За Хелоуин, традицията и вярата

Свикнали сме да говорим за празниците в един твърде плитък хоризонт. На първо място празниците са дните, в които не се ходи на работа, в които можем да позиционираме добре отпуските си, за да се изселим за кратко време от заобикалящата ни среда и действителност. Празниците са и трапези, и гости, храна и алкохол, време за забавление. Когато не вникваме в същността на тези дни, в тяхното значение, символика, историческа обусловеност, ние ги изпразваме от съдържание. А празниците имат своето значение и те отправят послания към нас, които трябва да разчитаме. Те са глас от миналото, чрез който историята, народната или религиозната традиция нашепват в нашето съзнание основите, корените на духовната ни идентичност.

Неосмислен в своята автентична светлина, празникът като социокултурно явление престава да бъде носител на духовен заряд. Той започва да бъде преосмислян в различни и непознати ракурси, които да скъсват връзката с миналото, а оттам и със същността и значението на празника. Измеренията на това явление допринасят за поставянето на народната и религиозна традиция в забвение и лесното нахлуване и настаняване на чуждата традиция, която няма своите основания в рамките на народната памет. Чуждата традиция е и екзотична, тя предлага нещо ново и различно, но вниквайки в дълбочината на нейната същност, ние можем да открием сходни основания за нейното възникване, макар и преминали през различни културни и социални влияния, претърпели коренно различно развитие.

Всъщност едно от събитията или празниците, което е най-явен изразител на тази дисхармония, на прескачането и смесването на познатите и непознатите традиции, и неразбираемият стремеж към тяхното хомогенизиране, е именно празникът Хелоуин. И каквото и да кажем тук за него, то със сигурност ще е вече написано, коментирано, изговорено. За едни акцентът пада върху опита за постигане на синтез при покръстването на дадена езическа общност в Англия и прехвърлянето на някои допустими традиции и смесването им с християнски празници. Може би такива са основанията на папа Григорий IV да установи празника Всички светии именно на 1 ноември, когато древните келти посрещали своята Нова година Сауин и вярвали, че духовете на починалите през изминалата година напускат гробовете и търсят къде да се вселят.

За други акцентът пада върху конфликта между традиционно и нетрадиционно. В социалните мрежи и различни сайтове се появиха безбройни колажи, които противопоставят местни традиции (за нашия географски район – мартеници, кукери и др.) срещу чуждо културно нашествие, припознавано най-често като американско. Естествена реакция и сблъсък тук е конфликтът Изток-Запад във всичките му политически, икономически и културни измерения. В същото време съвпадението на Деня на будителите за българите като дата с католическия празник Всички светии в неговата хелоуинска версия в нашите географски ширини е също повод за идеен конфликт.

Безумно е децата да бъдат поставяни пред избор между баба Яга, издълбаните тикви и евтината забава, от една страна, и преп. Паисий и Левски, от друга страна, защото самите те са несъпоставими. В същото време този процес е някак естествено следствие от десетилетните опити на десакрализиране на духовните ценности със средствата на атеистичната, а днес – на масовата култура. Промяната на календара от 1968 г. въвежда дуализъм, разделяйки духовното от светското. Нетленната почит към св. Йоан Рилски Чудотворец, която стои в основата на Деня на будителите (1 ноември по стар стил е денят на св. Йоан Рилски) е изместена встрани. Духовното е о-без-светено, изместено от политически цели и каузи. Така, макар и късно канонизиран, преп. Паисий Хилендарски днес отново не е светец върху монетата от 2 лева, а светска фигура с принос към политическия ред в една поробена държава. Асоциативността със съвременната политика естествено го детронира от пиедестала на народната почит и лесно подменя с привнесени чужди традиции и празници.

За трети акцентът пада върху конфликта съвместимо-несъвместимо с християнското светоусещане. Желанието да се всява страх, „да се пакости“ и цялата съпътстваща суетня, стигаща след всяка изминала година до още по-крайни измерения на експониране на грозното и внушаването, че то има своите естетически основания, не се вписва пълноценно в християнската традиция. Християнството уважава смъртта като преход към вечността и битие в Бога, а местата за покой, телата на починалите – като свещени и неприкосновени, които не трябва да бъдат осквернявани. Затова и състезанията с ковчези, експонираните инсталации с разтворени гробове, от които стърчат светещи черепи, разкъсаните майчини утроби, от които се подават окървавени детски ръце и вампирясали глави са абсолютно несъвместими с християнското светоусещане.

Християнството не е чуждо на забавлението, на веселието, на маскировъчните тържества и карнавали, но то влага в тях друг, много по-дълбок смисъл. Макар и в различни времена да е занемарявана и подновявана, традицията на карнавалите е християнска. В православието (макар и извънлитургична) тя е традицията на Сирни заговезни. Още самото наименование на събитието подсказва неговата същност – латинското carnes levare означава премахване на месото, тоест ознаменува навлизането в постния период. Тази традиция има своето отражение в следосвобожденското време и всеки от нас може да се порови в албумите на своите баби и дядовци, и все ще открие някоя снимка на хора, маскирани като феи, търговци, араби, индианци, царе и царици, принцеси, приказни герои, исторически личности. И това е било традиция и местен колорит. Варненката Веска Стоянова в своята книга с интервюта „У дома преди 100 години“ описва точно и спомените на участници в подобен карнавал, неговата подготовка и провеждане, което ни показва, че това е било жива традиция.

Някои търсят корените на този обичай (на Сирни заговезни) на Запад, други на Изток. За едни това е поредната проява на езическа култура, връщане към древни нехристиянски традиции и опитите за пречупването им през призмата на християнството, чрез който лутащите се поганци да достигнат до християнската вяра. За други това е проява на естествения и неизкореним етноколорит, който ни прави народ, свързва ни с родовите и народни традиции. Тяхното поддържане е важно за етноареала, за съхраняване на народната памет, макар и по този наивен начин.

Карнавалът във Венеция се провежда преди началото на Великденския пост

Всъщност в карнавалите не бива да припознаваме просто „предрешеното езичество“ или изява на ентокултура, но в тях днес можем да открием и дълбоки християнски символи, чрез които с подходящо художествено оформление и проява на артистичност, хората показват, че могат да бъдат други и различни – извън традиционната им личностна концепция, извън маската на ежедневието. В живота си ние често пъти сами си поставяме маски, водени от различни причини и обстоятелства, социални и екзистенциални потребности. Живеем не по начин, по който бихме искали, но по начин, който ще се възприема от социалната ни среда. Затова и традицията на това тържество ни насочва към дълбоко вътрешно осмисляне на нашата личност, на вътрешното ни аз. Ние можем да бъдем всичко – герои, суперзвезди, различни личности, към които изразяваме почит или от които се разграничаваме, но само за днес, за времето на този празник, на тържественото шествие, в което ще ознаменуваме навлизането в период на въздържание и духовно превъзпитаване. От следващия ден ние трябва да смъкнем всяка маска на неискреност, на фалшиво поведение и неприемливо отношение към другите. Към това ни призовава и ап. Павел в посланието си към ефесяните: „…да отхвърлите от себе си стария човек от предишния ви начин на живот, който загива в прелъстителни желания, да обновите вашето сърце и ум, да облечете новия човек, създаден по образа на Бога в истинската справедливост и святост“ (Еф. 4:22-24).

Но в традицията на Хелоуин ние не можем да открием нищо от тази символика, защото приказните герои са заменени от зомбита, принцовете и принцесите – от вещици и скелети, обновата на личността е заменена с ужаса от смъртта, страха от отвъдното, трансцеденталното не е свещено, а страшно, сковаващо сетивата, притъпяващо усета към красивото и естетичното, към необходимото и полезното за нашето израстване. Неприемливо и погазващо интимни ценности и връзки с хората, преселили се в отвъдното. Тяхното омаскаряване, гаврата с техните останки, със смъртта и отвъдното не просто пародизира едно пространство на скръб, но и се опитва да го наложи като нещо естествено, закономерно и традиционно, което все повече придобива застрашителни размери.

