За справедливостта и разсъдливостта



Анонимните материали, които дякон Андрей Кураев публикува в своя блог, охулват архиереите на Църквата и възбуждат разгорещени полемики, поради което е редно да си разясним за какво става дума.

Думата „разяснявам“ носи смисъл на „разграничавам“, „поставям нещата по местата им“. Особено важно в случая е да внесем разяснение за онези неща, които хората не умеят да разграничават (пък и понякога умишлено смесват), но които по своето същество така или иначе остават несъвместими. При разясняване на сложни и болезнени проблеми – каквито, примерно, са проявите на извратеност в църковните среди – е потребно да подхождаме с вътрешно спокойствие и мъдрост. Апостолът ни казва: „Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога, Който дава на всички щедро и без укор, – и ще му се даде“ (Иак.1:5). Нека сега с молитва в душата да направим опит да вникнем в картината на нещата.

Може ли да се окаже, че сред хората с духовен сан има содомити? Естествено. Може да се окаже, че има дори грабители, богохулници, пияници, сребролюбци. Трябва ли да изобличаваме такива хора, а след това – в съответствие с повелите на Божието слово и изискванията на каноните – да ги низвергваме от сан? Абсолютно задължително е да постъпваме така. Как точно да постигаме това?

Ето тук трябва да правим разграничение между две неща. През 1937 г. в Русия действали нацистки шпиони. Един неоспорим факт, защото по това време нацистите се подготвяли за агресивна война и интензивно набирали разузнавателна информация. Тяхното преследване потребно ли е било? Категорично, да. Оправдава ли това обаче шпиономанията и преследването на безброй невинни хора, лъжливо обвинявани в шпионаж? Не. Борбата срещу шпионите е нещо законно и необходимо. Шпиономанията обаче може да бъде разпалвана умишлено и да служи за произволна саморазправа. Шпиономанията наподобява борба срещу шпионите, само дето тази борба е от съвършено друг характер и преследва друг тип обекти, други цели.

И в армията се срещат предатели, даже сред генералите – един подобен пример представлява генерал Власов. Няма съмнение, че те трябва да бъдат разобличавани и наказвани. Но когато някой тръгне да ви обяснява, че почти всички генерали са предатели и че целият генерален щаб е в ръцете на предатели, тогава трябва да се замислите дали целта не е да ви подтикнат към нещо друго.

Разпространяваната информация за наличие на содомити сред хората с духовен сан може да преследва различни цели – еднакво вероятно е това да се явява както вид атака срещу содомитите, така и атака срещу Църквата. Важното е в случая да се предпазим от две грешки: да не отхвърляме като нападки срещу Църквата всички направени опити да се обърне внимание на проблема, но също и да не избързваме да поставяме на прицел (уж) содомитите, а после да отместваме мерник, без изобщо да се усетим, и да хлътваме в антицърковна пропаганда.

Как да разграничаваме тези неща? Трябва да прилагаме някои от съществуващите правила на справедливостта и разсъдливостта. Шпренгер, Крамер, Торквемада и ред други инквизитори са заклеймявани от поколенията след тях като жестоки гонители на вещици и еретици. Но от своите съвременници те са изобличавани по-скоро като съработници на еретиците и покровители на вещиците. Вместо да качват незабавно на кладата всеки проклет злодей, за да доставят удовлетворение на порядъчните граждани, те внасяли бюрократизъм и педантизъм, придържали се към проточени и отегчителни правни процедури, налагали досадни правила и изисквали тяхното строго спазване, въобще – спъвали по всякакъв начин отърваването от злодеите. Порядъчните граждани нерядко настоявали да видят един или друг на кладата просто защото всички клюкари по градския пазар го нарочвали за еретик или вещица, или защото смятали, че дори само по физиономията му може да се отсъди, че е такъв. Инквизиторите обаче изисквали провеждането на различни процедури, проучвания, както и съблюдаването на ред формалности, и накрая въпреки черните слухове те понякога снемали абсурдните обвинения, отправени срещу някого.

За жалост обаче правното съзнание на Торквемада е недостижим връх за повечето участници в нашите онлайн рубрики. Ревностните поддръжници на отец-дякона поставят клеймо за содомия, без да правят каквито и да било проучвания – единствено на базата на анонимни съобщения. Само че анонимното писмо си остава анонимно – то винаги може да се окаже клевета.

