Идеите, родени в ума на фрустрирания художник – компрометиране на творчеството

Прогресът има цивилизационно и обществено значение. Но творчеството не означава прогрес. В основата на прогреса лежи научният и социалният напредък. Творчеството е много по-широка категория от прогреса. Това е категория, която не може да се сведе към материалните науки, защото ги превъзхожда. Творчеството подразбира най-възвишената активност на човешкия дух и плода, който произлиза от него. Осъщественото творчество е плод на духа, а негова цел е възкресението на човешката душа.Творчеството е израз на духовното битие в човека, което е различно от физическото му битие.

Творчеството е един вид доказателство за съществуването на духовното битие. Художникът в никакъв случай не действа емпирически. Художникът свидетелства за истината и за правдата в света. Художникът е длъжен да се увери, че той и неговото творчество отговарят на правдата. А красотата е символ на праведността (Андрей Тарковски). Творчеството е дар за човечеството, а всеки дар подразбира жертва. В това трябва да се състои красотата на творчеството. Това значи, че художникът принася в жертва своето изкуство. Наистина, самият опит на художника свидетелства за тези огромни измерения, давайки чрез творчеството най-достоверното им описание.

Човешкото творчество произлиза от човешкия опит. Творчеството е универсална категория на човешкия напредък и опит. Но, погледнато откъм най-дълбокия си смисъл, творчеството има духовна основа. Човекът не прави, не ражда, не произвежда своя свят – той го открива¹. Процесът на откриване на света се нарича „опит” на философски език. Творчеството обаче създава нов, духовен свят. Творчеството има функцията да освещава природно детерминирания свят и живот. Всичко е вече казано, но творчеството предлага ново, възвишено, разтърсващо измерение на вече казаното и преживяното. Само творчеството оправдава човешкия опит. Творчеството е начин да направим преживяното отново жизнено и свое. Чрез него човекът търси нов идентитет, в който да въплъти своя усет за съдбата и потребността си да надживее „тук и сега” на своето битие (В. Йеротич). В противен случай художникът би приличал на няма енциклопедия, а неговото творчество – на куп безполезни хартии и мисли.

Ето защо функция и дълг на художника е да обогати своя свят, компилирайки и облагородявайки опита, който е събрал. Опитът трябва да бъде поставен на служба на живота. Опитът е смесица от духовни и материални знания, които чакат да бъдат въплътени от креативните сили и енергии на човека. Творейки, човекът преработва опита си и създава синтез, който обосновава смисъла и целта и на творчеството, и на опита. В този смисъл творчеството има пророческо призвание. От обекта (природния и социалния свят) и субекта (Бога, ближните и себе си) човекът черпи своето знание така, че създава своеобразен синтез и чрез него се издига към духовните реалности. Творейки, човекът създава нещо изцяло ново от вече познатото. Творчеството е продукт на зрелостта и пълнотата на опита. Творчеството е постоянен синтез на вече познатото и на онова, което тепърва трябва да се опознае и да се обогати. Творчеството произлиза от опита на човека. Това е последната дума на човешкия опит. Само такова човешко творчество е зряло и обосновано. Ето защо опитът предхожда творчеството. Индивидуалното творчество е притежание в по-голяма или по-малка степен на всяка личност. И това е така, защото опитът на всеки човек има фолклорно измерение. С други думи, опитът на всеки човек е идентичен или еднакъв с опита на другите, но различно се възприема и изразява. Художник е всеки човек, превърнал опита си в живот. Човешкият опит не бива да се превръща в изложба на смъртта. Художник е само онзи, който е успял да отгатне смисъла на съществуването. Чрез творчеството си художникът обогатява живота си с Онзи, Който е Истина. От това, какво отношение гради към живота, зависи дали художникът ще открие нещо ново, дали ще обогати старото, или пък ще унищожи вече създаденото. Искреността, самокритичността, опитът и подвигът са основата на творческата реализация. При липса на искреност, самокритичност и най-вече на подвиг, творчеството става негативна форма и извратена картина. От акт на лъчезарно откриване на Светлината то може да се превърне в акт на общение с мрачните предели на смъртта. Губейки измерението на богочовешкия реализъм, то се докосва до безпътицата и отчаянието, до страната на смъртната сянка и до непреодолимите противоречия на битието.

Тъкмо затова твърдим, без да се страхуваме, че съществува и псевдотворчество. Неговото съдържание се символизира от хаоса. Вярата в Бога изпълва творчеството с една душа и един дух. Затова фалшификатите и безсмислените отношения, създавани извън Бога, са потенциален извор на грозота. Всъщност без Бога и извън Бога няма творчество. И доколкото то се появява, то се превръща в сложен, но добре консолидиран пакет от относителни ползи и връзки. Целта на творчеството от този вид е да задоволи повърхностно, т.е. моментално душевните потребности на човека с „изпразнена душа“. Ексхибиционистката префиненост и атрактивност са сърцевината на стратегията на псевдохудожника, търсещ да привлече вниманието на културните среди. Творчеството, произведено с намерението да стане комерсиален продукт, е онтологически аморфно и оттам имперсонално. В този контекст бих посочил най-сериозния проблем на съвременната живопис, познат под името реификация∗. Но истинският смисъл на творчеството е съвсем друг. Истинското творчество тика ума към най-тежките въпроси, най-бурните проблеми² и най-вече към въпроса за смисъла на живота. Осмелявам се да твърдя, че истински художник е само онзи, който твори така, че самият процес на творене става за него conditio sine qua non (необходимо условие). Ще онагледя тезата си с едно свидетелство на великия Рембранд: “Рисувам, защото не мога да не рисувам”.