Хелоуин е и комерсиален празник, свързан както със съвременната масова култура, така и с чисто икономически механизми. Религиозното тук е заменено с финансовото. От евтините маскировъчни костюми, произведени в Китай на конвейр, през програмите в ресторантите, моловете, нощните клубове, филмовите салони, телевизионните предавания, всичко това носи финансови облаги. То е евтино, масово и достъпно. Дори ако съпоставим Хелоуин с близката българска традиция на кукерите, една чисто езическа традиция, то втората трудно може да се възпроизведе в условията на масовия китайски пласмент, защото влиза в рамките само на един етнос, на неговата традиция, която изисква сам и от естествени материали да подготвиш тези костюми. Това е скъпо, затова и трудно достъпно до масовия потребител.

Но тук се забелязва и една голяма разлика. Потапяйки се в местния колорит на кукерската традиция, на тези чужди за християнството обичаи, но пазени в народната памет, не можем да подминем факта на една противопоставяща се идейна концепция. Ако наивните маски на кукерите в народната памет се свързват с опита на човека да прогони злите сили, обитаващи пространството и стихиите в света, то маските на Хелоуин са въплъщение на тези зли сили, техен изразител и разпространител. Тези маскировъчни костюми демонстрират отварянето на ада и излизането на неговия ужас извън пределите на естествения му ареал. Това е доста по-опасно явление от наивните и причудливи кукери.

Празникът на Всички светии в неговата хелоуинска интерпретация, но и извън нея, е твърде чужд на православната традиция. Ако на Запад Всички светии се празнува като ден на мъртвите, като тяхната задушница, и естествено в този ден хората се стичат към гробищата, то в православната традиция Денят на всичкиите светии има друго, еклесиологично значение. Празникът е празник на живите, защото у Бога мъртви няма. Той е подвижен и позициониран в Първата неделя след Петдесетница, считана за рождения ден на Църквата. Слизането на св. Дух над апостолите като завършващ елемент от спасителната мисия на Господ Иисус Христос (обещанието за пратеничество на Светия Дух, засвидетелствано в Евангелието), намира своето естествено продължение в лицето на онези, които почитаме като светци, т.е. достигнали до най-висшата степен на обожение, постижима от човека. Поставяйки ги тук, ние посочваме техния подвиг за преклонение, но и пример за подражание на Христа. Народната църковна традиция поставя непосредствено след това да почитаме и всички български светци (втората неделя след Петдесетница). Тази традиция става все по-чужда и непозната, достояние на ограничен кръг вярващи, които неизменно участват в духовния живот на Църквата. А в съзнанието на широкият кръг, наричащи себе си християни, но номинални, неучастващи пълноценно в литургичния живот на Църквата, идеята за този празник се подменя от чужда традиция и неправославни, дори и нехристиянски асоциации.

И ако сме съгласни с всичко това, не можем да не се запитаме какъв трябва да бъде нашият отговор като българи, като православни. Разбиването на статуквото в масовата култура често води до социална изолация. Не случайно мнозина се присмиват на позицията на Църквата, която отрича това празненство, защото не могат да я разберат, да вникнат в грижата на духовенството, което не цели да накаже, а да предпази от съблазни, от неща, които ни отдалечават от вярата, Бога и вечността. Може би тук отново трябва да се замислим за думите на апостол Павел „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12) и включвайки се в подобни празненства, поканени от приятели, колеги, роднини да умеем да разграничаваме полезното (общуването с другите), от това, което може да ни навреди духовно. Апостолът ни казва още „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму“ (Гал. 5:13).

А отношението ни към празниците не бива да бъде консуматорско, но да търсим техните духовни послания, да ги възраждаме, защото именно те ни правят идентични, уникални, правят ни личности, а когато ги живеем – ще израстваме чрез тях. Тогава те имат смисъл.