За баналността на злото, за човешкия и Божия съд

Уводни думи към новия брой 9/2014 на списание Свет

Когато говорим за злото, говорим за човека. Дали като извършител или като потърпевш, а много често – и двете – човекът е механизмът, ключът, онази нестабилна точка, през която злото влиза в света и се преобразува в разрушение, страдание и болка.

Има теории, които се строят около възможността да се отгатне и предскаже лошият човек. Теории, според които човек се ражда с някакви биологични предпоставки да бъде зъл. Теории за това как един лош човек да се превъзпита и да стане добър; теории за това как добрият човек става лош. Но баналната”, по интерпретацията на Хана Аренд, истина е, че в злото няма някаква психологическа изключителност, че злото се твори от обикновени хора. В книгата си за „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“ известната писателка, жертва и изследователка на Холокоста, обръща внимание на това, че големите престъпления не се вършат от някакви свръхчовеци или подчовеци, а именно от посредствени хора, изгубили волята си и способността за различаване на добро и зло. „…Най-голямото зло в света – пише Хана Аренд – е злото… извършено от хора без мотив… от хора, които отказват да са личности. И това е явлението, което нарекох баналността на злото.“

В подобна вътрешна ситуация може да се окаже всеки човек при определени предпоставки, както сочат примери от историята и много психологически изследвания. И не само това – всеки човек върши зло постоянно. Вътрешните и социалните рамки, културата… задават разликите в мащабите. Но природата на това зло, в което лежи светът, с което се срещаме ежедневно и на което съучастваме, е същата. Различни са само праговете на търпимост в главите ни и социалните конвенции.

Макар на пръв поглед да е по-понятно, всъщност никак не е лесно да определим и доброто. Как да опазим доброто за едни от това да стане зло за други; и кога доброто е на страната на истината? Съществува ли изобщо добрият човек? Даваме ли си сметка, че и най-уродливият нравствено, че масовият убиец, диктаторът, отговорният за престъпления против човечеството… е обичан от някого, прегръщан, чакан, оплакван. Че тези хора са добри в очите на най-близкия си кръг, че за някого те може би са именно този „добър човек“? Как гледа Църквата на това; вярва ли Църквата изобщо в добрия човек и как да разбираме в светлината на Евангелието темата за престъплението, наказанието и прошката. Съвместимо ли е смъртното наказание с духа на християнската етика. И дали изобщо трябва да смесваме въпроса за социалната справедливост и човешкия съд с вярата си в справедливия Божи съд. Разсъждения по тези и други въпроси ще прочетете по-нататък в броя.

Лесно и често говорим за любов; особено в християнството. Но може ли наистина да се обича зъл човек; от онези, за които „чудовище“ е слаба дума? Аз бих казала, че не може. Не и ако любовта се разбира като някаква положителна емоция, привързаност, близост. Но за любовта може да се мисли и по друг начин: „Любовта – казва митрополит Антоний Сурожки – е способността да видиш в човека Божия образ и да се ужасиш от онова, което е направил с него светът.“

Новия брой 9/2014 на списание Свет можете да свалите безплатно в PDF формат оттук: