За „недобрите“ хора в църквата



Sveta LiturgiaПредставяме ви две гледни точки по въпроса, който често отправят някои скептици към вярващия човек – защо в църквата има толкова „недобри“ хора. Свои размисли по темата предлагат православният журналист Денис Ахалашвили и свещеник Димитрий Видумкин…

 

 

 

Защо има толкова много „недобри“ хора в църквата

Денис Ахалашвили

Често ми се налага да слушам как някои от нас говорят за Църквата: „Знаете ли, аз не ходя на църква и никога няма да ходя, защото вие сте като гара – прибирате всички. Ако бяха добри хора, нямаше да имам нищо против, а то? Срещнах там един, знаете ли той какъв е? И другите не са по-добри, а за някои въобще не ми се говори. А те ходят на служба, кръстят се…“

Защо в Църквата идват толкова много нещастни, прекършени от живота, неадекватни и просто лоши хора, а светци и праведници почти не се срещат? Това смущава и отвращава много от нас.

Но точно това е и най-хубавото – че наоколо има само болни! Значи вие сте попаднали на точното място. Значи всичко, което сте прочели в Евангелието и сте чули за Христос е истина.

Кого Господ пръв е завел в рая? Разкаялия се разбойник. Митари, блудници, прокажени и обладани от нечисти духове се стичат към Него от всички страни. Не праведници, а болни. На останалите им е безразлично, те и без Него се чувстват добре.

Без Бога е хубаво. Евангелието нарича такова състояние смърт. Защото душа без Бога е мъртва душа.

Ние постоянно бъркаме Небесната църква със земната. Ето оттук идват съмненията, неразбирането и конфузните ситуации. Само там, в царството небесно, всички са светци и праведници. А тук, на земята Църквата е лечебница от греховете, душевните болести и смъртта. В Църквата само Един е абсолютно здрав, чист, съвършен и безгрешен – Нашият Господ Иисус Христос. И чрез Неговата сила Църквата носи избавление и лекува.

Защо в обикновена болница при среща с болни или просто кашлящи хора у никого не възниква желание да бяга от тях, смятайки ги за опасни и луди? Нали затова е болница, за да идват болни и да се лекуват. Църквата също е своего рода болница, където се лекува не тялото, а безсмъртната душа. Със своите страшни рани и болежки болните свидетелстват за изкуството на лекаря, при когото са дошли. Грешниците, решили се да се избавят от греховете и смъртта, свидетелстват за Христа.

Сърцето ми се изпълва с радост, когато наблюдавам хората в храма. Защото Господ е тук, с нас и Той лекува. Често идваме в църквата без самите да знаем защо. Болката, кървящата рана в сърцето ни води. И изведнъж всичко ни минава. Дори не разбирайки напълно службата, дори смътно представяйки си какво се случва, разбираме, че ни става хубаво. Ние сме си същите, сърцата ни са същите, но там, където беше раната сега ни е спокойно и светло. Ние можем да излъжем, да измамим, но собственото ни сърце казва единствено и само истината. И това е най-хубавото, което можем да почувстваме в Църквата.


Още няколко думи за „недобрите“ хора в църквата

Свещ. Димитрий Видумкин

Неотдавна прочетох статията на Денис Ахалашвили „Защо има толкова много „недобри“ хора в църквата“, имаща за цел да внесе успокоение у нецърковните по този въпрос. При всичките очевидни достойнства на публикацията, трябва да констатираме, че тя не отговаря на въпроса, поставен в заглавието. Освен това, тя може да предизвика у предубедените към Църквата допълнителни и достатъчно логични въпроси, способни единствено да потвърдят съмненията им.

Действително ако ние напълно справедливо твърдим, че Църквата е духовна лечебница, а Христос е истинският Лекар на душите, то как ще обясним присъствието на достатъчно количество „злобни бабки“ или просто неадекватни хора, които десетилетия ходят на църква и не се променят към по-добро? Може би нашият опонент ще побърза да отбележи, че Църквата не е успяла да се справи с техните болести, не е намерила „лекарство“ за тях? „Значи тя не е универсална и не навсякъде успява. А може би тя въобще не е способна да изцели когото и да било и всичко това е една фикция?“ В този случай може да бъде поставено под съмнение дори цялото Христово дело.

Следващият въпрос на нашия опонент ще бъде: „Добре, не трябва да бъркаме земната църква с Небесната. Нима член на земната църква става член на Небесната с махване на вълшебна пръчица и като в приказката от грозно патенце се превръща в прекрасен лебед? Тогава какъв е смисълът на всички ваши подвизи и молитви, щом има „вълшебна пръчица“, която ще свърши всичко вместо вас? Внезапно в часа на смъртта си „злобната бабка“ се превръща в светъл ангел и „отлита на Небето“. Прекрасно!

Да, тези въпроси и разсъждения ни се струват като жестока насмешка над нашата Църква. Затова и самите ние не трябва да даваме повод за тях от страна на опонентите и разумно и логично да отговаряме на техните въпроси. Длъжни сме да бъдем „всякога готови с кротост и боязън да отговаряме всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда“ (вж. 1 Пет. 3: 15).

