Зад стените на манастира. Размисли по повод Възкресение Христово през 2007 година в България

Напоследък предприех поклоннически пътувания из някои от големите и известни наши манастири. Те представляват визитната картичка на състоянието на БПЦ и на културния туризъм в България. Мотивите за поклонението ми на светите места бяха чисто идеалистични с цел опознаване както на светостта на България, така и измолване прошка и покровителство от страна на светиите, на които са посветени манастирите. В тези мои пътувания бях воден от историческото си знание, че манастирите са били крепост на вярата през годините на турското робство и през годините на комунизма. С това очакване – да видя величието на тези крепости сега – обиколих няколко манастира. Разочарованието ми обаче историк и активно вярващ християнин беше голямо.

Първо качеството на монасите и тяхното количество не отговаря на претенциите на БПЦ да бъде духовен водач на нация, която чете и пише на свой език повече от 1000 години и чието Покръстване е едно от първите в Европа. Равнището на грамотност в манастирите е ниско, обслужващия персонал е направо ужасен, така че, един по-любопитен поклонник не може да научи нищо за миналото на манастира, за историята и философията на стенописите в храмовете и за мястото на светата обител в евангелизирането на българския народ. Някъде има кратки истории на манастирите, както е в Бачковския манастир например, но това кратко описание за 1000 години манстирски живот е направо срамно за претенциите на Църквата да бъде вечен мост между минало и съвремие и страж на вечната истина на Словото срещу агресията, мимолетната лъжа и суетата на света. Ако не си знаеш предварително историята и функцията на манастира в системата на вярвания на Балканите за това не можеш да научиш от хората, които обгрижват Божието средище.

От друга страна в манастирите можеш да видиш всякакъв кич и да си купиш детска играчка, мед, ракия, чубрица или пластмасов сувенир, можеш да видиш да се разпространява безплатно и с пари християнска литература, която поклонника да закупи и занесе у дома си. Около манастирите има всякакви заведения с развлекателен характер, с реклами на чужди езици, а литература за истинността на Словото и за вечните истини на православната вяра не можеш да купиш. Няма и литература на чужди езици, а с влизането на ЕС ние трябва да живеем с мисълта, че освен кисело мляко и сирене трябва да изнасяме и православие, което да даряваме като път към вечното спасение на чужденеца.

Манастирът днес без книжнина в него е повече атракцион, отколкото благоговейно средище на грамотност и духовност. Защото християнската литература според думите на един православен духовник в последните дни на света ще бъде най-надеждният спасителен мост за душите на вярващите. Престижни християнски издателства като Светогорското издателство на българския манастир ”Свети Георги – Зограф” и издателство “Омофор” липсват в църковните магазини, което е много обезпокоително за съвременния християнин. Притчата на историята казва, че през годините на турско робство манастирите са били книжовни и социални центрове, които са се грижили както за спасението на душите на вярващите, така и за тяхната просвета и за материалното положение на бедните. Монасите са били грамотни и милосърдни хора, които са се занимавали с превеждане на писанията на български език, с просвета в общия смисъл на думата каквото е делото на Неофит Рилски, с безвъзмездна медицина и с материални подаръци за безимотните, каквато е историята на Черепишкия манастир например. Днес монасите са едни асоциални неудачници, чийто живот в света се е объркал и те търсят бягство от света като се скриват в молитвена и служебна дейност зад манастирските стени. Друг е въпросът доколко те са се скрили, защото ако искат папараците такава визия могат да им спретнат, каквато и най-отчаяния атеист дори ако плаща на медиите не може да направи.

Така, с характера на кадровия си състав и с философията за поддръжката на светата обител, манастирът днес фактически престава да бъде за християните средище на култура и социална дейност и се превръща в дом за осакатени души и ирационални практики, които не са християнство. От историята се знае например, че аскетизмът е бил ограничаван от Църквата в определени периоди, защото самовглъбяването и асоциалността противоречат на заповедта на Христос за братолюбието. Християнството е социална религия , активна и много грамотна. Ако манастирът бъде превърнат в апатично към обществото средище с панаирен облик на търговия, то това означава, че православието у нас развива духовност от будистки тип, което не е свойствено на автентичната ни национална традиция и на духа на Евангелието.

