Духовните семинарии в България – възможности и перспективи

Проблемите, които в последно време се стовариха върху средните ни духовни училища, ни карат да се замислим за тяхното значение в духовен и образователен план. Добре би било да се направи една широка дискусия по въпроса, като се разгледат възможностите и перспективите пред семинариите. Би следвало в тази дискусия да вземат участие както техни възпитаници, така и представители на духовенството, на висшите богословски колегиуми, на редовите богослови и миряни. 

Важно е да се определят приоритетите пред семинариите като средни богословски училища и тяхното значение при формирането както на професионални, така и на нравствени качества на обучаващите се. Преди всичко, човек отива на училище, за да се учи – и е важно това, което ще научи, както за личното му, така и за професионалното му израстване. Важен е начинът, по който ще се усвоят знанията и уменията, както и тяхната практическа приложимост в живота, в работата, в служението на Църквата. 

 

В този контекст бих искал да отбележа някои мои виждания и разсъждения по въпроса за функционирането на средните ни богословски училища. Бих искал този текст да бъде покана за дискусия по въпроса, който, убеден съм, тревожи всеки вярващ и всеки, който приема образованието като приоритетен елемент за служението в Църквата. 

 

Който е общувал в академична среда с богослови-семинаристи непременно ще забележи, че това, което те са усвоили в средното си образование, се приповтаря в голяма степен във висшето. Това се дължи на една остаряла методология, прилагана в средните професионални училища (бившите техникуми). Преди промените в България бе достатъчно да си придобил средно професионално образование, за да имаш нормална работа. Когато университетите станаха достъпни за всички (чрез държавното финансиране) всеки получи възможността да придобие по-високо образователно ниво, да стане по-добър специалист в своята област. Така постепенно университетите изместиха техникумите в предлагането на професионални знания и умения, чрез които човек да се реализира на пазара на труда. Това наложи реформиране на образователната система и превръщането на техникумите в професионални гимназии. В техните програми специализиращите часове се редуцираха, а освободеният хорариум – трансформиран в чуждоезиково обучение и часове по информатика. Научните дисциплини бяха заменени с учебни предмети.

 

Какво имам предвид? В средното образование би следвало да се изучават учебни предмети, а във висшето – научни дисциплини (науки). За да се образува тематично разпределение на един учебен предмет, се взимат знанията от различни науки в съответната научна област. Например в тематичното разпределение на учебната програма по предмета „Икономика на предприятието” (от учебната програма на една професионална търговска гимназия) влизат тематични ядра от науките маркетинг, макроикономика, микроикономика и др. В тематичното разпределение на учебната програма на предмета „Биология” за 8 клас влизат анатомия, генетика, физиология и т. н. 

 

Реформата засегна всички професионални гимназии с изключение на средните духовни училища. Там все още вместо учебни дисциплини се изучават науки, и то по учебниците, които по-късно се използват и в някои висши учебни заведения. В семинариите се четат лекции, вместо да се преподава съобразно съвременните изисквания, включващи методи и подходи, които да ангажират обучаващите се с активно участие по време на часовете, с дискусии, с мултимедия и т. н. Липсват съвременни учебници, които да включват богат снимков и художествен материал, които да цитират исторически документи, съвременни изследвания. Учебниците не са интересни и занимателни, не провокират аналитично мислене, нямат евристична насоченост. Ако сравним един учебник по История за 10-ти клас и един учебник по Обща църковна история за същия клас, ще установим следните разлики: в първия има текст, карти, диаграми, снимков материал, откъси от исторически извори, представяне на исторически личности със снимки и биографичен материал, въпроси за дискусия, допълнителен текст за любознателните и т. н. В учебника по Обща църковна история има… текст. 

 

По този начин образованието в семинариите зацикля. Неговата ефективност не е широкомащабна и се припокрива с това, което се изучава във висшите учебни заведения. Ако следваме пътя на логиката, би трябвало програмите в средните богословски училища да се синхронизират с програмите в богословските катедри и факултети на ВУЗ-овете, така че да бъдат максимално ползотворни в усвояването на нови знания. Средното образование, което разполага с по-голям времеви потенциал и повече свобода във формиране на програмата си, трябва да даде онези неща, които не може да даде висшето. Например: 

 

Обучение по чужд език. Трудно е един висшист по време на своето обучение да се занимава допълнително с усвояването на език, който да му помогне в професионалната реализация. Така например за богословите е добре да знаят гръцки, руски, румънски или сръбски. По този начин биха могли да се обучават в чуждестранни университети за част или по време на цялото свое следване. Съвременните обменни програми дават добри възможности за студентска мобилност. Така може още от средното образование да се преодолее езиковата бариера и да се разширят възможностите за обучение без граници. Дори в България студентите, усвоили езиците на другите православни църкви, ще могат да имат достъп до много онлайн-библиотеки, до нови и съвременни изследвания върху актуални богословски проблеми. Преподаването на редки чужди езици пък ще привлече повече желаещи да се обучават. Освен в системата на БПЦ, те биха могли да се реализират в преводаческата, туристическата, дипломатическата и много други сфери.