Поради това, че различаваме в творчеството два акта, за него е характерна следната подялба: субективно творчество (самоусъвършенстване, аскеза) и обективно творчество (художествено реализиране на духовния светоглед). Обективното творчество a priori произлиза от субективното творчество. Може да се каже, че обективното творчество е душата на субективното творчество, което е дух. Например, актьорите могат да се представят като души на духа, който обитава в тях. Те изграждат своето отношение към всичко, движени от собствените състояния на духа. Творчеството е отблясък на душата на човека. То е своеобразен физически и художествен израз на душата. Ако душата има способността да се изкаже, тя го прави най-силно чрез творчеството. Ето защо творчеството е многомерно. То е и духовно, и обществено, и научно. То е духовен акт, който произлиза от свободата на човека. Творчеството, което не съдържа споменатите елементи, е приковано към земята, от земята детерминирано и заради това лъжливо.

Псевдотворчеството е груба и добре прикрита имитация на истинското творчество. На езика на изкуството имитацията на истинското творчество, чиито размери граничат с гениалността и светостта, се нарича кич. Кичът се изчерпва с индивидуалния егоизъм и остава погребан завинаги в неговите гробища. Такова творчество от затворен и психолочески вид има за основа егоцентризма. Кич-творчеството е основано върху комплексите на личността и нейните фрустрации. То е плод на разочарованията на псевдохудожника, на неговата неспособност да се реализира като истински творец. Нереализираният художник, воден от въображението, страстта и гнева, редуцира свободата на творенето. В неговия случай творбата става зависима от завистта и предубежденията спрямо недостижимата величина на предпоставената парадигма. В изкуството е познат инфериорният лик на Салиери, символ на фрустрирания и нереализиран художник, спрямо супериорния лик на Моцарт, символ на гениалния и реализиран художник³. „Творчеството“ на художниците, заболели от синдрома на Салиери, не може да доведе до по-висша еманация и свидетелство за горните светове. То не може да разтърси вдъхновено самите основи на душата. Със своята липса на дух то обезкуражава душата и я хвърля в състояние на абсурдност. Салиери е извършител на страшния и срамен чин на евтаназия на истинското изкуство. Негови ревностни съработници стават художниците, изпълнени с омраза, бунт и цинизъм. Техният общ еквивалент е завистта.

Изцяло съм съгласен с Бердяев, който казва, че в условията на падналия свят творчеството става все по-тежко, тъне все по-дълбоко и се подчинява все повече на външната необходимост. То не създава нов живот, а културни продукти с по-голяма или по-малка степен на съвършенство. Но творчеството не е създаване на културни ценности, а разтърсване и вдъхновяване на цялостното човешко битие, насочено към друг, по-висш живот, към ново битие⁴.

Достоевски е направил саркастичен, но мъдър анализ на псевдохудожниците: „Това са само приказки на стари теоретици, които отдавна вече са си издали свидетелство за зрялост и са склонни да се възхищават от себе си, да четат лекции на другите и да прекарват дните си в сладка дрямка”⁵. Отново се срещаме с опита на естетиката и красноречието да пленят човешкия ум. Естетизмът на софистиката е особено изразен в драмата и литературата. Имаме чувството, че духът спи и е забравил своята роля. Всичко се е превърнало в царство на стереотипността. Сякаш се получава огромна концентрация от несвързани и противоречиви идеи. Създават се цялости от несвързани елементи, които само привидно са логически и естетически издържани, привлекателни, убедителни и фрапантни – „мощни”. Те са несъмнено призив, отправен към човека, но това е призив за влизане в романтизма на смъртта и в безполезния чар на homo stupidus. Това са същностно празни творения без онтологично измерение.

Ролята на песимизма е очевидна. Но песимизмът е непозволителен елемент за творчеството. Песимизмът разяжда творчеството отвътре. Заради безбитийността си творчеството е осъдено на изолация и смърт. Чрез своето творчество художникът ни открива душата си. Тъкмо това е една от целите на художественото създание. То трябва да предложи изход от душевната пустош. Художникът със своя духовен опит трябва да ни води по пътя на страданието, за да ни доведе до спасение. Художникът играе ролята на будител на заспалата съвест на човека. По този начин той му помага се завърне към Смисъла. Завръщането към смисъла е основно условие за съществуването на творчество. Творчеството не е легализация на куртоазната забава, свойствена за кулоарните кръгове. Човекът няма легитимно право да превръща творчеството си в сарказъм и подрив на всичко. Напротив, творчеството е другото име за художествения процес на съзидание. В света на творчеството не може да влезе онзи, който се е зазидал в стените на психологичните комплекси. Да, човешкият опит се нуждае от сериозен критичен подход. Но критиката остава адекватна дотолкова, доколкото не преминава в твърдоглавост и свадливост. Художникът, сведен само до нивото на интуитивно преживяване на духовността, никога няма да познае докрай смисъла на творчеството. А в такъв случай ще се отворят бездънни простори за злоупотреба с него. Творчеството е израз на желанието на човека да излезе от природата, в която се е самоограничил. Творчеството е борба със своята природа (Н. Бердяев). Но това не е борба със себе си, а борба за издигане над себе си. Природата на тази борба носи отпечатъка на всяка отделна личност.

Личностните белези на творчеството го освобождават от всякакъв схематичен израз. Творчеството е своеобразен букет от идеи, които не могат да се детерминират веществено. Те просто извират от бездънните дълбини на човешкия дух. А човешкият дух има божествени измерения. Оттук произлиза тезата, че творчеството е възможно само доколкото е свободно от всякаква детерминация. Чрез духовния опит в творчеството се открива, че „аз“, субектът, е изначално по-висок от „не-аз“, от обекта. Но същевременно творчеството е обратно на егоцентризма, който е забрава, но не на себе си, а на онова, което е над теб. Творческото дело не е отражение на собственото ни несъвършенство. То е насоченост към преображението на света, към новото небе и новата земя, които човекът трябва да приеме. Творчеството ни най-малко не е обсебеност от себе си, то винаги е излизане от себе си. Защото обсебеността от себе си потиска, а излизането освобождава⁶.

