Как виждам вселената и мястото на човека в нея

Източник: In Communion

Тази йерархия не е статична. Бог не е статичен и затова нищо, което идва от Бога не е статично. Цялата феноменална реалност е едно пулсиращо поле на духовни енергии – енергии недостъпни за наблюдението на човешкия разум и (още повече) за това на който и да било инструмент, създаден от човешкия разум. Освен това всичко във вселената непрестанно бива пресътворявано от непосредственото действие на тези духовни енергии. Процесът на сътворението присъства непрестанно и навсякъде, бидейки извършен “в началото”. Това е едно непрестанно и вечно присъстващо отваряне на центровете на раждането на живота, при което всяко едно създание, всяка една песъчинка дори възниква в центъра не само на своето собствено време и пространство, но на цялото време и пространство.

Този йерархичен порядък и неговото динамично качество са отразени в човека. Така най-високата точка на човешкото битие – божественият образ в него – съдържа в себе си, като семе или в зародишна форма, всички негови следващи аспекти, от неуловимото равнище на неговия душевен и мисловен свят до физическото равнище на неговото тяло и органите му. По такъв начин човекът е микрокосмос.

Той е също така повече от микрокосмос. Той заема централно място в цялото, защото той е свръзката между най-високото и най-ниското, между Бога и материалния свят, тъй като той е този, който е способен да участва съзнателно и в двете. Именно от това съзнателно участие зависи хармонията на вселената. Оттук и ключовата роля на човека: той трябва да гарантира, че може да изпълнява функцията си на свръзка и че не се затваря в по-ниските (рационални и физически) равнища на това битие, ставайки по такъв начин непроницаем за хармонизиращия духовен приток. Той може да гарантира това единствено чрез непрестанна молитва и вътрешно очистване, водещи към все по-дълбоко съзнание за тази духовна природа и оттам към нарастващо разбиране на Бога. Главната задача на човека, сега и винаги, тази, от която зависи духовното, душевното и физическото здраве на всички неща, е да постигне това съзнание и разбиране. Накратко, това е задачата да се опитваме да обичаме Бога с цялото си сърце.

Част от доклад, изнесен на конференцията “Съвременна наука и традиционни религии", Уиндзор, Англия, през март 1976 г. Филип Шерард е автор на повече от 20 книги върху православното богословие и духовност, екологичната криза, философски и литературни теми. Публикува книга със своя поезия, както и преводи на съвременните гръцки поети. Той става православен в началото на 1950-те и се превръща в притегателен център за поколения млади хора, търсещи една по-дълбока вяра. Умира през 1995 г.
На български са преведени негови студии и една книга, “Църквата, папството и схизмата. Богословско изследване” (Праксис, 2002).