Как не трябва да се издават богословски книги

Богословските дискусии, водени в жива и достъпна за масовия читател публицистична форма, са необходима и важна част на съвременната християнска литература. За съжаление в наши дни твърде малко автори умеят да водят компетентно и убедително полемика. При това положение основната отговорност пада върху редакторите, които подготвят ръкописите за издаване. 

Участниците в „кръглата маса“ на издателите на православна литература бяха принудени да констатират, че качеството на подготовка на ръкописите в някои издателства остава крайно ниско. Нашата редакция сметна за необходимо да разкаже на своите читатели един такъв неудачен пример. 

 

Московското издателство „Лествица“ издаде новата книга на архимандрит Рафаил (Карелин) „Вектори на духовността“. Архимандрит Рафаил е клирик на Грузинската Православна Църква и, разбира се, с право не се вслушва в пожеланията, които Светият Патриарх на Москва и на цяла Русия отправя към издателите и авторите на православна литература. В същото време„Лествица“ е московско издателство, което признава каноничното ръководство на Светейшия Патриарх върху дейността си. Въпреки това издателството обича да издава полемични книги, без да предоставя техните ръкописи за рецензия на Издателския съвет на Московската Патриаршия.

 

Светейшият Патриарх Алексий нееднократно е призовавал към съблюдаване на вътрешноцърковната издателска дисциплина: енориашите не бива да разпространяват издания, които нямат благословията на свещеноначалието.

 

Как да се получи такава благословия, която да не е фиктивна или формална? За целта издателството трябва да изпрати подготвения за печат ръкопис в Издателския съвет на Руската православна църква. В  Издателския съвет ръкописът постъпва при редактори, които имат дългогодишен опит в публикуването на богословски и църковни текстове. При необходимост за оценка на ръкописите се привличат преподаватели от Московските духовни училища. Рецензентът представя отзивите си пред членовете на специалния  Експертен съвет. Ако съветът сметне за възможно издаването на дадена книга, а издателството се задължи да вземе под внимание пожеланията или забележките, изказани от рецензентите, то книгата може да бъде публикувана с печат „Одобрено за печат от  Издателския Съвет на Руската православна църква“. Такава книга вече представя нещо повече от частните възгледи и вкусове на издателя и на автора.

 

Но какво наблюдаваме в работата на издателство „Лествица“? На местата в книгата, където църковният читател е привикнал да вижда думите „Одобрено за печат от  Издателския съвет на Руската православна църква“, стои текст, изписан с църковно-славянски шрифт: „…Тази книга е издадена при  Патриарха на Москова и на цяла Русия Алексий II“. Явно техниките на светските рекламисти бързо са проникнали и в църковните среди! Светският закон например изисква стриктно да се разграничават „соковете“ от „напитките“, а и потребителите предпочитат „стопроцентовия сок“. А производителите на подсладени напитки ярко изписват на етикетите: „Приготвено от стопроцентов сок“. В резултат, човекът, който иска да нахрани детето си с натурален сок, се подлъгва и му носи сладка химическа смес, където сокът е само една от съставките.  Така и тук: важното е да се спомене името на Патриарха. А далеч не всеки обръща внимание на разликата във формулировките „при Патриарха“ и „с благословията на Патриарха“. Възможно е този текст да подведе дори сътрудниците на типографския отдел на Патриаршеския издателско-полиграфически център и те да отпечатат съответната книга. С първата формулировка могат да маркират своите изделия дори движещите се около православието секти. Уви, в днешни дни те с лекота могат да последват примера на „православното издателство“ „Лествица“.

 

Сериозният проблем на издателствата е отсъствието на богословски грамотни редактори. Това е видно дори по обилните граматични грешки в текста на о. Рафаил – «одна из анафематизм» (с. 4); монофилитство (с. 6), «Церковь осудило…» (с. 7) «унианальные попытки» (с. 8)¹. Дълбоко впечатление прави и откритият от о. Рафаил «адвантизъм на Безант» (с. 323; тук са объркани адвентизма като християнска секта, Адвайта Веданта на индуса Шанкара и теософията на Ани Безант).

 

Редакторът богослов би помолил автора да се въздържа от фрази като: „пренасянето на свойства от една природа върху друга, се явява смесване на природите“ (с. 8).

 

Авторитетният богослов митрополит Макарий (Булгаков) пише: «В лицето на Иисус Христос всяко Негово естество предава свойствата си на другото, а именно свойственото Му поради Неговата човешкост се усвоява и от Него като Бог, а свойственото :у по Божествена природа се усвоява от Него и като човек»². Този обмен на свойства и имена между Божествената и човешката природи на Богочовека Христос в богословието се нарича «перихорезис». Да допуснем, че авторът е забравил тази част от академичния богословски курс. Но точно  затова е необходим редактор богослов. В «Лествица» такъв не се е намерил и в резултат читателят си има работа с книга, в която православното вярване е представено като ерес.

