За едно православно гробище и за томоса за украинската автокефалия

Пазя много живи спомени от посещението си в Украйна през 1993 г., когато бях там с брат ми и дядо ми. Докато бяхме в гр. Тетиев (на около 80 км от Киев), домакините ни попитаха дали бихме ги придружили до семейното гробище. Това стана след няколко дни на разговори – едновременно напрегнати и радостни – в които узнахме много за тяхната гледна точка към вярата и политиката, и за тревогите им за постсъветска Украйна. Тези тревоги обаче бяха забравени, докато вървяхме сред гробовете, а роднините ми трудно удържаха сълзите си за близките си, починали от Гладомора от 1932-33 г. Този спомен ме подсеща колко дълго украинците са били под кръстосания огън на войни и революции, докато имперските сили от Запад и от Изток са се опитвали да разширят границите си и да увеличат властта си.

Споменът за Гладомора обаче ни обединяваше, защото чувствахме жилото на жестоките убийства в името на нечии чужди цели, въпреки различията, които бяхме наследили. Украйна придобива държавност през 1991 г. след 74 години колониална окупация. Когато страната за пръв път се опитва да установи собствена република след падането на царския режим през 1917 г., Православната църква в Украйна започва естествен процес на преустройство на вътрешния си живот спрямо въжделенията на своя народ. Възходът и упадъкът на Османската империя бележи началото на националните държави и преустройството на православния църковен живот в нови граници в държави като Сърбия и България. Установяването на многонационална съветска империя и решителното налагане на модела на централизация спрямо Москва спира движението за автокефалия в Украйна чак до 1989 г., когато отворената политика на Горбачов възстановява правния статут на прогонените дотогава гръко-католици и православни автокефални църкви.

След първоначална съпротива срещу разрастващото се автокефално движение, патриаршеската екзархия в Украйна придобива по-голяма автономия от Москва през 1990 г. и се обръща към Москва с молба за автокефалия през ноември 1991 г. и април 1992 г. Колониалните лидери на църковните структури реагират на мощната подривна дейност на търсещите независимост със силно противодействие и Московската патриаршия се опитва да заглуши автокефалното движение с налагането на тежки канонични санкции спрямо митрополит Филарет (Денисенко), чието поведение като предстоятел на Украинската екзархия е противоречиво. Москва прилага тези санкции спрямо онези, които остават верни на Филарет, като ги описва като разколници, нехристияни; избира се каноничната акривия.

Автокефалистите обаче не се съобразяват с реакцията на Москва – те приемат Филарет и продължават да организират и разширяват църковния живот в постсъветска Украйна. Автокефалистките църкви влизат в няколко конфликта с Московската патриаршия, често по повод на важни политически събития, включително Оранжевата революция от 2004 г. и Майдана от 2013-2014 г. И докато Москва продължава да бъде единственият носител на канонична легитимност в Украйна, привържениците на автокефалията утвърждават солидарността си с народа по време на всички тези събития. Като резултат от нарастващото взаимно изключване между автокефалистите и Московската патриаршия, броят на първите постоянно нараства. В момента малко повече от украинските вярващи се определят като принадлежащи към автокефалистките църкви отколкото към Московската патриаршия – статистика, която отразява устойчивостта на това движение. От времената на първото украинско автокефалистко движение през 1921 г., останалите православни църкви отказват да признаят легитимността на украинската автокефалия. Взаимната изолация не позволява православният клир и вярващите да опознаят общностите, искащи автокефалия.

Тъй като не успяват да постигнат помирение, автокефалистите многократно се обръщат към Вселенската патриаршия с молба да бъдат признати. Изненадващо за повечето православни, президентът Порошенко обяви предстоящото издаване на томос за автокефалия през април 2018 г. и оттогава Вселенската патриаршия предприе няколко конкретни стъпки към възстановяване на автокефалистите в общение с Църквата чрез анулиране на каноничните санкции, наложени от Москва и възвръщане на Украйна като своя канонична територия (11 октомври 2018 г.). Москва предвидимо отвърна на удара с прекъсване на евхаристийно общение с Вселенската патриаршия, обвинявайки я в ереста на папизма и обявявайки я като съучастник на разкола. За Москва единственото решение на тази криза е разколниците да приемат условията на Москва – да се покаят и да се върнат в Църквата. Въпреки тези резки действия, Вселенската патриаршия остана непоклатима в решението си – оттам потвърдиха решението си да излекуват разкола и да дадат автокефалия на църквата в Украйна с аргумента, че тази църква отговаря на всички условия за каноничен статут на автокефалия. Също така беше отбелязано, че действията са наложителни, тъй като Москва не е успяла да разреши проблема вече 26 години. Медиите продължават да спекулират с темата за подробностите и евентуалната дата на обединителния събор, който ще събере всички православни епископи в Украйна, които биха желали да бъдат пастири на новата църква, както и с времето на издаването на томоса.

Възможно е съборът и издаването на томоса да бъдат забавени, но и двете са неизбежни, тъй като Вселенската патриаршия е твърдо решена да види процеса на украинската автокефалия завършен. Православните реакции спрямо събитията в Украйна до този момент са хладни. Няколко църкви призоваха да бъде свикан събор на йерарсите за решаване на проблема. Сръбската и Полската църква отхвърлиха решението на Вселенската патриаршия за приемане на автокефалистите и техните верни в лоното на Църквата. Повечето от критиките към Вселенската патриаршия са обединени от обвиненията, че последната е злоупотребила с властта си и се е намесила във вътрешните дела на друга църква. Други православни наблюдатели побързаха да потвърдят мъченическа идентичност на Московската патриаршия в Украйна, заявявайки страха си, че създаването на новата църква чрез силови методи ще доведе до насилие и кръвопролитие. От своя страна, Вселенският патриарх твърди, че Украйна заслужава автокефална църква и припомня, че страната е страдала безмерно като бойно поле на враждуващи външни имперски сили през целия 20-и век. Той изглежда е единственият православен йерарх, който признава за престъпленията срещу украинския народ – от Гладомора до руската агресия в Донбас. Призивите на останалите православни църкви за защита на Московската патриаршия от насилие противоречат на оглушителното им мълчание относно жестокостите в окупираните територии в Крим, Донецк и Луганск срещу хора от други вероизповедания. Трудно е да се открие и един православен протест срещу изселването на кримските татари и многобройните убийства, мъчения и жестоки преследвания срещу не-руски православни общности в защита на руската култура. Това мълчание демонстрира склонността на останалия православен свят да извръщат глави от Украйна, докато окупаторите експлоатират народа и превръщат земята му в нови гробища. Решението на Вселенския патриарх да създаде автокефална църква в Украйна е парченце от пъзела, чиято цел е да се осигури сигурност в Украйна, като в същото време се зачитат каноничните правила на православното християнство. Може би останалите православни йерарси ще последват примера му и ще допринесат за преобразяването на Украйна от колония, оставена на милостта на окупаторите, в суверенна държава, която няма да има нужда вече да се извинява за достойната си за преклонение вярност към Христос. | panorthodoxcemes.blogspot.com

Авторът е доцент по теология в университета „Валпараисо“, САЩ, дякон към Православната църква в Америка.

Превод: Пламен Сивов