За (само)критичната мисъл

Атеизмът неспирно възхвалява критичното мислене. Наскоро се натъкнах на една реклама на филм, който трябваше да покаже, че „не всичко в света е потънало в блатото на „духовността” и липсата на критична мисъл и че все още съществуват изключителни умни хора, които не са лишени от чувство за хумор и държат на науката и разума”.

Има нещо покъртително във факта, че във времена, когато такива хора като Кеплер, Паскал, Нютон, Бойл, белгийският свещеник Жорж Льометър – създател на теорията за разширяващата се Вселена, биологът Теодосий Добжански, Франсис Колинс и ред други са избрали да потънат в блатото на духовността, се намират хора, храбро защищаващи науката от тези нещастни мракобесници.

Така или иначе обаче, критичната мисъл, способността да оценяваш истинността на едно или друго твърдение все пак е добродетел, и то съществена добродетел. Светът е пълен както със злонамерени измамници, така и с искрено заблудени хора, които са готови съвсем чистосърдечно да ви предадат собствените си заблуждения.

Лековерието не е добродетел – то е порок; ние сме получили ясна заповед да се пазим от лъжепророци и да изпитваме духовете – дали те са от Бога, или не. Живеем в свят, пълен с лъжеучения, манипулативна пропаганда и заблуждаващи реклами.

Лековерието е било разпространено явление още през апостолските времена, но още повече днес, когато сме затрупвани с такива количества информация, каквито са били невъобразими за някогашните поколения.

Хората вярват в каквото им падне: в чуждопланетни пришълци, посетили земята през времето на древните цивилизации, а днес изпращащи знаци чрез светлината; в африкански магьосници, които дистанционно могат да изцеляват московски граждани срещу заплащането на известна сума; в наследствени проклятия, които трябва да се отстраняват чрез измислени магии; в методи на лечение, предназначени за лекуване на всички болести, което докарва лекарите до пристъпи на ужас и изумление.

Да си лековерен е неприятно, глупаво и опасно – в това християнинът е съгласен с атеистите. Но християнинът е запознат и с още един проблем.

Цялата аскетическа традиция на християнството ни разкрива, че не бива да си приписваме добродетели. От нас наистина се изисква да се стремим към кротост, честност и милосърдие, но не бива да обявяваме себе си за кротки, честни или милосърдни. „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това”, казва ни св. ап. Павел (срв. Фил. 3:13).

Тук не става дума толкова за модел на добро поведение, колкото за придържане към реалността. Фактически, както сам пророкът ни казва: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?” (срв. Иер.17:9). Хората имат склонност да вършат грехове, но повече от всичко те проявяват склонност към самозаблуда.

„Хората жадно поглъщат пропагандата и не вярват на ясно доказани факти.”

Те вярват в това, в което им е угодно да вярват, и отказват да приемат неща, които не им допадат. Събират си късче по късче такива знания, които се вписват добре в собствената им картина за света, а които не пасват на тази картина, биват или оставяни настрана, или зачерквани. Проведете разговор с участници в някакъв конфликт и ще чуете толкова разнопосочни версии, че ще ви бъде трудно да повярвате, че става дума за едни и същи събития.

И ето тук християнството, и то най-вече православното християнство, ни учи, че трябва да се обърнем и да признаем пред себе си: и ние сме като всички останали – хора сме. Част сме от всички тях и от всичките техни проблеми. Крайно лесно е да възклицаваш: „Как е възможно тези нещастни малоумници да вярват в подобни глупости!” А биха могли да не са такива малоумници – просто трябва да вярват в това, което им харесва. Само че се изисква твърде голяма сила, за да направиш самопризнанието: не е изключено и аз да съм глупак, който е повярвал в глупости. Аз също съм човек, съвсем възможно е това да са и мои проблеми.

За християнина всеки, който претендира, че ето, той – за разлика от други – наистина притежава критична мисъл, прилича на човек, претендиращ, че е истински праведен и винаги постъпва по съвест.

 „Този, който има претенции, че наистина умее да мисли критично, е като човек, който счита себе си за праведник.”

Обикновено съвестта на такъв праведник е доста заспала, а подобен критично мислещ човек мисли всъщност недостатъчно критично, за да си даде реално критична самооценка на собственото си ниво на критична мисъл.

В действителност всички наши опити да мислим критично ни водят към същото, към което ни води, да речем, и стремежът да живеем праведно: към осъзнаването на факта, че ние по същество не сме склонни към постигането на това. Самозаблудата действа по подразбиране; интелектуалната доблест изисква огромна дисциплина и неуморен труд, а човек, който казва: „Аз умея да мисля критично! Нищо друго не ми трябва!”, прилича най-вече на такъв, който, ако използваме аскетическата терминология, пребивава в прелест.

Опитите ни да следваме пътя на добродетелността (в това число и интелектуалната) бързо ни довеждат до осъзнаване на факта, че ние, поради падналата си човешка природа, не сме добродетелни.

Тук някой може да повдигне възражението, че науката има възможност да въвежда всякакви нужни корекции, че научната общност е способна (не напълно, но до голяма степен) да регулира личните пристрастия и пропуски на своите членове. Това е така, разбира се, на в случая не говорим за науката. Става дума за атеизма и неговите претенции към добродетелта на критичното мислене.

„Парадоксът на човешката природа е в това, че не можеш едновременно и да обявяваш себе си за добродетелен, и да бъдеш такъв.”

Парадоксът на човешката природа – добре известен на християните, но обикновено пренебрегван от атеистите – се състои именно в това, че не можеш и да обявяваш себе си за добродетелен, и да бъдеш реално такъв.

Когато човек игнорира склонността си към самозаблуждение, той няма да й оказва съпротива, както се получава и при другите грехове. А това, за жалост, е твърде видно: хора, възхваляващи своето критично мислене и интелектуална доблест, бързо достигат до прояви на най-гротескова непочтеност. Възможно е, естествено, да се самоопределяш като част от интелектуалците с непомътнени мозъци, обитаващи „оазиса на чистата мисъл”. Но самото това себепричисляване към тяхната категория е вече признак на едно некритично отношение, и то най-вече към самия себе си.

Това е особеност не конкретно на атеизма, а особеност на нашата паднала човешка природа. Но атеистът в случая обикновено се явява крайно уязвим. | www.pravoslavie.ru

Превод: Анжела Петрова