 

Квалифицираният редактор би могъл да помоли о. Рафаил да бъде по-точен с цитатите, особено в случаите, в които ги използва за мишени на своите атаки. Например о. Рафаил говори на своя читател, че «Мен³ пише, че светите отци на църквата, с изключение на  Теодор Мопсуетски⁴ са разбирали “Песен на песните” символично. Ако семинарист на изпит отнесе Теодор Мопсуетски към числото на светите Отци, то този семинарист би получил двойка; а такива лапсуси допуска свещенослужител, който претендира за ролята на лидер на съвременната теология. Как тук да не си спомним думите на Соломон: "в многословието не ще избегнеш греха". (с. 50)

 

Да проверим дали протоиерей Александър Мен е говорил за това. При него Теодор Мопсуетски се споменава във връзка с „Песен на песните“ само веднъж: «дори след канонизацията на „Песен на песните“ споровете около нея отвреме на време се възобновявали. Теодор Мопсуетски  я смятал за произведение на чисто човешката поезия (по-късно мнението му било осъдено на V Вселенски събор)»⁵. Къде тук има причисляване на  Теодор към лика на Отците? Твърде многословни и бързовъзпламеними са присъдите на самия архимандрит Рафаил — от което той отново и отново изпада в греха на клеветата.

 

На професионалния редактор ще бъде трудно да работи с текста на о. Рафаил: авторът предпочита преразказа вместо цитата, но дори когато поставя кавички, твърде често това се оказва «дадена условност». Неизопачени цитати у о. Рафаил почти няма! Но толкова повече е необходим трудът на редактора при работата с подобен автор. 

 

Книгата на о. Рафаил е интересна, но я разваля излишната полемична превзетост и съвършено немонашеската страстност. Например у митрополит Антоний Сурожки о. Рафаил вижда просто «клинична картина» (с. 144). След такава оценка на трудовете на блажено починалия митрополит вече на нищо не можеш да се удивиш…

 

От години главен предмет на тревоги на закавказкия писател са московските богослови. Може би това се обяснава с факта, че отношенията му с Тбилиската духовна академия са открай време неуредени. Без да назовава имена, той обявява война на руските духовни академии като такива. Главите на книгите му, в които се критикуват академични богослови, предупреждават за „отстъпление“ с термини, които подриват основите на Църквата. По-рано от о. Рафаил вече си изпатиха и В. В. Болотов⁶, и прот. Георги Флоровски, и прот. Ливерий Воронов. 

 

Този път с индивидуалните нападки на о. Рафаил се удостоиха професорът от Московската духовна академия А. И. Осипов и професорът от Свято-Тихоновския богословски институт дякон Андрей Кураев. Забележително е, че о. Рафаил не е първият, който поставя редом тези две имена. Още през март, на Московското епархийно събрание, Светейшият Патриарх обърна особено внимание на дякон Андрей Кураев и на професора от Московската Духовна Академия А.И. Осипов «за тяхната многотрудна, многополезна и безкористна мисионерско-просветителска дейност».⁷

 

Критиците на дякон Андрей – о. Рафаил и издателство «Лествица» – още през 1999 година  му посветиха брошура "Зовът на новомодернизма. За изкривяването на истината в богословските опити на дякон Андрей Кураев“⁸. Изкривена ли е била истината от дякон Андрей или не, за чедата на Руската Православна Църква стана ясно след година, през август 2000 година, когато Архиерейският събор прие документа „За основните принципи на отношението към инославието и към икуменическото движение“. Съпоставянето на това  съборно Деяние с тезисите на дякон Андрей и на архимандрит Рафаил еднозначно показва, че именно на дякона се е удало да изрази църковната позиция. 

 

Но ако о. Андрей отговаря на критиката на архим. Рафаил, то А. И. Осипов смята тази полемика невъзможна за себе си. Можем да го разберем: първо, обвиненията, които отправя към него архим. Рафаил, са съвършено фантастични. Прост пример: в книгата на архимандрит Рафаил „Какво съгласие между Христос и… професор А. И. Осипов? За догматическите заблуди на преподавателя в МДАиС“⁹ (без указано издателство и без йерархическа благословия) няма нито един цитат от книгите или от статиите на московския професор.

 

Нещо повече, о. Рафаил поставя в кавички своите собствени терминологични конструкции, които при това изглеждат като цитати от А. И. Осипов. Например на с. 207 в книгата «Вектори на духовността» о. Рафаил се обръща към Осипов: «Вие говорите за някаква непонятна за нас  “Небесна интерконфесионална Църква”». Нито в книгите, нито в лекциите на проф. Осипов се изповядва «Небесна интерконфесионална Църква». Този термин е създаден от самия о. Рафаил — но защо го приписва на своя опонент?.. 