Феноменът на съществуването на „църквата на недобрите хора“ винаги е бил предмет на скръб за светите отци на Църквата, разбиращи истински причини за него. Свети Игнатий (Брянчанинов) в едно от своите писания казва, че за него е много тъжно да вижда монах, живял десетилетия между стените на манастира и вече побелял, но у когото са очевидни признаците на закостенели страсти, и в живота му не се виждат благодатни духовни плодове, а тъкмо обратното. И не е ли това предмет на скръб за най-добрите представители на монашеството, които са израснали на същата почва като немарливия монах! Същото се отнася и за живеещите извън манастирската ограда – за енорийските храмове, защото законите на духовния живот са едни и същи за всички. За всеки член на Църквата, който боледува и който по никакъв начин не се стреми да се приобщава към Христовата святост трябва да е причина за скръб на общността. Защото той е клетка от цялостния организъм на Църквата; защото „страда ли един член, страдат с него всички членове“ (вж. 1 Кор. 12:26)! И тази скръб не е на някакво повърхностно емоционално ниво, а трябва е молитвена скръб, подтикваща към постоянна молитва за страдащите членове на Църквата.

Но освен молитви, е необходимо и ясното разбиране на този феномен. Разбирането защо се случва така, че човек, който с десетилетия е насищан с благодатните сокове на Църквата, се оказва почти безплоден в добродетелта и почвата на неговото сърце е отгледала само „бурени и тръни“.

Отговорът на този въпрос не е в подлагането на съмнение на силата на Църквата и на нейните Тайнства. Господ е устроил на земята Своя Църква и я е превърнал във вместилище на благодат, способна и готова да направи светец и най-последния грешник. Гарант за това е Самият Господ, Който казва: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля” (Ис. 1:18), а свидетелство – цялата история на Църквата, възнесла велики грешници към светостта.

Един от отговорите трябва да търсим в неправилното отношение към Църквата и към тези Тайнства от самите християни и в подмяната на главното с второстепенното. Учителите на Църквата, разказвайки за ролята на църковните Тайнства и обреди, винаги са подчертавали, че те имат спасително действие единствено и само при условие, че водим правилен духовен живот и следваме Христовите заповеди. Ето какво пише за това св. Теофан Затворник:

„Цялата благодат, идваща от Бога чрез светия Кръст, светите икони, светената вода, мощите, осветения хляб и др., включая светото Причастие с Тялото и Кръвта Христови, има сила само за тези, които са достойни за тази благодат чрез покаяние, смирение, служение на хората, милосърдни дела и проява на други християнски добродетели. Но ако ги няма, то тази благодат няма да ни спаси, тя не действа автоматично и е безполезна за нечестивите и мнимите християни“.

И какво се оказва? Тайнствата и всички светини са спасителни и способстват за поправянето ни, но само в случай, че се обучаваме на добродетели. Християнинът трябва да извършва подвиг, а същността на подвига се съдържа в изпълнението на заповедите. Тайнствата и всички църковни обреди са лекарства за духа и за тялото ни, подавани ни от Църквата. Лекарства, които ще подействат само при наличие на всички останали съставки на оздравителния процес. И това е нормално! В медицината има такова понятие – комплексна терапия, когато едно средство не е способно да ни помогне и се прилага комплексен подход. Ние разбираме и използваме този подход. Ако разгледаме отделните лечебни средства, то и те действат само при спазване на определени условия. Например, едни лекарства е необходимо да се пият строго преди ядене, други по време на ядене, а физиотерапията при висока температура на пациента може да причини даже вреда. Подобни разсъждения са напълно приложими и към църковните Тайнства като духовни целителни средства. Те лекуват, но при правилна употреба и при наличие на искрено покаяние, стремеж към добродетелен живот и отдалечаване от греха.

Много от нас, уви, не го разбират! Много от нас възприемат като своя заслуга самото участие в църковния живот. А ако и работим в църквата, то много често се причисляваме към църковния елит, и сме склонни да се самовъздигаме в ранг на учители. Започваме да усещаме църковните Тайнства не като уникално средство за очистване от греха и помощ в борбата с него, а като самодостатъчна цел, достигането на която само по себе си ще преобрази и поправи нашия живот.

Ако сведем всички тези разсъждения до проста мисъл, то работата е там, че ние неправилно подреждаме приоритетите си в духовния живот. Начело често поставяме не стремежа да се уподобим на Христа чрез изпълнение на Неговите заповеди, а интензивното участие в църковния живот, в Тайнствата, които и без усилен труд са способни да ни направят по-съвършени.

Такова отношение към Тайнствата може да ни доведе до духовен крах. Както в рая, така и в духовния рай – Църквата – ни е предоставена свобода: по свое усмотрение ние можем или да се съпротивляваме на страстите и да ги побеждаваме, или да им се покорим и те да ни поробят. И уви, често ни се случва последното, когато пренебрегвайки внимателния, трезв живот по заповедите, възлагаме цялата си надежда на църковната съставка на духовния живот. В този случай греховните страсти започват да живеят в симбиоза с църковния ни живот, развиват се в нас и ни правят свои роби. Самите ние като християни, можем и да не забележим това. Страстите живеят тайно в тези от нас, които живеем разсеян, невнимателен живот, повечето ни удовлетворяват, други не забелязваме, а огромна част оправдаваме. Но в своите собствени очи ние сме си съвсем достойни християни, дълбоко въцърковени по силата на своя интензивен църковен живот и следователно всичко знаем и разбираме. Ето по този начин в Църквата се пръкват като че ли от нищото и „злите бабки”, и просто „недобрите” хора!

От всичко, казано дотук, не си струва да правим извод, че само със своя подвиг можем да се поправим, а Тайнствата са само някаква патерица. Разбира се, за християнина е необходим подвиг, но не подвигът ни освобождава от робството на страстите: освобождава ни десницата на Всевишния, освобождава ни благодатта на Светия Дух, подавана ни чрез Тайнствата на Църквата. Но ние трябва добре да разбираме взаимовръзката между главното и спомагащото, за да можем добре да усвоим тези духовни дарове, които ни поднася Светата Църква. I www.pravoslavie.ru

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...