Трябва да констатирам, че изкуството в Република Македония е в дълбока криза. Творчеството на истинския дух спи в пазвите на моята татковина. Все по-забележими и по-чести са културните ”акции“ под знака на повърхността и глупостта. Творчеството на злоупотребилата човешка свобода намира своя най-добър апологет във вулгарността. Няма защо да търся далеч от мен аргументи за това, което казвам, защото ги намирам в моя роден град. Живея с все по-голяма увереност, че моят роден град е сериозно заразен от духа на субкултурата. Това е култура, която предлага варварство и подготвя терен за новото езичество на New Age. Форсират се кичът и безвкусието. Новият либерализъм и новата буржоазия доминират в града, който беше символ на аристократична култура и непоколебима вяра. Някога най-поетичният град днес звучи най-непоетично. Бих искал да не съм прав, но смятам, че нещата се движат към върха на айсберга.

По принцип кичът и безвкусицата черпят енергията за своето съществуване от човешката суета и гордост. Новото езичество, както и старото, се опира върху култа на човекобожието. Но тъкмо те станаха образец за възпитанието и култивирането на моите съграждани. Стружани са сериозно повлияни от вируса на богохулния светоглед. А след като богоборството по природа е антикултурно, защото с него се унищожава култът, тоест славенето на Бога, то в степента, в която се засилва богоборството на стружани, пада и нивото на тяхната култивираност. Всеки вид хула е своеобразно поругание на светостта и повреда на девствените предели на културата. Стружани от памтивека са разбирали културата като високи постижения на духа. Това ниво на култивираност не може да трае без чувството на почит към всичко, което потвърждава достойнството на човека. Затова падането на нивото на културното творчество ни хвърля, без всякакви хиперболи, в състояние на един нов примитивизъм. В такъв случай има ли място за въпроса откъде и как никнат безбройните неправителствени организации, институции и акции, задължени да популяризират културата на новия неопримитивизъм в нашия град!?

За да илюстрирам това, ще дам само два примера: Драматичното дружество „Везденски” и музикалния хепънинг „Доjди веслаj”.

Самото понятие примитивизъм сочи липсата на дълбочина, вътрешно съдържание и смисъл (Достоевски). И на Авсеенко^∗ не му е чужда фалшификацията на творчеството, казва Достоевски. Но, това, което важи за него, важи и за всеки друг, подобен на него. Такива ”творци“ свеждат творчеството си до копиране на безвкусния и полуписмен жаргон, натикват го в рамката на грубите и примитивни маниери и го ограничават с показ на на типове и характери, отблъскващи за човешките чувства⁷. Затова не е досттатъчно достоверното показване на личностните характеристики, необходимо е и ясно осветляване на образа със светлината на собствения художнически поглед.

Интегритетът на твореца е отправна точка за определяне на качеството на творчеството с цветовете, които дава самият живот. Качеството на решенията, до които стига творецът в творбите, които предлага на света, определя качеството и възвишеността на представената духовна творба. От духовността на твореца зависи качеството на творбата. Творецът, както знаем, предава, тоест оживотворява личния си опит, личните си впечатления и приноси. Той създава свой автентичен свят и отношения, които свидетелстват за друг, по-висш свят. Но творчеството не е процес на създаване на абстрактно свидетелство за вечните истини. Чрез творчеството си художникът оправдава копнежа на своята душа. Опитът и творчеството са неразделни. Но дали творчеството интегрира впечатленията и опита от всякакъв вид, включително и деструктивния порив? Нима онтологическата основа не е безусловно потребна за творчеството? Може ли в понятието творчество да се включи коя да е приказка без същност, без дълбочина и без мистично действие? Би могло да може, ако смисълът на творчеството се релативизира. В света на относителността това, разбира се, е въможно. В него всичко е възможно заради отсъствието на абсолютни и вечни ценности. Да напомним думите на Достоевски: „Ако Бог не съществува, всичко е позволено”. Но творчеството не само че не е релативно, напротив – то се създава от опитностите, насъбрани в полза на безсмъртния живот. Оттук субективното творчество е основа на всяко друго, професионално творчество. Творчеството не следва да се разбира като оформяне на финален творчески продукт – казва Бердяев, – а като разкритие на безкрайното, като полет в безкрайността; то не е обективация, а трансцендиране. Творчеството е продължение на сътворението на света⁸. Затова само духовната самореализация прави възможен трансцедентния статус на творчеството. С други думи, творчеството е творчество само ако творецът-художник се стреми да стигне до височините на идеала.

Но за жалост и самото понятие идеал се разбира погрешно. С него често и нарочно се злоупотребява от художниците с ницшеанска и масонска насоченост. Заради изкривения си светоглед те живеят с някаква илюзия за могъщество и тъкмо тя става за тях най-висок идеал. И европейската психоанализа, чийто баща е Фройд, вижда в псевдотворчеството средство, чрез което невротиците могат да смекчат комплекса си за малоценност или да засилят комплекса за свръхценност (А. Адлер). Лъжливото творчество компрометира истинското творчество, защото се пазари с природната функция на творчеството. За да бъда по-ясен, ще кажа, че самовлюбеният художник-нарцис търгува с ценностите, които определят същината на творчеството. Творчеството започва да служи като един от начините за социално оцеляване. В този случай то обаче не представлява автентично свидетелство за духовната посветеност на личността. Това е особено характерно за състоянието на театралното изкуство. Да посочим като пример Малер и Кафка. И двамата нито в един миг от своя живот не са позволили да бъдат подкупени по какъвто и да било начин, и не са демистифицирали своето творчество дори в условията на тежки лични и обществени кризи. Най-големият дял от световноизвестните творци са намирали сили за своите създания в непресъхващите извори на християнското смирение. С него са запечатани техните безсмъртни творби. Затова те и техните творби са своеобразна теодицея.

