Карикатурният скандал, или още веднъж за либералното лицемерие

Източник: Патриархия.Ру

Публикуването на карикатурите на датските художници за пророк Мохамед, които се появиха не само в родината им, но и в съседните европейски страни, възмутиха мюсюлманския свят и предизвикаха масови протести: подпалване на датското представителство в Бейрут, обсада на посолството на Дания в Техеран, демонстрации в 10 мюсюлмански страни — Саудитска Арабия, Египет, Индонезия, Афганистан, Индия, Сирия, Палестина, Иран, бойкот на европейските стоки, анулиране на търговските доставки и разрив на деловите отношения с Дания, заплахи срещу САЩ, Израел, Европа, стигащи до лозунги като "смърт на Америка" и призиви за отговаряне на датските карикатури с карикатури на Холокоста.

Вярващите са оскърбени от светотатството, техните опоненти бранят правото си за свобода на словото и самоизразяването. Понякога медиите интерпретират това като конфликт на два религиозни свята — християнския и мюсюлманския, което придава на сблъсъка глобален мащаб и метафизическа дълбочина. Но очевидно е, че именно в този начин на разглеждане на проблема има дълбока подмяна: да си спомним протестите на европейския християнски свят срещу излъчването на богохулния филм на Скорсезе "Последното изкушение на Христос" и възмущението на християните в Русия от светотатствената избожба "Пазете се: религия". Тогава страната, провокирала конфликта, също се позоваваше на фундаменталните права на човека, свободата на словото, свободата на самоизразяването, и заедно с това самоуверено заявяваше на вярващите, че нито богохулният филм, нито подлите бездарни картинки от изложбата могат да оскърбят нечии религиозни чувства…

Очевидно е, че напрежението не е по линията на междурелигиозните или междуконфесионалните разногласия, а обхваща цялата граница между религиозното съзнание като такова, каквато и религия да изповядва то, и съзнанието, което е тотално секуларно и безрелигиозно. Видяхме непримиримостта на тези два различни цивилизационни модела – непримиримост, която принципът за политическа коректност, провъзгласяван от евроамериканската цивилизация, се опитваше досега да смекчи и изглади.

Въпреки това Русия прави отчаяни опити да седне едновременно и на двата стола, признавайки Православието като културно- и държавообразуваща конфесия и едновременно декларирайки своя принципно светски характер и верността си към идеалите на либерализма и демократическите приоритети. Но може би именно Русия повече от която и да е друга страна в света е изпитала върху себе си цялата лицемерна двусмисленост, която този принцип носи със себе си. Това се усети особено остро, когато гражданите й бяха възпрепятствани да изучават дори факултативно в училище "Основите на православната култура" – един по същество светски предмет, описващ особеностите на националната култура и религия.

Главният аргумент за тази цензура, изтъкван от държавните чиновници, либералната общественост и западните коментатори, беше, че въвеждането на този учебен предмет в Русия дори като незадължителен щял уж да оскърби религиозните чувства на живеещите в страната мюсюлмани, юдеи и будисти и да провокира нежелателни конфликти.

От същата логика — да не се обидят мюсюлманите, юдеите, атеистите и т. н. — се ръководеха и властите на САЩ, когато забраниха излагането на детските рисунки, изобразяващи Рождество Христово, в държавните училища, а властите на Франция, въпреки че оставиха названието на празника — Le Noël ("Рождество"), забраниха на учителите да обясняват на децата чие раждане се споменава всъщност през този ден, довеждайки своята секуларна коректност до пълен абсурд.
В тези случаи политическата коректност явно играеше ролята на суров цензор, познат на нашите сънародници от Сталиновите времена, който безогледно потъпкваше основните демократични свободи. Защото очевидно всичко това, взето заедно — и преподаването на "Основите" в руските училища, и детските рисунки, и пълното име на християнския празник "Рождество Христово" — никога не би могло да причини на някого и една милионна част от онази обида, която изпитаха днес мюсюлманите от подигравката с техните светини и ценности – първо от страна на датските привърженици на свободата на самоизразяване, а сега вече и на многобройните им евроамерикански последователи. По същество ние сега можем да констатираме, че разделителната линия минава и между културата и безкултурието, чийто пряк израз е поругаването на чуждата светиня. Тези, които правят това, са сравнени в Евангелието с кучета: "Не давайте светинята на кучета" (Мат. 7:6).

Мюсюлманските екстремисти решиха да приложат същия забранен прием и да дадат на своите демократични опоненти възможността да изпитат върху себе си всички прелести на свободата на самоизразяването, заплашвайки да направят собствен конкурс за карикатури, този път срещу най-голямата светиня на западната демокрация — Холокоста. Така че вече всичко се е разбъркало в нашия световен дом.

Но може би на фона на разгула на тези свободи и над нас, православните, ще изгрее слънцето на демократическата волност — и ще ни позволят най-после да преподаваме на децата в Русия основите на нашата национална култура? Или онези, които ръкопляскат днес на бездарните кощунствени карикатури срещу мюсюлманския пророк, раздухвайки един наистина "световен пожар", в този случай отново ще започнат да заплашват, да шъткат и да се пенят, и да изобразяват лицемерно безпокойство – да не би само с едното споменаване на името на Иисус Христос да не обидим някое мюсюлманско момче или будистко момиче?

Тъй че какво ще правим все пак с демократическите свободи?