Евтаназията и нашето морално бъдеще

Авторът на статията е известният в САЩ специалист в областта на биоетиката и правата на човека, юрист, консервативен публицист, автор на редица книги и блогер Уесли Дж. Смит. Понастоящем той е консултант на Съвета за правата на пациентите (САЩ), а също и старши сътрудник на «Центъра за човешко съвършенство» (Center on Human Exceptionalism) към некомерсиалната изследователска организация «Discovery Institute» в Сиатъл. Признат е за един от водещите мислители и експерти в сферата на проблемите на биоинженерията. Дългогодишен борец с евтаназията в Америка. Най-известната му книга е «Културата на смъртта: нападение срещу лекарската етика в Америка» («Culture of Death: The Assault on Medical Ethics in America»). Г-н Смит е последователен противник на евтаназията, абортите, сурогатното майчинство, клонирането. През 2007 г. Уесли Смит прие православието и стана енориаш на Православната църква в Америка. Често говори по американското радио и телевизия.

Мнозина смятат, че евтаназията и «самоубийството с лекарско съдействие» са приложими изключително към неизлечимо болни хора, чиито страдания може да спре само смъртта. И въпреки това самото твърдение, че «повече нищо не може да се направи», е вече невярно: през последните няколко десетилетия палиативната помощ извърши огромен скок напред. А при това евтаназията на практика се прилага не само към умиращи болни. Да, от това обикновено се започва. Но веднага щом едно или друго общество приеме идеята на евтаназията, тоест убийството като допустим отговор на страданието на човека, то вече нищо не може да ограничи «лекарската помощ» в умирането на онези, които и така са се доближили до края на своя живот. При това в живота може да има множество обстоятелства, причиняващи на човека много по-големи страдания от неизлечимата болест, и в течение на по-продължителен срок. Ако умиращият болен може да си отиде от този свят с помощта на евтаназията, то естествено се появява въпросът: а защо да не може да го направи човекът, изпитващ някакви други тежки и продължителни страдания? С течение на времето, ако обществото е приело идеята на евтаназията, отговорът ще бъде положителен.

Защитниците на легализацията на евтаназията и «самоубийството с лекарско съдействие» не придават особено значение на такива твърдения, смятайки ги за «хлъзгави» аргументи и банален алармизъм. Привържениците на евтаназията обещават, че строгите норми ще предотвратят злоупотребите – сякаш този акт само по себе си не е злоупотреба! По-долу ще покажем, че «хлъзгавият път» на евтаназията – това не са опасения за нещо възможно в бъдещето, а реални и многобройни факти от настоящето. Достатъчно е да разгледаме опита на Холандия, за да видим нещата в действие.

В Холандия легализацията на евтаназията започна през 1973 г., след един съдебен прецедент, когато наказателната отговорност за «лекарска помощ при самоубийство» бе фактически отменена при строго спазване на определени условия. През 2002 г. евтаназията в тази страна беше легализирана. Оттогава холандските лекари изминаха дълъг път: от убийството на умиращи болни по тяхно искане до лишаване от живот на хроничноболни, на инвалиди, «уморени от живота» старци, психичноболни и страдащи от депресия хора. Прочутият съдебен процес, който отвори пътя на холандските лекари да умъртвяват психичноболните си пациенти, беше свързан с името на психиатъра Шабо, който помогнал да се самоубие на Хили Босер – жена на средна възраст, изгубила две деца (единия поради самоубийство, а другия поради болест) и не искала нищо друго освен «да бъде погребана между тях». Приемайки Хили като пациентка, доктор Шабо дори не се опитал да я лекува. След четири приема в течение на пет седмици той вместо лечение просто й помогнал да си уреди сметките с живота. Върховният съд на Холандия оправдал действията на психиатъра с това, че страданието е страдание – било физическо или душевно, тъй че убийството на Хили е «допустима медицинска практика».

През последните години холандските професионални списания започнаха да призовават психиатрите в страната да използват по-активно евтаназията. Тъй, статия, публикувана в излизащото на холандски език «Холандско списание по психиатрия» през 2011 г., открито препоръчва «съдействие за самоубийство» като лечение на психични заболявания. «Смъртта с лекарско съдействие днес е приемлива за психичноболните пациенти, тъй като по този начин получават избавление и пациентите, и самата психиатрия». Евтаназията и «смъртта с лекарско съдействие» са наречени «избавление» в професионално списание по психиатрия! Очевидно е, че психиатрите са се вслушали в призива да участват по-активно в убийството на своите пациенти чрез евтаназия. През 2012 г. 14 пациенти с тежки психични заболявания получиха «лека смърт» от ръцете на своите лекари-психиатри в Холандия. През 2013 г. броят на такива болни се утрои и стигна до 42 души.