Белоруският свещеник Александър Шрамко, макар и човек с известни дисидентски настроения, отхвърля нападките срещу своя епископ. Той справедливо отбелязва: „В случая с епископ Стефан обвинението на практика е базирано на анонимно писмо, каквото може да напише всеки. И при това обвинението е повдигнато независимо от факта, че се отнася за нещо крайно тежко – веднъж поставено, това петно не ти дава възможност нито да докажеш своята невинност, нито някога да се умиеш от него. При наличието на подобни последствия, не би ли било по-разумно да изхождаме донякъде от презумпцията за невиновност?“

На практика всички чудовищни обвинения, изложени в блога на отец Андрей Кураев, са анонимни. Той полага усилия да уверява, че зад думите му стоят реални хора и конкретни имена, и неговите поддръжници вярват безрезервно на това. Ние също бихме искали да повярваме в неговата искреност, но нека тогава – наместо псевдоними и писма – да видим реални хора, готови да направят открито изобличение на злосторниците. От свое име отец Андрей (поне засега) отказва да се обърне към съдебните органи или да разкрие по някакъв начин своите източници.

Светият апостол казва: „Обвинение против презвитер не приемай, освен при двама или трима свидетели. Ония, които съгрешават, изобличавай пред всички, та и другите да имат страх“(1 Тим.5:19-20). Да, при двама или трима свидетели. Не при две или три анонимни писма. Защото анонимно писмо можеш да напишеш за всеки, включително и за самия отец дякон. Хипотетичното „гей лоби“ можеше да отвърне с логичния ход да наводни интернет пространството със сърцераздирателни разкази на хора, станали жертва на посегателства от страна на отец Андрей, но не смеещи да обявят своите имена поради силен страх и съкрушение. Любопитното е обаче, че опонентите на отец Андрей – без значение кои са те – показват много по-етично поведение от него и поне засега не прибягват до анонимни писма.

Ако обаче и те решат да посегнат към същите средства, как тогава ще се справим с тоновете анонимни писма? Ще вземем да приемем, че отец Андрей е содомит? Или ще приемем, че никой не може да бъде съден на базата на анонимни писма? За изобличаването на злосторници е потребно наличието на свидетелски показания. Пред съдебен орган. Църковен съд или държавен – в случай, че характерът на престъплението е от сферата на гражданското право. В подобни случаи анонимните писма са абсолютно неуместни и техните публикации преследват всякакви други цели, но не и изобличаването на злосторниците. Нещо повече, те даже са вид препятствие. Когато девет от десет обвинения в содомия се окажат лъжливи, това лесно подвежда да поставим набързо в същата категория и десетото, въпреки че то може на практика да е свързано с реално престъпление. Потопим ли реалните казуси в море от сплетни, ние на практика препятстваме тяхното ефективно разследване.

С препращане на анонимни писма, поддържане на тяхното разпространение и разпалване на негодувание срещу предполагаеми злосторници вие не подпомагате за разобличаване на реалните извършители на провинението. И не просто попадате в риск да оклеветите невинен човек. Анонимното писмо представлява перфектно средство за разчистване на лични сметки, за атака срещу противник (или група от противници), възбуждайки конфликти и раздори, но никога не може да бъде пригодно средство за постигане на наказание срещу реални злосторници.

Друг принцип на разсъдливостта – това е „бръсначът на Окам“. Този принцип, формулиран от средновековния монах Уилям Окам, гласи така: „Не умножавай същностите повече от необходимото“. Другояче казано, не търси сложното обяснение, щом има друго вярно, но по-просто. Ако разпространявам в социалните мрежи някаква гнусота за ваш близък и вие ме премахнете от списъка си с приятели, може да допуснем, че така ви е било наредено, да речем, от ЦРУ или от Министерството на външните работи, Московската община или от участници в световен масонски заговор. Но може да дадем и едно не чак толкова усложнено обяснение: просто ви е станало неприятно, че охулвам скъп за вас човек. Идеите за ЦРУ и други подобни се явяват вид добавяне на ненужни същности. Когато даден служител непрестанно пренебрегва изискванията за професионална и лична етика и многократно му се напомня да прекрати това, но той не предприема нищо, вследствие на което го уволняват, тогава този акт може да бъде изтълкуван като нещо, извършено по настояване на тайна световна организация. А може да го видим и като нещо далеч по-просто. Скверните клюки около името на покойния митрополит Никодим (Ротов) се оказаха на практика последната капка, която преля чашата на търпението у членовете на академичния съвет на Московската духовна академия. Да, разбирам, че последователите на отец Андрей предпочитат да се чувстват привърженици на човек, който е уволнен не заради скверни сплетни, а заради предизвикателното си поведение спрямо могъща тайна организация. Само че цялата картина на нещата има далеч по-просто обяснение и в нея действието на „гей лоби“ се явява нещо напълно безпредметно, тъй като представлява излишна същност.