Може ли творецът да продължи сътворението на света, след като творчеството се компрометира с капризите и предразсъдъците на хора с безлична, непозволително впечатлителена и фантазна нагласа или на хора, чиято надутост е надутостта на безбройните, бездарни и празнословни „активисти“, които са си въобразили, че са гении?⁹ Без Бога и без света нашето творчество може моментално да се срине до дръзка комедия и ироничен плач. Със съжаление констатирам, че тъкмо това се случва в Струга и то пред очите ни. На стружката театрална сцена нерядко триумфира деструктивността на релативизма и анемичната воля. Случва се в сериозния недостиг на добра воля да виждат дълбокият смисъл на живота. Генетически мутиралото изкуство създава хибриди, чиято функция е колекционерска. То има ролята на украса на превзетите опити на горделиви новопоявили се млади автори, притежаващи само хвалби и съмнителни успехи.

Художникът губи темелите, върху които се основава всяко истинско творчество. Функцията на творчеството в творбите на младите, все още неутвърдили се стружки автори носи инстинктивни белези. Позната е една афористична максима: животът пише романи. В случая на споменатите театрални работници от Струга тази максима би могла да бъде обратно изречена: романите пишат живота. При тях творчеството е финален продукт на професионалната реализация, а не на самия живот. Защото актьорът живее на сцената, а това значи, че той живее своя живот, а не живота на другия. Актьорът не е копие на чуждия живот. Той не е плагиат на нечий живот. Призван е да живее своя оригинален живот и тогава, когато играе живота на другия. Той тълкува живота на другия, но не го имитира. Ако се съгласи да играе живота на другия за сметка на собствения, то тогава неговото творчество се извращава и от акт на несебична любов се превръща в акт на егоизъм. Доминира комплексът на неосъщественото желание и страданието заради нереализираните мечти. Поради това такива актьори започват да се идентифицират с негативните образи от световната литература и кино. Доминира бунтът срещу Бога, срещу света, срещу ближния и срещу себе си; бунт срещу всеки вид авторитетност, без оглед на това дали става дума за вътрешен или външен авторитет. Всъщност те не са и способни да направят разлика между тях. Когато гледате техните представления, душата ви се изпълва със същата празнота, както когато четете Сартровите сентенции: „Моят ближен е моят ад” и „Доколкото Бог съществува, не съм свободен”. Забравя се възможността художникът да създаде свят, достоен за него и за всеки друг човек на планетата. Изгубили са смисъла на самоуважението и не уважават другите. Откак са изгубили способността за самокритика, се отдават некритично на неискреността и експериментализма. Сцената се превръща в лаборатория, а самите актьори в експериментатори. Публиката е принудена да съучаства в нежеланите лабораторни опити. В измислените светове и театралния илюзионизъм се забелязва мечта за могъщество и власт. Притежаването на власт над сценично представената съдба е един вид заместител за изгубените реални възможности. Тези хора от сцената наблюдават живота или с очите си, или с въображението си, но никога не го опитват на живо. Най-големите борци с всичко, което е трансцендентно и метафизично, по един странен и парадоксален начин се обръщат тъкмо към тези сили, само че не откъм страната на доброто и светлината, за да осъществят на дело своята невъзможна мисия. С това те бранят позицията си на самоизбрани богове.

За хора от този вид всички желания в рамките на мечтата и илюзията стават реални. Достатъчно е само да се поиска. Който не е поискал, не е получил. „Всемогъщото” творчество на „всемогъщите” творци е замислено като краен израз и потвърждение на личността, способна да събере самостоятелно пъзела на живота, прониквайки в самия ген на света, и там някъде зад кулисите да открие отвъдразумните тайни. А за това, разбира се, Бог не само не е потребен, но и пречи. На стружката театрална сцена вече няколко години продължава големият научен експеримент, отскоро започнат в подножието на швейцарските Алпи. Експериментът с големия Акселератор, който трябва да даде на човека възможността да открие „божествената частица”. При това непросветените европейски и световни учени не знаят истината, до която са стигнали стружките театрални работници: аз съм бог на себе си. Кризата на изкуството и творчеството има планетарни размери. Струга е част от това универсално пространство. Всичко това е така и в глобален, и в локален план, защото кризата на художника е криза на неговата духовна идентичност¹⁰.

В най-ново време се появява тенденцията за аристократизация на изкуството. Понятието художник сочи привилегирования статус на онзи, който твори. Формализмът е първият критерий в новоустановената иерархия на ценностите. На религията като покровителка на творческата мисъл е обявена война. От средство за синтезиране на възвишените ценности и отношения творчеството се превръща в средство за разкол. Тази черта на световното изкуство се следва ентусиазирано от младите стружки художници. Безгрижно и с невиждана лекота, породена от богословска неграмотност, те скъсаха връзките с Бога и светата Църква Божия, а с това и с преданието на собствения си народ, чийто духовен идентитет е православното християнство. Творческата активност на стружките художници започна с финала. Това е все едно да започнете да разказвате живота на един писател с датата на неговата смърт. Ясно е, че след това дезинтеграцията на културата стана обсебваща тема за самонаречените творци. Болката от тази брутална истина за нашата местна култура и нейните актьори ме кара да пиша това. Все пак целта на творчеството не е да шири ентропията. Всяко творчество е упътено към Бога. С него човекът-творение слави Бога-Творец. Но винаги, когато човекът отказва да твори заедно с Твореца, се получава невиждана перверзия и най-примитивно клеветене. Да не забравяме, че името на неприятеля на дара и светостта на живота е „Клеветник” (диаболос, дявол). О, колко безумно, дръзко и арогантно е творението, което отрича своя Творец! Но в същото време – и смешно при всеки опит за отцепване (шизофрения) и жигосване! Карикатурен е изгледът на всяка творба, която демонстрира стремеж към безсмислица и стерилност. Такива непримирими опозиции разрушават творчеството.

