия й вид.

Ако пък искаме да бъдем по-конкретни и точни – антихристиянска теокрация. Вместо, примерно, Амон-Ра – “Върховното същество”. Вместо фараон – Робеспиер. Вместо пирамида или сфинкс – Триумфалната арка и Пантеона (в който, естествено, и до ден-днешен са идеолозите и вдъхновителите на целия този зловещ процес, взел милиони човешки жертви: Русо и Волтер).

И както във всяка теокрация, естествено, в политическата система, в която живеем, констатираме пълна липса на свобода на словото. Класика в жанра. И няма значение с какви високопарни изрази се замаскира. Ето съвсем малък пример.

В средата на 80-те години на миналия век Александър Солженицин отиде във Вандея да се поклони пред паметта на жертвите (100 хиляди избити френски селяни; естествено, християни, какви други?) на демократичния терор от 1789-94 гг., като в изказването си направи пряка аналогия с епизод от комунистическия терор през 1919-21 гг. в Русия (100 хиляди избити руски селяни в Тамбовска губерния; естествено, християни, какви други?). След това изказване във Франция върху Солженицин се спусна пълна информационна завеса и никой вече така и не спомена неговото име до края на престоя му на Запад, нито го канеха за интервюта, сякаш не съществуваше… Нищо, че беше Нобелов лауреат – просто му отнеха думата без никакви церемонии. Да живее свободата на словото.

На пръв поглед, преди два века установяването на нова религия завършва със закономерен провал, както закономерно и справедливо завършват живота си повечето якобинци – върху любимата им гилотина. А християнството не след дълго възстановява позициите си в западноевропейското общество.

Нима? Дали наистина възстановява? Погледнете днешното състояние на европейския католицизъм – със забраната учениците да носят кръстчета, изхвърлянето на разпятията и иконите от класните стаи (католическа Италия и православна Гърция все още се съпротивляват, но докога?), шокиращия случай с християнката Надя Евейда, уволнена в началото на 2008 г. от “Бритиш еъруейз”, защото носела кръстче, и пр., и пр. – всичко това напомня ли ви за някакво “възстановяване” на позициите на западния католицизъм след насилствената и тотална секуларизация? Очевидно никакво възстановяване няма. Напротив: процесът на антихристиянизация на Европа, започнал преди два века, и до ден-днешен бива разгръщан, подклаждан, подстрекаван, финансиран, както и подпомаган с всякакви други ресурси: медийни, военни, чрез всевъзможни “неправителствени” организации и т. н.

И отново днес, както и тогава, възниква естественият и закономерен въпрос: в полза на коя религия бива изтласквано християнството?

Естествено е в полза на коя: на онази, която не ще се поддаде на утопичната измама за някакво абстрактно и плиткоумно-щастливо “мултирелигиозно” общество – а ще прояви достатъчно съвременен разум и историческа мъдрост да опази и имунизира своите последователи от въпросната мултиизмама. За съжаление, досега християнството като цяло не успява да осъществи това опазване и имунизация. За още по-голямо съжаление, Православието също няма особени постижения в това отношение…

За да открием коя религия използва за своите цели рекламната концепция “мултирелигиозно общество”, може да използваме собствения си горчив исторически опит. Защото демокрацията и комунизмът провявяват завидно и, между другото, доста шокиращо единодушие в отношението си към християнството. И в единия, и в другия случай имаме “отделяне на църквата от държавата”, премахване на вероучението в училищата, открито или прикрито преследване на християните, ограничаване и премахване на християнската символика (спомнете си с какво са заменени днес някогашните червени кръстове по линейките!). И най-важното – в демокрацията, както и при комунизма, всички религии са равни.

Само дето комунизмът ги преследваше в един кюп, поравно, при това без да се прикрива и маскира – всички бяха “опиум за народа” и към тях се подхождаше съответно.

Демокрацията обаче подхожда доста по-хитро, подло и коварно: просто обявява създаването на “мултирелигиозно общество”. В него всички ще пляскат с ръчички и ще се прегръщат щастливи и доволни. Ако си спомняте, същото щеше да бъде, когато се построи комунизмът в завършен вид – нали така си остана непостроен като Вавилонската кула…

Тоест, демокрацията доста безсрамно и нахално, като някаква гладна хиена, се нахвърли върху още неизстиналия труп на комунизма и отмъкна от него основната му идеологическа постановка: за бъдещото щастливо комунистическо общество, където всички щяха да пляскат с ръчички, да се прегръщат щастливи и доволни и прочее чудесии… И, естествено, за да не проличи кражбата, нахлузи на комунистическата идеологическа постановка нова дреха под марката “мултирелигиозно общество”.

Нищо, че иззад дебелия слой грим върху предварително съсухрената от ветхост физиономия на “мултирелигиозното общество” се зъби все същият добре познат комунистически рай. С всичките му материални и физически атрибути, впрочем: бодливи телени мрежи, въоръжени до зъби пазачи с картечници и автомати. Който не вярва, може да отиде в Косово да види картината около сръбската част или пък какво представляват православните църкви и манастири. Само дето затворниците в комунистическия ГУЛАГ бяха вкарвани безразборно в някогашните концлагери. А демокрацията, както виждаме с примера на Косово, проявява избирателност: зад бодливата тел – само християни.