Опитайте да направите следния експеримент: разпространете в мрежите сплетни, охулващи ръководството на предприятието, в което работите, или пък, да речем, покойния приятел на директора на вашата организация. После засичайте след колко време ще ви се наложи да си търсите ново работно място. Става дума за това, дали изобщо в случая е потребно да въвеждаме същността „лоби“? Не може ли всичко това да получи далеч по-просто обяснение?

Една от подкатегориите на Бръснача на Окам е принципът на снизхождението. Той казва, че когато обясняваме постъпката на някого, трябва да търсим най-благоприятните думи за това. Тук се изхожда от естествената предпоставка, че в ежедневието си общуваме предимно с най-обикновени хора – немощни, грешни, допускащи известни провинения, – не с чудовищни филмови злодеи.

Ако събитията, да речем, около отец Андрей могат да бъдат обяснени със склонността му към скандални клюки и конспиративни теории, каквато той е проявявал и преди, тогава няма защо да виждаме в тях намеса и поръчки от страна на някакви антицърковни сили. Съвършено ясно е, че отец Андрей не представлява почетен член на могъща тайна организация, нито пък получава указания от някакво антиправославно лоби.

С такъв род разсъдливост трябва да подходим и по отношение на членовете на академичния съвет на Московската духовна академия. Може и да допуснем, че принадлежат към могъща тайна организация – от някакво лоби, – и действат по нейни указания. Но ако искаме да предпазим ума си от пристъпи на параноя, а съвестта си – от греха на оклеветяването, трябва да намерим далеч по-просто обяснение.

В случая с Казанската семинария също трябва да се въздържаме от пристъпи на параноя. Игуменът, обвинен в аморално поведение, беше уволнен след проведено разследване от страна на комисията, председателствана от отец Максим Козлов. Редно е да отбележим, че отец Максим подходи тъкмо така, както е потребно, когато трябва да се води борба с греха вътре в пределите на Църквата – той отиде на място, разпита лично свидетели, доказа вината и игуменът впоследствие беше освободен от поста си.

Вярно, остава ми непонятно как на човек, уволнен по подобни обвинения, не му е отнет духовния сан, а просто му е било дадено да се пренесе в друга епархия. При все това обаче версията за могъщо лоби, което използва за свой агент отец Максим Козлов, ми се струва крайно несъвместима с „Бръснача на Окам“. Не съм запознат с подробности, но съм убеден, че да се приписват на някого крайни злодеяния и участие във всемирни заговори е погрешно и от гледна точка на здравия разум, и от гледна точка на морала.

Като цяло смятам, че наличието на содомити в Църквата може да получи доста по-просто обяснение. Навремето четях много за сексуалните скандали в католическата църква. Но да се вгледаме и в повсеместната реакция на обикновените хора (и в религиозните, и в светските организации) при прояви на сексуални извращения – те показват недоумение, объркване, нежелание да повярват в случилото се. Естествено е нормалните хора да виждат преди всичко нормалното и у другите. Също както хората, заслужаващи доверие, са предразположени да се отнасят с доверие към останалите. Те си имат своя утвърдена практиката на общуване с обикновени и като цяло почтени хора. Когато обаче внезапно се появява нещо анормално, в началото те не го разбират, после не искат да повярват в случилото се, накрая започват да полагат усилия да се умият от мръсотията максимално бързо и с минимална гюрултия. Почтените хора не обичат омърсяването и скандалите. Те по-скоро биха предпочели да се отдръпнат и да стоят възмутено настрана с надеждата, че нещата все някак ще се оправят от само себе си. Това обаче е едно неразумно поведение – подобен род неща не се оправят от само себе си, те се разрастват. И все пак именно такъв е традиционният начин, по който реагират обикновените хора, като цяло чужди на злото.