Наистина е безумна антиномията от вида: творчество, което руши. Творчеството винаги гради. Цялата врява е заради неразбирането на точното значение на понятията. Каква трябва да е степента на изопаченост на ума на онзи, който смята, че твори, когато разрушава!? Да твори може само духовно преобразеният, самосъзнателен и зрял човек. Не може да бъде художник човекът, който не е стигнал до пълнолетие, духовна зрялост. Творчеството на пълнолетните е безсмъртно в Светия Дух. Но годините не са никаква гаранция за духовно пълнолетие. В този смисъл и 50-годишният човек може да остане инфантилен. Духовно зрелият художник не смята, че божествените идеали падат от небето. Но той от опит знае, че до тях се стига чрез усилие, чрез отдаване на целия си живот. В този смисъл и преп. Серафим Саровски дефинира целта на християнския живот като „стяжание Духа Светаго” (придобиване на Светия Дух). На езика на патристичната теология мисълта на преп. Серафим може да се сведе до само една дума: обожение (теосис). Творбата на художника е отражение на неговата зрялост и доказателство за храбростта му да се изправи очи в очи с проблемите на съществуването. Чрез творчеството си творецът съединява душите на хората.

До какви резултати е стигнал споменатият млад стружки художник? Ще си позволя да цитирам един по-дълг фрагмент от „Дневника” на Достоевски. Смятам, че в него авторът описва по великолепен начин художника, поставящ творчеството в служба на собствената си слава: „Настъпи епоха на „обособяване“. Всички се обособяват, усамотяват, всеки държи да измисли нещо свое, нещо ново и нечувано досега. Всеки отхвърля онова, което по-рано беше общо за мислите и за чувствата и започва със своите мисли и своите чувства. Всеки иска да започне от нулата. Къса някогашните връзки без много жал и постъпва както иска. Единствено с това се теши. Ако все още не е почнал да действа, иска да действа. Да речем, че съществуват много такива, които нищо не правят, нито мислят да правят, ала и те са се обособили, стоят настрана, гледат в празното, скръстили ръце, нещо чакат. Но почти в нищо вече няма морално съгласие. Всичко се е обособило и продължава да се обособява не само в групи, но и в някакви единици. И, което е най-важно, всички имат някакъв прост и задоволен изглед. Погледнете го нашия съвременен писател-художник, един от множеството. Излиза на сцената и не ще да знае за нищо преди него. Стига му само той, никой друг не му е потребен. Проповядва новото, изтъква идеала на новото слово и новия човек. Не познава европейската литература. Не познава дори собствената. Нищо не е чел, нито има намерението да прочете. Не само че не е чел Тургенев и Пушкин, но едва ли е прочел и своите – Белински и Добролюбов. Показва нови женски типове и цялата им новост се свежда до това, че, правейки десетата крачка, забравя за предишните девет. Поради това неговите герои изведнъж се оказват в лъжливо положение и страдание, за поука на читателя, който е съблазнен от това. Тези лъжливи ситуации са истинска поука. Във всичко това има много малко ново. Напротив, всичко е твърде старо, но работата не е в това, а в нещо друго: именно, авторът е напълно убеден, че е изказал нова дума, че е успял да се изтъкне и да се обособи. Това го радва необикновено”¹¹.

Всеки човек с будна съвест и правдива душа, в буквалния смисъл на думата, ще се отврати, а може би и ще се изсмее на такава злоупотреба с творчеството. Искреният човек никога няма да се съгласи с подриването и неглижирането на истинските ценности. Почувствах се силно засегнат и обиден, когато прочетох думите, написани от един млад стружки художник: “Настъпи времето на ликвидираните ценности”. Искам да вярвам, че тези думи, свойствени за един болен тоталитарен ум, не са плод на неговия дух и на духовното му падение. Искам да вярвам, че това не беше опит да се популяризира философията на нихилизма в Струга.

Най-съвременната тенденция на модерните художници по света е обсебеността им от моралната корозия и сектантското показване само на злото в света. Занимават се със злото, без да навлязат и без да усвоят смисъла на борбата с него. Струва им се, че злото е алфа и омега в процеса на създаването. Злото, агресията и психозата са единствените предмети, които възбуждат ужас и сладостен трепет. Художникът от този вид най-често гради аналитично и описателно-художествено отношение към злото и греха. Прави изображение на злото и при това сякаш предполага, че животът и творчеството са обусловени от него. В душата на възприемащия се поражда двоумене. От една страна се появява въпросът: какъв е смисълът да се показва само злото и дали това не е своеобразен мазохизъм? И от друга: ако се представят само антиестетичните измерения на злото, не означава ли това, че авторът не е изградил зряло отношение към злото и само се е забил безпомощно в безсмисления кръг на протеста? Или, най-малкото, че авторът е бил привлечен и омагьосан от ужаса на злото и в името на добронамереността и филантропизма манипулира с двусмислието и въображението? Това самият автор никога не обяснява и не доказва, защото разколнически е изхвърлил доброто от творческия процес. Творчеството не трябва да се свежда до голо естетско описание на живота и неговите проблеми. Това не е творчество, а художествен анализ или критика. При тези условия се губи поуката и диалектичният принцип на живота стагнира в една полуонтологична точка. Получава се агностицизъм по отношение на онтологията на живота. При тези обстоятелства творбата е осъдена на едноизмерност, монизъм и вкаменяване. Всеки здрав човек знае онтологичните последици от присъствието на злото. Но малцина могат да дадат убедителен и твърд отговор и малцина успяват да разбудят душата на човека. Художникът е човек, който е способен чрез творческото си дело да създаде духовен ефект, който ще даде на душата сила и енергия в борбата със злото. Без такова жизне-потребно и душеполезно разбиране на творчеството можем с право да кажем, че се популяризира злото и безсмислието, или пък че творчеството има комерсиален, изхранващ и стоков смисъл. Доброто е основа на творчеството и затова е скандално и абсурдно да се изхвърля от структурата на творчеството. Творчество без базовата роля на доброто се превръща в противоречив и двусмислен продукт. Доброто определя онтологията на творчеството. Винаги, когато доброто и вечното са цел на творчеството, то е подготвено да води борба със злото и да свидетелства за истинския живот.