 

Обучение по иконография. Всеки, който иска професионално да се занимава с иконография и иска да следва подобен профил, е необходимо да има вече изградени художествени умения, както и някакъв обем познания (необходими особено при кандидатстването). Те се натрупват обикновено или в гимназиите по изкуства, или в художествените паралелки. В тях обаче не се приоритизира изработката на свещени изображения. Чрез създаването на специална програма за художествена паралелка в семинариите може да се натрупат солидни знания и умения, които да се развият във висшето образование.

 

Обучение по Библеистика. Всъщност в основата на богословското образование стоят Свещеното Писание и Свещеното Предание. В голяма степен обаче те не се усвояват във висшите учебни заведения, поради ограничения хорариум часове, поради невъзможността изпитните конспекти да обхванат всички теми, поради научните специфики, поради приоритетното залагане на самоподготовката като елемент на висшето образование. Така в семинариите може да се разпредели тематично изучаването изцяло и задълбочено на Свещеното Писание. Тогава няма и да се стига до зулумните ситуации да завършват богослови (семинаристи и несеминаристи), които да не са прочели все още Библията. (Жалко, но факт!).

 

Църковно-певческото обучение в средните богословски училища е единственото нещо, което, според мен, обучаваният придобива в пълнота по време на своето обучение. Това трябва да се запази и поощри.

 

Разглеждайки това, което би следвало да се направи, не бива да пропускаме и онова, което трябва да се премахне. Така например практическите дисциплини Пастирско богословие, Канонично право, Омилетика и др. би следвало да бъдат свалени от учебните планове. Те са напълно застъпени във висшите учебни заведения, пък и за тяхното пълно разгръщане е необходимо по-сериозен капацитет от знания, какъвто би могъл да се придобие при по-дълъг период на обучение или в по-късен етап от развитието. Не случайно тези дисциплини са поставени в последните курсове на програмите на богословските катедри и факултети. 

 

Изучаването на класически езици – старогръцки и латински, също трябва да отпадне от задължителната програма. Те не могат да допринесат с нищо за по-нататъшното обучение; утежняват го, а ограниченият кръг знания се приповтаря по същия начин и във ВУЗ-овете. Изучаването на мъртвите класически езици не позволява на учениците да придобият езикова култура, защото липсва практиката на свободния разговор. Така, не усвоявайки напълно нито един чужд език в този етап на образованието, много трудно учениците биха направили това по-късно, ако изобщо им се отдаде такава възможност. 

 

Също погрешна практика, която ограничава желаещите да се обучават в средния етап на богословското образование е недопускането на момичета при кандидатстване и записване. Тази практика има своите корени в историята на семинариите, когато те са били училища, подготвящи само и единствено свещеници. Днес обаче положението е по-различно. Жени се допускат във висшите богословски катедри и факултети. Нещо повече – дори вече имаме преподаватели жени, доктори по богословие и т. н. Следователно, това не може да бъде сериозна пречка за допускане на девойки в този етап на образование (разбира се, ако то се реформира). В този си вид това би било дори скандално.

 

Би било добре също да се променят и имената на семинариите. Вместо „Софийска духовна семинария”, по-съвременно и по-практично звучи „Средно богословско училище” или „Богословска гимназия с преподаване на чужди езици”, „…с профил изкуства” (пеене, рисуване) и т. н. Това няма да я направи нито по-малко духовна, нито по-малко семинария. 

 

Надявам се с тези мои разсъждения да не засягам никого. Те са отправени с най-добри намерения и, както казах по-рано, са покана за дискусия. Една наистина необходима дискусия, ако искаме средното богословско образование в България да има бъдеще. Защото не е въпросът кой стои начело – монах, епископ или свещеник, а дали има воля за реформи и дали учителските колективи имат желанието да се отворят към едни наистина необходими промени, за да бъдат по-съвременни и по-качествени в изпълнението на призванието, към което ги е призовала Църквата.