Другарски съд

През последните дни, за пореден път, станахме свидетели на метастазите на една болест, която разяжда родното ни общество вече 30 години. Тоталната идейна мъгла и ценностна дезориентация получиха нов импулс след публикуването на Националната стратегия за закрила на детето 2019-2030 г.

От Св. Синод на БПЦ призоваха за цялостната й редакция, а след това на официалния сайт на Патриаршията беше публикувано и становище по темата. Веднага се надигна вой, най-вече срещу заклеймяването на аборта, освен при наличието на „най-тежки и необратими заболявания на майката“ и срещу позицията, изложена в документа, за използването от родителите на „допустими вербални или физически средства за корекция на детското поведение”.

Впоследствие Русенският митрополит Наум изрази несъгласието си с въпросното становище и заяви, че то не е разглеждано и одобрено от Св. Синод. Патриархът също потвърди това и декларира, че Църквата все още няма официална позиция по темата, а Ловчанският митрополит Гавриил, от чиято епархия становището беше изпратено до сайта на Св. Синод, поднесе публично извиненията си.

И тук „скандалът“ трябваше да угасне толкова скоропостижно, колкото се разгоря. Но само за няколко дни се сътвори толкова много шум за нищо, че и Шекспир би ни завидял.

Не искам да коментирам въпросното „становище“. В него има позиции, които категорично подкрепям, но има и моменти, които следва да претърпят допълнителна преоценка и осмисляне. Медиите обаче веднага ни обляха със сочни мръсно-жълти заглавия, в които обявиха, че Църквата подкрепяла „шамарите” и насилието над деца, и се обявявала „против” абортите.

За самозаявяващото се като (над 80%) православно БГ общество обявяването на Църквата „против” абортите се оказа повече от шокиращо. Но няма как трезвомислещ, а още по-малко богословски грамотен човек да си въобрази, че БПЦ (или която и да е друга поместна православна църква или религиозна институция, представляваща друга християнска деноминация), би се обявила в подкрепа на абортите.

Истерията застигна дори главния редактор на една от водещите печатни и онлайн медии у нас, заради това, че (въпреки традиционно заеманите от него либерални позиции), си е позволил да защити становище на „ретроградната” БПЦ против абортите.

Един мастодонт на (соц)културата дори цитира в ефира на едно не толкова културно токшоу стихове от „ЕклЕсиаст” (вероятно е имал предвид книгата на ЕклИсиаста или Проповедника от Стария Завет), подчертавайки, че четял Библията и вярвал, че (по принцип) има Бог, но не вярвал на „институцията” Църква. Това е все едно да кажеш, че се прекланяш пред изобретяването на печатната преса, но не смяташ, че Йоханес Гутенберг заслужава някакво признание и уважение за това.

По-тревожното обаче е друго, в посткомунистическа България е модерно БПЦ и в частност архиереите от състава на Св. Синод да бъдат публично линчувани за тяхната „апатия”, „незаинтересованост” и „бездействие” по обществено значими проблеми. А когато Църквата вземе отношение (а тя винаги го прави по наистина важни за обществото теми), тогава същите тези, които иначе гръмко се афишират като православни, започват да обвиняват Църквата, че се месела „навсякъде” и взимала отношение по всички теми.

Спомням си как преди няколко години срещу Църквата се изви същият вой, когато Варненският и Великопреславски митрополит Йоан изрази несъгласието и обидата си от изложбата с колажи на един неизвестен автор, който, пък, се почувства „инквизиторски” цензуриран.

Но това са метастазите на дезориентацията – да не си наясно с позициите, целите и желанията си и да не знаеш какво искаш…