Коварството на хипотезата за “мултирелигиозното“ общество е в това, че изравняването на всички религии в недоразвитото религиозно съзнание на съвременния човек проправя директно път както към неговия отказ от собствената му религия (ами да, защо да вярваш непременно в някоя религия, щом всички били проповядвали едно и също?), така и прехвърля пряк, директен мост към зловещото якобинско начало. Понеже, както тогава се установява абстрактният култ към не по-малко абстрактното “Върховно същество”, по абсолютно същия начин сега агитаторите на “мултирелигията” са съгласни, че “там горе има нещо”, пък нямало значение как се казва: Бог, Аллах, Буда, Брахма или другояче… Тоест – има върховно същество, а името му няма значение. Важното е, че го има. Някакво същество. Там горе.

Ето защо да се обявява съвременното западно общество (на което толкова искаме да заприличаме, без да се замисляме за последиците) просто за атеистично, е малко прибързано. Именно този “атеизъм” е първоначалния елемент от осъвременяването, актуализирането на старата концепцията за “Върховното същество” – тоест на новата квазирелигия, която в момента се пробутва на Европа. Между другото, в разговори на Запад по тази тема, изразът “Върховно същество” се използва от западноевропейците буквално, дума по дума. Два века само ни изглеждат много време – но се оказва, че мумията на “Върховното същество” се оказа доста жилава…

Целта на съживяването на тази мумия е елементарна: рано или късно, колкото и човек да е видиотен и кретинизиран от материализацията на западния консумативизъм, винаги съществува смъртоносната за “демокрацията” опасност той да вдигне поглед към небето. Ето защо тогава услужливата демократична пропаганда е готова тутакси да му поднесе съживената мумия. Така кръгът се затваря – тръгнала доста неубедително преди 200 години, концепцията за въпросното “върховно същество” се завръща отново, вече укрепнала, пропагандирана, рекламирана както от закоравелите западни антихристиянски агитационни централи, така и от техните неумели, но затова пък финансово доста подплатени нашенски източноевропейски епигони. И която религия има традиции в дисциплинирането на последователите си, в тяхното сепариране и дезинтегриране от обществото, в което живеят, както и в разрушаването отвътре на същото това общество, ще отбележи поредната си победа в освободеното, вакуумирано духовно пространство, окупирайки го с помощта на съживената “върховна” мумия.

Естествено, възниква нормален и закономерен въпрос: примитивният и първобитен култ към “Върховното същество” в непохватно модернизирания си вариант на “мултирелигиозно общество” е налице – но къде са жреците, които не просто трябва да проповядват, а и да управляват това общество?

Въпросът е правомерен. Още повече, че също както фараонът в Древен Египет, така и днес, на преден план са видимите политици: президенти, премиери, членове на различни ръководещи политически и институционални формации… А истинските съвременни жреци, както и се полага, са на втори план. Да не забравяме прословутата фраза на Бжежински: “След комунизма нашият най-голям враг е Православието”. Напълно жреческо изказване. Желязна идеологическа постановка, въздигната до ранга на религиозна догма. Но и Бжежински, макар своеобразен жрец, в смисъл идеолог, на антихристиянството, все пак не е бил на върха на властта. Под върха е бил. Просто държавен секретар. Да не говорим, че ако се има предвид времевата ограниченост на президентския мандат, президентът, дори американският, също не е на върха на властта. Той е като египетския фараон. Фасада. Дори не истинска фасада, а пародия – египетският президент, пардон, фараон, поне е бил такъв до живот. Американският фараон, пардон, президент – четири години; ако пък на жреците не им хареса пурата на Моника Люински, импийчмънт и гуд бай, дотука…

Случаят с Бжежински показва само едно: в средата на жреците също има йерархия. Изказването му за Православието е глупаво не защото е невярно (щом има хора, които наистина смятат Православието за враг, значи за тях е така – по-точно те са му врагове), а понеже е демаскиращо. Един жрец от наистина висок ранг не би правил нито глупави, нито демаскиращи изказвания.

Ами онези изказвания, които не сме чули и прочели? Които са правени насаме, на закрито?

Разбира се, ще заобиколим внимателно подводната тема за масонските и други закрити общности – още повече, че дори теорията за “световната конспирация” ги разглежда само като обслужващи трансмисии и нищо повече.

Кастата на жреците на “мултирелигията” се рекрутира както от етнически предопределени антихристияни, така и от отдавна дезориентирани в религиозно отношение “доброволци”, чието антихристиянство също вече е предопределено (този момент всъщност е най-опасният) от плъзналата като плесен зараза на “мултирелигиозния” начин на мислене. И независимо, че вече не носят (поне явно) ритуални облекла, нито се мотаят сред стени, изписани с древни йероглифи, не е толкова трудно да бъдат разпознати. Когато някой ви каже колко е великолепно, защото е демократично, “мултирелигиозното” общество – ето ви жрец на теократичната демокрация, независимо от неговото ниво. Именно това е предимството на съвременната теокрация в сравнение с онази на Робеспиер – всеки може да се окаже неин жрец, дори без сам да знае това. Защото тя е посяла отровните си буболечки в мозъка му.

Споменахме израза “теократична демокрация”. Но очевидно големият проблем и въпрос е: а всъщност има ли друга демокрация?