Стана практика художникът да твори, без да внася живот в своето произведение. След това възприемащият остава объркан, а творбата се възприема или като апология на злото и параноята, или като творение с чисто естетски и куртоазни измерения. Художникът не трябва да си позволява ролята на неутрален и пасивен анализатор, който не озарява с живот своите произведения. Такъв творец няма сили да навлезе в онтологията на живота и се предава на злобното и разрушително въображение. В този случай логично е да се признае, че има криза на ценностите. Лесно е да се определи изворът на спонтанната и всеобща ликвидация. Сега е ясно защо и в творчеството се получава ликвидация на ценностите. Повтарям, не трябва да се допуска „кастриране” на злото в творчеството, но целта на творчеството е да разобличи и преобрази злото. Злото е инструмент, чрез който се стига до покаяние и добро. Творчеството е самооправдание и креативна диалектика на доброто. Затова все повече вярвам, че между думите „талант” и „художник” не може да се поставя знак за еднаквост. Талантът не е аеробен, безпочвен. Той трябва се храни със Светия Дух. Да си талантлив и при това безпочвен, значи да си талантлив на къси разстояния.

Безполезно е усилието на художника да създава творчество, което гаси абсолютната ценност на живота и води до загуба на метафизична ценност. Дали с това може да се оправдае самото име творчество? При една нихилистична пропаганда творчеството изобщо не съществува. Най-близкото обяснение за това идва от израза „антитруд”. Художникът, застъпник на бестиалния протест, отлично чувства и съзнава, че може, но не иска да се откаже от илюзорната си позиция, която го определя като център на универсума¹². Това заключение може да се илюстрира с изказването на Ненад Йолдески, млад стружки творец, който изрази общочовешката си жажда и глад за светлина: „Бях жаден за светлина”. Тази общочовешка потребност от светлина се основава върху учението на свети Йоан Богослов за човека като изтъкано от светлина битие. От устата на Ненад Йолдески проговори изначалният човек. Парадоксът на Ненад Йолдески е в това, че той не престава да слави смъртта въпреки изповяданата си жажда за светлина. За мен истинският Йолдески е онзи, който се бори за живота и слави живота. Този Йолдески ми е мил. Чувствам го като брат. Но повикът за одухотворяване на творчеството е чут – поне засега – от малцина, а разбран – от още по-малко. По инерция старият и овехтял човек, изхабен от греха си, продължава да се дави в калта на истинските гадости, представяйки това като честност и смелост (Достоевски).

Това е така, защото се получава прескачане към обективното творчество за сметка на субективното. Субективното, което е духовно, а заедно с това и реално, е занемарено. Поради това обективното творчество остава без своята онтологична основа. Второто, което е символично и което е израз и душа на първото, демонстрира своето мъртвило. Съдържанието не е на нивото на творческите потребности, защото изостава онова, което се нарича позитивна ценност. Безполезният труд пък е своеобразен културен мазохизъм. Художникът е отчуждил сърцето си от своята същност. С това той девалвира творчеството си. Творчеството е израз на поривите на сърцето, защото тъкмо сърцето е обиталище на всички съзнателни действия на душата. Ето защо човешкото сърце е по-дълбоко от всичко друго, „кой би го познал?“ (Йер. 17: 9). В него се ражда решителността на човека да извърши една или друга постъпка, в него обитават разнообразните стремежи и желания; то е обиталище на волята и нейните желания: „и насочих сърцето си…” (Екл. 1:13)¹³.

Субективното творчество е творчество в дълбините на сърцето. Това значи, че художникът най-първо трябва да изгради творчески собствената си личност. Художникът трябва да се самоизгради духовно. Чайковски в едно свое писмо казва, че след всеки свой шедьовър се е молел със сълзи Богу да му даде смирение, за да не се възгордее, защото делото му принадлежи на Бога, а не на Чайковски. С това той е надмогнал суетността си. Суетата неизбежно заробва личността на художника, давайки му лъжливо и компрометиращо възприятие на собствената му личност. Оттук гениалното творчество е качествен продукт на духовната душа, който е израз на възвишеността на личността. А обективното творчество произлиза от сърцето, което е намерило своя истински смисъл, което се е одухотворило и е открило смисъла на света. Според В. Йеротич без Христос и неговия призив за свобода ще се лишим не само от истинския мотив на творчеството, но и от смисъла на живота, създавайки без дух или по-точно без Светия Дух, но без полза, а за погибел на света и на самите нас¹⁴. За жалост (не мога да се убедя в противното), нашият художник плаща гениалността си – според думите на Сергей Булгаков – скъпо и прескъпо с това, че започва да презира своето предишно себеотрицание, което толкова тежко и мъчно се удава на грешното и себелюбиво човешко сърце.