В днешните условия на силна комуникация и неограничен достъп до всички точки на планетата затварянето в себе си и превръщането на духовното средище в бизнес-търговски комплекс обезсмисля здравите принципи на християнската аскетика, която винаги е търсела ученици, за да се развива. Какви ученици днес може да развие манастирския живот? Дори св. Иван Рилски, този велик отшелник, е правил училища и е създавал литература, която се е предавала сред народа от ръка на ръка. Днес какво се изнася от манастира като културен продукт и като духовно правило за житейско поведение? Аз например притежавам блестящо издание на Новия завет на старогръцки и латински език, което е правено в католически манастир във Вестфалия, Германия. Какъв важен текст и устно послание излиза днес от старинните ни манастири?

Много манастири са без интернет, което затруднява общуването с различни християни и не позволява на монасите вследствие на техния опит, колкото и странен да е той, да предадат духовното познание на заинтересовани. В манастирите не се превеждат християнски книги, не се пише история на Църквата и народа, не се правят помени за мъчениците на комунизма. Аскетиката от будистки тип в днешния български манастир рано или късно ще се обърне срещу Църквата защото просветените и вярващи хора в България ще се запитат “Живота в манастира християнски живот ли е според светите отци?” и ако отговорът е не, то тогава ще се появат въпроси за имотите на Църквата, които не се използват по предназначение. Според мен, ако клира и духовенството не може да се справи с предизвикателствата на времето, то тогава БПЦ да си наеме срещу кешово заплащане миряни, които да развиват ноухауто на православието. Такива хора има в България, те живеят като монаси в света и са по-наясно с принципите на аскезата от манастирските лица, които не дават пари на сакатите пред храма, но с охота посрещат скъпи лимузини и правят постройки с пари от тези, за които ценностите на цивилизацията се свеждат до парите, бухалката и плътта на фолка. Това не е християнски живот и БПЦ трябва да си измие лицето като подпомогне материално верните си миряни, които не са дали обет за послушание, но живеят целомъдрено и в нестяжание, като с нищо не нарушават евангелските принципи на чист живот.

А и имат образование и възпитание да бъдат стражници на православната крепост, която има духовни измерения за нас. Разбира се, тези мои впечатления са почерпени само от няколко, но все пак от най-известните манастири в България. Съществуват изключения като Руенския манастир например, който има просветна дейност и собствено радио, както и подготвени монаси. Но там парите идват от Гърция, което поставя въпроса къде е тук собствено претенцията на БПЦ , че е пазител на българщината, както е било до 1944г.? В един дисидентски филм от годините на плановия и атеистичен комунизъм, защото сега живеем в пазарен и религиозно либерален комунизъм, се казваше, че никой няма да пита какво е било времето. Всеки ще пита къде са били творците му. Същият въпрос се отнася за БПЦ. Никой няма да пита колко силни са били хората с власт и пари в България през демокрацията. Но всеки ще пита къде са били свидетелите на истината и къде е била солта на земята, която Христос остави в лицето на Църквата?!

Подбрани публикации на автора в печата

Чурешки,Ст. " Християнство, политика и национална идея", в."Капитал", 30 юни-6 юли 1997г., с.55
Чурешки, Ст "Левски в измеренията на светостта", Литфорум, бр.26, 9-15.07.1997, с.1-7
Чурешки, Ст."За християнството и Яворов", Литфорум, брой 1, 1998, с.3
Чурешки,Ст. "Необходима или излишна е националната доктрина на България", в."Македония", 31.01.1998, с. 6
Чурешки, Ст. "За България приемането на православието е било достойният, а не пресметливият избор", в."Континент", 09.10.1998, с.27
Чурешки, Ст. "Македония и българската самоличност", в."Македония", брой 45,09.12.1998, с.5
Чурешки,Ст. "Пак марксизъм-ленинизъм",в."АзБуки", бр.12,2000,с.6
Чурешки, Ст., «Възпитанието в християнски добродетели – възможно пожелание за българското учлище», в. «Аз Буки», бр.40, 2004, с.14
Чурешки, Ст., «Съвременното езичество», в. «Сега», 09.05.2005, с.12
Чурешки, Ст., «За Орфей и националната идентичност»,в.«Сега», 19.09.2005, с.13
Чурешки, Ст., «Академизъм и религия», в. «Седем», 31 май-6 юни 2006,с.6
Чурешки, Ст., «История и религия», в. «Седем», 2-8 август 2006, с.6
Чурешки,Ст., « Интелигенция и елит на прага на ЕС», в. «Сега», 16.10.2006,с.12
Чурешки, Ст., “За книжовността и предмета”, в.”Сега”, 11.12.2006, с.12
Чурешки, Ст., “Когато рицарите станат шутове”, в. “Сега”, 26.02.2007 , с.12