 

Как архим. Рафаил води богословска полемика се вижда от критиките му към трудовете на дякон Андрей Кураев. В книгата «Вектори на духовността» о. Рафаил пише за книгата на дякон Андрей «Зовът на икуменизма»: «Вярва ли о. Андрей Кураев в Свещеното Предание? — Не. Той заявява, че можеш да бъдеш просто христянин без Типика¹⁰, Съборните правила — каноника¹¹ и т. н. Значи съществената, а може би и главна органична част на Свещеното Предание — литургиката, се явява, по неговите думи, нещо несъществено, без което човек може да бъде християнин. Тези думи той нееднократно повтаря в книгата “Зовът на икуменизма”. Странна картина. В старанието си да оправдае  икуменизма, той говори, че можем да минем без такива  дреболии като Типика и каноника, т.е. да се спасим можем и без Църква» (с. 234).

 

Изводът е суров, но този път о. Рафаил е указал точно книгата, в която е намерил тези странни тезиси. Да погледнем и ние какво в крайна сметка е казано у о. Андрей за Типика и за Книгата с правила. «Евангелието е по-важно от Типика и от Книгата с правила»¹². Може ли от тази фраза да се направи извода, че се отхвърлят литургичните и каноничните предания на Църквата? «Евангелието е по-важно от Типика и от Книгата с правила». Но кой християнин би дръзнал да каже обратното? Чуйте: «Евангелието е по-важно от Типика и от Книгата с правила»; «Типикът и Книгата с правила са също толкова важни, колкото и Евангелието». Получава се абсурд. При това абсурд на квадрат, ако си спомним, че нито Типикът (напомням, че това е просто устав на манастирския живот, а не устав за живота на енориаша), нито Книгата с правила на Православната Църква някога са се изпълнявали в целия им обем. И едното, и другото са някаква икона, мечта на Църквата за това, какъв трябва да бъде нейният литургичен и общежителен начин на живот. Но Евангелието е нещо несравнимо по-важно и реално. Иначе казано, в крайна сметка «преданието на старците» се поставя на едно ниво с Божието Слово. Типикът и Книгата с правила са плод на творчеството на Църквата, плод на нейната история. Евангелието — това е Божието Откровение в света на  хората. 

 

Полемичният жар на о. Рафаил показва, че стилът на неговата мисъл е близък до обновленческия. Църковният човек умее да вижда живота на Църквата в неговото многообразие. Той обича и приема Божието Слово, установените от Отците и своите енорийски традиции. Но при това различава едното от другото. Той различава неизменното в живота на Църквата от променливото. И, като знае, че една или друга форма на благочестие не е възникнала в апостолските времена, а по-късно, въпреки това я цени. Той умее да различава главното от второстепенното и при това цени второстепенното заради главното, което се е отразило в него. Но за обновленците между «служебно», «второстепенно» и «ненужно» стои знак на равенство. Щом може да «се мине» без някаква подробност от преданието — вън тази подробност! Може ли да се служи на Троицата не в зелени одежди, а в златни? Историята на Църквата и живота на неруските православни Църкви показва: да, може. Но обновленецът си прави извод от това: ако дадена традиция на Руската Църква няма всеобщ характер, тя може да бъде пренебрегната… Църковният човек ще каже: нека тази традиция е възникнала по-късно, нека е местна, нека не е необходима за спасението. Но за мен тя е скъпа, осмислена, измолена, и затова, без да я натрапвам на всички, аз все пак ще я пазя в своя  живот… Логиката на о. Рафаил не признава такива нюанси. По негово мнение, ако се признае Евангелието за „по-важно“ от Типика, то Типикът трябва просто да бъде изгорен… 

 

Нерядко о. Рафаил приписва на своите опоненти възгледи, които те ясно отричат. У дякон Андрей Кураев цяла глава в книгата «Дарове и анатеми» се нарича «Защо извън Църквата няма спасение», а о. Рафаил му приписва мнение за ненужността на Църквата за спасението. У проф. Осипов има лекция с критика на протестантската «теория на разклоненията»¹³, но именно тази теория се привижда на о. Рафаил в трудовете на самия Осипов…

 

Всички тези престаравания биха били забелязани от който и да е професионален редактор-богослов. Но издателство «Лествица» е поело по свой път. Страстта на архимандрита не е била охлаждана от издателите и в резултат – до читателите е достигнал труд, който е способен да ги научи само на това, как не трябва да се води полемика в рамките на Църквата. Отсъствието на отпратки и изобилието на неточности създават впечатление, че о. архимандритът е лишен от възможността да ползва нормална библиотека. За твърде много неща той говори по свои не винаги точни спомени и впечатления, без да намери време да ги провери. Затова да се отнесат произведенията му към областта на научното богословие е съвсем невъзможно. В неговите съчинения има твърде много страст и прибързаност, поради което отнасянето им към благодатните творения също е затруднено. Ако писателят е бил така невнимателен, че без да притежава необходимата научна база, нито неотстъпно пребиваване в Духа, обявява война на професорите по богословие „като класа“, то си заслужава читателите да бъдат призовани към висока степен на внимание при четенето на неговите книги и при приемането на неговите изводи.

 

Църковен вестник – № 20 (273) октомври 2003