Холандските лекари извършват и детеубийства, умъртвявайки тежкоболни новородени и младенци с патология. Според едно изследване, публикувано от английското ежеседмично списание за медицински работници «Скалпел», днес около 8% от общия брой умиращи новородени деца се убиват от лекарите. Беше дори публикуван бюрократичен протокол с указания как да се избират младенци за евтаназия. Ако ви е интересно, потърсете в интернет «Гронингенския протокол» (през септември 2004 г. ръководителят на отдела по педиатрия към университетския медицински център в холандския град Гронинген Едуард Верхаген публикува текст с ръководство по «умъртвяване поради милосърдие» на тежкоболни новородени и списък на показания за извършване на евтаназия без страх от съдебно преследване). За да демонстрирам колко «признато» е станало това убийство на новородени, ще дам само един пример: известното списание за медици «Новоанглийско списание по медицина» публикува «Гронингенския протокол» без всякаква критика!

Ако Холандия се «хлъзна по хлъзгавия склон», то Белгия «скочи от скалата с главата надолу». Тази страна узакони евтаназията през 2002 г. Първият случай на евтаназия след легализацията беше убийството на пациент с разсеяна склероза, което беше нарушение на закона. Но се оказа, че няма страшно: законите по-скоро служат като гаранции, а не ограничават «медицинските убийства». От 2002 г. насам Белгия измина огромен път на легализация и извършване на все по-радикални видове евтаназия. Не е ли това логично следствие от приемането на идеята, че убийството е допустим отговор на страданията на човека?

Ето само няколко примера. Най-малкото три двойки възрастни съпрузи, не желаещи да живеят в самота след смъртта на един от тях, получиха заедно «лека смърт» чрез евтаназия. Те се страхуваха от вдовишко състояние и затова избраха смъртта. Първата двойка си замина от този свят през 2011 г. Нито един от двамата съпрузи не беше тежко болен, и «процедурата» беше извършена при съзнателното им съгласие. Още една от споменатите двойки беше напълно здрава, но възрастните хора просто «се страхуваха от бъдещето». При това евтаназията бе извършена от лекар по препоръка на собствения им син, който в интервю за британския вестник «Дейли Мейл» заяви, че смъртта на родителите му е било «най-доброто решение», защото да се грижи за тях би било «невъзможно».

Практически всяко общество приема като трагедия ситуацията, когато възрастни двойки приемат евтаназия. Но в Белгия, изглежда, това се смята за законно решение на проблемите, свързани с грижата за немощни старци. Във всяко морално здраво общество «лекарите убийци» веднага биха били лишени от своя лиценз/сертификат и биха били съдени за убийство, но очевидно Белгия вече не влиза в тази категория.

Ана Дж., страдаща от суицидални наклонности и анорексия, публично обвини психиатъра си, че той я принуждавал да стане негова сексуална робиня. Лекарят призна вината си, но не понесе наказание, и тогава Ана се обърна към друг психиатър за евтаназия. Тя си отиде от този живот на 44 години.

Натан Верхелст, който прекара операция по смяна на пола и стана мъж, бе крайно разочарован от резултата на операцията и от отчаяние реши да прибегне към евтаназия. Психиатрите в Белгия, както и в Холандия, използват евтаназията и за «лечение» на пациенти със суицидални склонности, предизвикани от психични заболявания. Съвсем наскоро те официално одобриха молбата за евтаназия на физически здравата 24-годишна Лаура, страдаща от хронична депресия и склонност към самоубийство.

През 2014 г. Белгия узакони детската евтаназия от момента на раждането. Междувременно белгийските лекари преуспяват в изземането на органи от психичноболни пациенти и пациенти с инвалидност, на които правят евтаназия. Повечето такива болни имат нервно-мускулни заболявания или психични отклонения, но затова пък «органи с добро качество». Смърт, изземане и трансплантация на органите на умрелите пациенти – и за всичко това одобрително пише международното медицинско списание! Не мога да си представя нищо по-опасно от това да говориш на инвалид или психично нездрав, отчаял се човек, че от смъртта му ще има повече полза, отколкото от живота му. Ето какво се случва, когато обществото приема една такава отровна идея.

В Швейцария клиниките за «узаконено самоубийство» също с готовност обслужват пациенти с психични разстройства, депресии и инвалиди. Отбелязани са случаи на «двойни евтаназии» на възрастни съпрузи, страхуващи се от овдовяване и живот в самота. През миналата година една възрастна италианка отиде в Швейцария, за да й направят евтаназия, защото била «станала грозна и изпаднала в депресия». При това роднините научили за това едва когато клиниката им изпратила по пощата праха на жената.