Въпреки призива на Владета Йеротич, в една пиеса, представена от Драматичното дружество „Везденски”, бяха изречени думи, които най-директно понижиха и банализираха истинското творчество. Членовете на това дружество обезцениха себе си и своя личен и професионален етос. Пиесата завърши с невиждан хаос, с хулене на най-големите гении, признати от целия свят. В самия край, за да се стигне до максимален абсурд и несвързаност, бяха изречени следните думи: „в името на Отца и Сина и Светия Дух”. С това искаха да изразят безсмислеността на вярата в Бога. Сякаш Бог благославя тяхното всеотрицание и глупостта им. Този тип подигравка и богохулство е свойствен за падналия ум. Отричането на Твореца на всичко, което е добро, граничи със сатанизма. Може да се каже, че то навлиза в неговите пространства и се идентифицира с него. На сцената доминира духът на омразата. С него се минимизира ценността на любовта. Мрази се всичко, що е свято. В тези хора е атрофирала отвореността за духовните истини. Не искат да бъдат разбрани и отказват да разбират другите. Това ме подсеща за случая с Алфонс Доде и Хегел. Доде четял Хегел, но не го разбирал. Упорито го четял и пак не го разбирал. Най-сетне затворил книгата и я захвърлил с думите: „Онзи, който не иска да бъде разбран, не заслужава да бъде четен”. Горе-долу по същите причини и хората от „Везденски” са изпаднали в криза на собственото си творчество и с това поставят под въпрос по-нататъшното си съществуване. Очевиден е опитът да бъдат забелязани на всяка цена. Но ако вземем предвид факта, че своето отрицание на всички ценности те искат да насочат директно към гениалността и креативността, ще разберем, че членовете на дружеството „Везденски” противопоставят на гениалността само своята глупост. Хулейки гениалните творения, те довеждат до абсурд съществуването на собственото си творчество. Това е добро доказателство за способността на въображението да хвърли самовлюбения художник в света на фантасмагорията. Бие на очи крехката архитектура на тяхното творчество – резултат на тяхната духовната необразованост и неспособност да реализират субективния аспект на творчеството. Презряни от самите себе си, те безскрупулно тъпчат имената на истинските творци, водени от логиката на онези, които „измислят топлата вода“. Типичен далтонизъм. Неспособни са да различават цветовете. Но това не е нищо повече от един смешен бунт, подобен на бунта на горските листа, въстанали срещу вятъра (Св. Николай Велимирович). Неспособни да се приближат до големите величини от света на изкуството, те изсъхват като трева под сянката на огромно орехово дърво^∗.

Без никакво основание се чувстват нападнати и се бранят, отново без никаква нужда, подобно на Сервантесовия герой Дон Кихот, с единствения начин, който им е останал: с арогантност и презрение към всичко, което е благородно и възвишено. Точно като циника от едноименния разказ на Чехов. Подобно на него и те поставят под въпрос ценността и смисъла на всичко съществуващо. И го правят само защото дълбоко в себе си се съмняват в собствената си ценност, а с това и в собствената си личност. Те не познават свидетелството, което произлиза от искрените усилия на душата. Вследствие на липсата на искреност, забележимо е отсъствието и на креативни сили. Резултатите са обратно пропорционални. Удрят там, където най-много боли. И тъкмо този начин на увреждане се нарича при тях творчество. Грубостта им ги кара да вярват в теорията за примитивността на вярата на народа. Научени от десетки либерални и гадни вицове, те се веселят на глупавите приказки за това как свещеникът бил изповядал бабата или как момчето се молело на своя „петок“. Кикотят се, без сами да знаят какво е това, което толкова много ги весели¹⁵.

Творчеството се превърна в едно болестно осмиване на светинята на живота. Смисълът на всичко съществуващо се губи в тази празнословна врява. Жалко е, ако противоречивостта, объркването и бесовската инспирация се възхваляват като основи на истинското творчество. Това не са аргументи на истинската свобода. Това са аргументи на творческото безсилие. Освен това се работи за невиждано фалшифициране на най-дълбокото изкуство. Лъжата и химерата се крайните продукти на това фалшифициране.

Спи духовното сърце на приземения художник. Но не са изчезнали художниците, които приемат истинския живот сериозно и радостно, със сърдечно чувство – тъкмо тези хора не си позволяват да заспят и да задрямат покрай в самовъзхвала. Животът, който се е разбудил и започнал да извира като жив ручей, няма да спре. Самоупоеността ще отмине бързо и колкото по-силна е била тази самоупоеност, толкова по-голямо ще бъде истинското отрезвяване, което ще ни поведе напред – и само напред¹⁶.

За да не бъда погрешно разбран, искам да подчертая, че не се съмнявам в таланта и потенциала на нашите млади художници. Убеден съм, че става дума за художници с изключителни заложби. Потребна е само воля на сърцето и усилия на смирението. Тогава културата ще се издигне на ниво, което ще направи възможно духовното преображение – както на всеки човек поотделно, така и на всички хора заедно. Там, където съществува надежда за преображение на човешката душа, съществуват и неизчерпаемите извори на творческо вдъхновение∗. Това е взаимен процес на усъвършенстване и споделяне на опита, който е в служба и за поука на всички.

Творчеството изобличава с художествени методи злото и дори само с това доказва своята истинска основа – борбата за живот, немислима без вдъхновение, възкресяващо душата на човека и будещо духовния инстинкт за борба с безжизнеността и изгубеното достойнство на човека. Затова ще повторя още веднъж: творчеството е процес на универсална и креативна апология на ценностите, които извисяват значението и смисъла на живота и на човека.

Бележки

¹ Georgije Florovski, Metafizicki preduslovi utopizma, Beograd, 1991, 8 стр.

∗∗ Превръщане на художествената творба в стока.

² F. M. Dostoevski, Dostoevski kao mislilac 3, Dnevnik pisca 1876, Beograd, 1981, 125 стр.

³ Повече за това вж. в: Сергей Булгаков, Тихие думы. YMCA-Press, Paris, 1976, 63-70 стр.

⁴ Николай Берђаев, Самоспознаjа, Нови Сад, 1987, 257 стр.

⁵ F. M. Dostoevski, Dostoevski kao mislilac 3, Dnevnik pisca 1876, Beograd, 1981, 306 стр.