Подобен подход на „смълчаното изчакване“ може дори да влоши нещата. За премахване на греха са необходими незабавни и строги мерки. Преди половин година, в статия за „поредната атака“, имах повод да напиша: „Ще се изправим пред задачата да предприемем кампания по разобличаване на сексуалните извращения в средите на духовенството. Знаем вече какво се случи, когато навремето католиците предприеха такава кампания в своите среди: повечето беззакония, възбудили общественото негодувание там, бяха започнали десетилетия преди това – още в юношеските години на техните извършители, които при настъпване на разобличаването бяха вече на по 40-50 години и числото на сексуалните престъпници в средите на католическите свещеници не беше по-малко от това сред светските треньори и учители, но в крайна сметка цялата кампания по тяхното разобличаване нанесе изключителна вреда на Църквата поради възприетия от архиереите подход, за който впоследствие излезе информация. Наместо негодяите да бъдат низвергнати от сан и пътищата към техните беззакония да бъдат пресечени, прегрешенията им всъщност били прикривани, а те самите били оставяни „да се покайват“, защото архиереите залагали на вярата, че това ще доведе до тяхното изправяне. Не е изключено хората, прикривали безчестието и покварата на тези духовници, да са имали искрена вяра, че така подпомагат църковното благо и проявяват милосърдие към прегрешението на ближния. Днес обаче виждаме каква ужасна грешка е било това.

Склонността към полови извращения не представлява нещо вродено и непреодолимо – гей пропагандата в тази посока е пълна лъжа, но пък за сметка на това е добила широко разпространение. Погрешно решение е да изпратиш алкохолик да работи във фабрика за производство на алкохол. От страна на католическите архиереи още по-погрешно е било да позволяват на покварените грешници да запазват местата си в своите енории, защото там те се връщали към предишното си поведение.
Една поговорка казва, че е по-добре човек да се учи от чуждите грешки, за да не се попари от свои. Опитът на католиците ни показва, че когато за някой, който работи за Църквата – бил той свещеник, епископ, известен мирянин – може да бъде повдигнато основателно обвинение в сексуално извращение, той представлява взривоопасен елемент в тялото на Църквата и е вън от съмнение, че в даден момент задължително и абсолютно неизбежно ще настъпи неговото експлодиране. Надеждата, че може по някакъв начин да не се случи така, е съвършено неоправдана.“.

Преди половин година това бяха просто прогнози. Днес виждаме как те се стават факт. Как трябва да постъпим?

Първо, да признаем, че наличието на нечестиви клирици и епископи не е нещо толкова немислимо и невъзможно. В Евангелието открито е казано, че подобни вълци ще има (срв. Мат.7:22-23). Нищо благочестиво няма в практиката да затулваш старателно очи пред вида на вълка. Тъкмо обратното, подобно поведение нанася тежки вреди. Никъде не е обещано, че в Църквата няма да има нечестивци – по-скоро ясно ни е казано обратното. Заповедта на апостола: Махнете, прочее, злия изпомежду си (срв.1Кор.5:13) недвусмислено показва, че порочностите ги е имало и ще продължава да ги има.

Второ, да въведем ясно формулирани подходи за реакция в подобни случаи, за да бъдат прилагани както от хората, пострадали от посегателства, така и от тези, които стават свидетели на извратености. Всеки отделен свещеник, семинарист, хорист, а още по-добре – всички енориаши, трябва да знаят как да реагират в подобни случаи и къде са задължени – не къде имат възможност, а къде са задължени – да уведомяват за проявеното беззаконие.

Трето, да бъде създадена специална комисия, която да приема и също така да разследва подобна информация, за да могат възникналите случаи да бъдат предавани на църковен съд, или съответно – на граждански.

Четвърто, да се откажем, и то безусловно, от политиката на минимално реагиране, при която беззаконниците ги препращат от едно място на друго. Попитайте католиците до какво в крайна сметка ги доведе това. Щом даден човек е безспорно изобличен в разврат, и още повече – щом се докаже, че е правил опити да въвлече в тази поквара и хора, за които отговаря, той задължително трябва да бъде низвергнат от своя сан. Така повелява Словото Божие, така изискват каноните на Църквата.
За това е необходимо послушание към Бога, душевно състрадание (в това число към душите на самите злосторници) и любов към Църквата, защото – още веднъж ще подчертая – всеки развратник в нея е взривоопасен елемент, който неминуемо ще доведе до експлозия.

Редом с действителните случаи на прегрешения, винаги ще има и огромни вълни от слухове, клюки, анонимни писма, охулващи невинни хора. За съжаление, днес виждаме хора, които са се превърнали в същински майстори по набирането, производството и разпространението на подобни материали. Всичко това, естествено, ще бъде поглъщано с радост от светската преса и тя ще натрапва в главите на читателите примитивната идея, че в Руската православна църква всички са содомити и че образът на Д’Артанян е само един.

Само че най-добрият начин да укрепим устоите на Църквата е да изпълняваме строго заповедта на апостола: „Махнете, прочее, злия изпомежду си“ (срв. 1 Кор.5:13). I www.radonezh.ru.

Превод: Анжела Петрова

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...