През следващата, 2016 г., «благодарение» на своя Върховен съд Канада най-вероятно ще попълни печалния списък на държавите, разрешаващи прилагането на евтаназия към психичноболни, умиращи и инвалиди. Според неотдавнашното решение на канадския съд всеки пациент, комуто е поставена диагноза за неизлечимо заболяване (при това тук спадат и онези случаи на «неизлечимост», когато самият болен се отказва от лечение), има право на евтаназия. Съдът с гордост прие, че психологичната болка също е оправдание за евтаназия.

Когато разказвам всички тези истории, давам различни примери, често ми казват: «Е, в Америка това със сигурност никога няма да се случи». Но то вече се е случило! Някои от пациентите или по-точно жертвите на Джак Кеворкян (американски лекар (1928–2011) и популяризатор на евтаназията, станал известен като «доктор Смърт» – прев.) страдаха не от телесни недъзи, а от психични разстройства. Една от неговите пациентки – Марджори Уонц – бе хоспитализирана в психиатрично отделение: тя злоупотребяваше със сънотворния препарат «Халцион», предизвикващ суицидални желания, и се оплакваше от болки в областта на таза. Аутопсията показа, че тя не е имала физически заболявания. Добре известен е случаят от 1996 г., когато 39-годишната Ребека Беджър се обърна към доктор Кеворкян, за да й помогне да си уреди сметките с този живот, защото вярваше, че страда от разсеяна склероза. И тук аутопсията показа, че Беджър е била физически абсолютно здрава. По-късно се оказа, че жената се е лекувала от алкохолизъм, страдала от депресия и злоупотребявала с болкоуспокояващи средства. И тези два случая не са единствени.

Въпреки смъртта на тези и други хора по негова вина, авторитетът на Кеворкян беше и си остава много висок, а през 2010 г. излезе хвалебен филм за неговия живот, като главната роля играеше прочутият актьор Ал Пачино.

Какви изводи могат да се направят по повод евтаназията от посочените факти?

• Първо, веднага щом евтаназията и «самоубийството с лекарско съдействие» станат легални, те не остават дълго време само една ограничена инициатива. Това не е сеене на паника, не е алармистко предположение, а извод, направен въз основа на познаването на случилото се в Холандия, Белгия и Швейцария. Няма съмнение, че ако евтаназията получи широка подкрепа – от страна на обществеността, медицинската общност – то изглеждащите на пръв поглед строги нормативи, насочени към предотвратяване на злоупотребите, стават не особено значителни препятствия, които лесно могат да се заобиколят или игнорират.

• Второ, легализацията на евтаназията променя обществото. Не само се разширява категорията на хората, «имащи право» на евтаназия, но и осталналата част от обществото престава да смята този вид смърт за нещо значимо. Тази загуба на чувствителност, ако можем така да се изразим, от своя страна влияе върху това как хората възприемат моралното достойнство на тежкоболните, инвалидите и старците и дори на самите себе си.

• Трето, евтаназията напълно извращава медицинската етика и подронва ролята на лекарите, които от упорни борци за нашия живот се превръщат в «доставчици на смърт».

• Четвърто, ако даден човек е имал злополучието да бъде причислен към категорията на хората, към които се прилага евтаназия, то неговото човешко достойнство може лесно да бъде редуцирано до нивото на биологичен материал, който може да се използва «за полза на обществото».

На фона на всички това аз си спомням думите на канадския журналист Андрю Койн. Във връзка със значителната обществена подкрепа за канадския фермер Робърт Латимър, който през 1993 г. сложи 13-годишната си дъщеря Трейси, страдаща от церебрална парализа, в кабината на своя пикап, пъхна вътре тръбата с отработените газове и по този начин умъртви дъщеричката си «от състрадание», Койн написа: «Общество, което не вярва в нищо, не може да предложи нито един аргумент дори против смъртта. Социумът, изгубил вяра в живота, не е способен да разбере защо той (животът) трябва да продължава». Това са сурови думи, но нека да не изпадаме в отчаяние. Ние имаме противоотрова срещу културата на смъртта – и тя се нарича любов.

Всички остаряваме, заболяваме, отслабваме, ставаме нетрудоспособни. Животът може да се окаже много тежък. Евтаназията повдига един фундаментален въпрос: ще запази ли нашата цивилизация моралната си способност да осигурява грижи и любов на онези, които изживяват тежък период в живота си, или ще се откажем от тях и ще ги обречем на смъртоносна инжекция и отровно хапче? Този вопрос е много важен и от неговия отговор, струва ми се, ще зависи нашето морално бъдеще.

Източник: Православие.ru