⁶ Николай Берђаев, Самоспознаjа, Нови Сад, 1987, 253 стр.

∗∗ Авсеенко е личност, критикувана в дневниците на Достоевски.

⁷ F. M. Dostoevski, Dostoevski kao mislilac 3, Dnevnik pisca 1876, Beograd, 1981, 124 стр.

⁸ Николай Берђаев, Самоспознаjа, Нови Сад, 1987, 252 -256 стр.

⁹ F. M. Dostoevski, Dostoevski kao mislilac 2, Dnevnik pisca 1873, Beograd, 1981, 222 стр.

¹⁰ „Художественото творчество е сублимирана компенсация на неосъществените инстинктивни желания, възпрепятствани поради пречки от вътрешния или външния свят. Между тези желания най-чести са онези със сексуална природа, при което сексуалната енергия на художника му дава полезно гориво в сублимацията на творенето. Хипертрофираната фантазия на художника, впрочем, се е появила като компенсация на по-ранните лишения, които го обременяват. Ето защо чрез онова, което е създал, художникът има за цел да се освободи, макар и временно и относително, от товара на реалността. За разлика от обикновения човек, художникът изживява много по-силно несъгласието между реалното и идеалното битие. Затова той се стреми постоянно да реализира и даде образ чрез творчеството си на силното си усещане за нецялостност и непълноценност. Анализът, която изследва характера на художника, а съответно и на неговото дело, открива постоянното присъствие на цял спектър от елементи на детска психика във възрастния художник. Оттук в него има толкова много нарцистично-ексхибиционистични, садистично-мазохистични, пред-едипови и едипови елементи. Художникът, незадоволен от реалността, се отвращава от нея и се обръща към фантазията и имагинацията. Той е в режим на автокреация, а творческият акт извлича най-дълбоките си импулси от желанието за прикриване на своите недосттатъци със собствени средства”. – Владета Jеротић, Психолошко и религиозно биће човека, Нови Сад, 1996, 96-100 стр.

¹¹ F. M. Dostoevski, Dostoevski kao mislilac 2, Dnevnik pisca 1873, Beograd, 1981, 93-94 str.

¹² Давид Перовић, Проjаве хришћанског етоса у домострojу спасења, кроз личност, и у богословљу, Београд, 2001, 56 стр.

¹³ Павле Флоренски, Стуб и тврђава истине, книга друга, Београд, 1998, 385-389 стр.

¹⁴ Владета Jеротић, Хришћанство и психолошки проблеми човека, Београд, 1997, 74 стр.

∗∗ Известен е афоризмът на Брънкуш за Роден. И двамата – световноизвестни скулптори. Брънкуш бил млад румънски скулптор, асистент в ателието на Роден в Париж. Тъй като бил смятан за гениален скулптор, когото тепърва очаква световна слава, Брънкуш бил поканен от Роден да направят обща изложба. За почуда на цялата парижка художествена критика Брънкуш отказал. Отказът на Брънкуш бил сметнат за безумие, защото всеки жив скулптор на планетата мечтаел да излага творбите си заедно с Роден. Брънкуш обаче отказал с лекота. На въпроса защо е постъпил така, Брънкуш отговорил: „Под сянката на ореховото дърво не расте нито едно друго дърво”.

¹⁵ А. П. Чехов, Сабрана дела III, Уметничко дело, Београд, 1974, 123-127 стр.

¹⁶ F. M. Dostoevski, Dostoevski kao mislilac 2, Dnevnik pisca 1873, Beograd, 1981, 307 стр.

∗∗ „Поезията (=творчеството) не е обикновено, а одушевено и одухотворено понятие. Всяка поетична (=творческа) форма е винаги нещо одухотворено; тя е животът, видян отвътре. В поезията се открива някакво „вътрешно“ измерение, което представлява нещо живо, нещо, което има жива душа, което диша от съзнание, ум и интелигентност. Такова е и всяко изкуство. И най-простите линии на орнамента съдържат живия живот и жаждата да се живее. Това не е нещо елементарно. Това е израз, който във всичките си форми иска да бъде одухотворен, духовно свободен, който се стреми към освобождаване от тежестта на неодухотворената, глухоняма и глупава материя. Тук трябва да се разграничим от грубото натурално разбиране на творчеството.

Но не може да се каже, че същината на творчеството е в изображението на прекрасното или одухотвореното, т.е. не може да се каже, че същината на поезията (=на творчеството) е в едни или други особености на нейния предмет. Когато, употребявайки некритично знанията си, казваме, че поезията изобразява прекрасното, това не значи, че нейният предмет трябва да бъде наистина прекрасен. На всички ни е ясно, че нейният предмет може да бъде и безобразен, и мъртъв. Изглежда, че не самият предмет на поезията е поетичен, а нейната способност да изобразява, тоест, в края на краищата, способността за познание”. – А. Ф. Лосев, Из ранних произведений. Диалектика мифа, Санкт-Петербург, 1990, 444-445 стр.

***

Калистрат Санджакоски е роден през 1990 год. в Струга, Република Македония, в семейството на изтъкнати православни духовници. Духовният и интелектуален климат в семейство Санджакоски играе ключова роля в процеса на формиране на неговата личност. Прадядо му е Високопреподобният архимандрит Калистрат Зографски, игумен на Зографската света обител на Света гора. Завършил е гимназия в родния си град. Дипломира се в Петроградската православна духовна академия в Русия. Автор е на много текстове и научни работи като: „Персонализмът в европейската философия“, „Идеята – обличането на битието в смисъл“; „Релативизмът – деонтологично отношение към смисъла“; „Молитвата за ближните“; „Над самоцелното и утилитарно разбиране на творчеството“ и др.

Превод: Андрей Романов

Списание Свет, бр. 3/2012

Поръчай списанието >>>

Свали списанието като PDF >>>