Катехизацията на ромите – мисия (не)възможна

За иудеите станах като иудеин, за да придобия иудеите… за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои. (1 Кор. 9:19-24)

Преди няколко недели Църквата ни напомни за евангелската история, в която Христос заговаря една самарянка при Якововия кладенец. Там, при този древен извор става нейното духовно преобръщане. Но апостолите се почудили – защо Той разговаря с тази жена, та нали юдеите не общували със самаряните… Самата тя се почудила, че Някой от юдеите я е заговорил… И днес ще се почудим, ако видим как някой хуква из ромските гета да разяснява православните истини; в нашите очи той ще бъде като един съвременен Сизиф, който обречено бута камъка по нанагорнището, безразсъдно рискувайки да бъде затиснат, когато той тръгне назад с всичката си сила. Ще ни се иска да му кажем да не се мъчи, че няма смисъл, защото неговите усилия не са желани. Забравяйки, че това, което ние не можем да променим, Господ може – понякога именно виждайки нашето усърдие.

Настоящият текст обаче не търси виновни или невинни. А само ще проследим три гледни точки на трима православни духовници, всеки от тях – придобил опит на свещенослужител в различна географска точка на България и извън нея. Ще проследим позициите и на тримата не през призмата на политическата коректност, а единствено на християнския етос.

Един от тях е архим. Поликарп (Петров) от катедралния храм „Св. Димитър Солунски“ във Видин. Какви са неговите наблюдения и досег с ромски фамилии от крайдунавския град? „В катедралния храм, а също и в митрополитския храм във Видин, има много семейства от ромски произход, които идват и се ползват от благодатните дарове на Православната вяра. Има също така и желаещи да приемат свето Кръщение. Впечатленията са ми положителни и в много случаи ромските семейства са много по-ревностни от българите. Посещават редовно богослуженията и изпълняват с ревност предписанията на вярата и Православната традиция.“

Впечатления споделя и прот. Кирил Дидов, предстоятел на столичния храм „Св. ап. Петър и Павел“. Църквата се намира в непосредствена близост до ромските жилища в квартал „Разсадника“, срещу познатия на всеки столичанин Дворец на децата. „Когато е построен нашият храм “Св. ап. Петър и Павел”, ромите, живеещи до храма, са били православни и са помагали в църквата. Атеистичната пропаганда през социализма, борбата им за оцеляване и сектантската пропаганда след 1989 г. са изиграли своята роля, за да превърнат тези някога вярващи роми в хора отчаяни, обезверени, алкохолици… В момента имат нужда от социално подпомагане, а връщането им към вярата не знам как може да стане“, казва искрено и с тъга отецът. На въпроса дали в неговата енория има въцърковени роми, той отговаря: „Има няколко ромски родове, които се осъзнават като православни и спазват част от православните обичаи. Но като казвам – православни, трябва да спомена, че няма нито един, който да се черкува, изповядва и причастява…“.

Една от особеностите на ромското светоусещне е вкусът към магичното, оттук и суеверието се оказва ежедневна практика, трудна за преодоляване. По този повод отец Кирил отбелязва: „Православните роми имат свои традиции. Някои са правилни, други са суеверия. Интересна и хубава традиция например е т. нар. “вечерница”. Това е кратка заупокойна молитва със скромно подготвени храни за раздаване и се прави в храма вечерта на 39-ия ден преди панихидата, която ще се извърши на 40-ия ден след смъртта обикновено на гроба на покойника. Суеверия има доста. Те най-вече са свързани с погребенията. Някои от тях съм виждал и при българи. Например слагат се в ковчега при покойника дрехи, тоалетни принадлежности, храни и др., както за самия покойник, така и за негови починали близки. Върху ковчега в гроба поставят дървени талпи или ламаринени платна, преди зариването на пръстта. На дворната врата на дома на покойника палят огън, който прескачат на връщане от гробищата. Със сигурност има много други суеверия, които те спазват. Понякога са ме питали за някои неща, свързани с православната традиция, но като цяло си имат свои разбирания за вярата и ритуалите“, обяснява той.

Как обаче се преобръщат тези разбирания? Полагат ли православните българи целенасочени усилия в тази посока? Извършва ли Православната църква в България мисионерска дейност за катехизация на ромите? Ето каква е гледната точка на отец Поликарп: „Мисля, че Българската православна църква няма мисионерска дейност сред ромското население. Може би има, но тя е минимална и неосезаема. Що се отнася до усилията, такива има, но у малцина свещенослужители, които не намират особена подкрепа сред други събратя и сред официалната църковна власт. Необходимо е да има изградена програма за работа с ромските семейства, която да бъде на базата на Христовото благовестие, мир, единство и любов. Православната традиция не ограничава, тя прави човека свободен във вярата и тази му именно свобода променя живота му, настроението му и всичко около него. Когато мисионерското служение е за Бога, а не с користни цели, тогава всички поемат по пътя на Евангелието така, както то изисква, без да се гледа на „наша“ или „ваша“ традиция… Правилният подход за всеки духовник е да бъде истински в намеренията си към просвещение на ромите, да ги обича, да бъде до тях, да им бъде учител и наставник. Тогава ще има резултат.“.

Известно е, че едва около 9% от ромите в България имат средно образование, а другите са с основно или с никакво, тук не включваме онези 0.5% измежду тях, които са висшисти. Ясно е, че за ефективния катехизаторски подход към тези хора са нужни много часове академично обучение в дисциплината по пастирско богословие, насочени именно към приближаването до спецификата на тяхната култура и житейски нагласи. За това са нужни и повече ромски свещеници, които събуждат по-лесно доверие сред „своите“ – не за да ги капсулират в религиозна общност по етнически признак, а тъкмо да им разкрият, че християнството е универсална вяра, в която човекът е в общение с другия и с Христос, независимо от етнос и националност. „Спомням си няколко деца в Софийската духовна семинария от ромски произход. Обикновено още първата година не успяват да завършат по ред причини. Но най-честата причина е множеството двойки. При това положение като няма завършили духовно училище роми, няма и свещеници роми, които биха могли да катехизират своите събратя“, казва отец Кирил. Все пак той споделя, че познава неколцина свещеници от ромски произход, които са завършили благополучно. „Един от тях е светъл пример за добър пастир, който полага душата си за своето паство“, отбелязва духовникът.

Малцина са, един от тях е отец Руси Иванов, който в своята Пловдивска епархия в продължение на няколко години полага усилие да бъде преведена част от богослужебните книги на ромски език. Малцина са и все още се притесняват открито да декларират произхода си от страх, че енориашите им българи ще ги отбягват. Защо обаче малцина са желаещите сред ромите да станат православни духовници, а далеч повече са онези, които избират да бъдат протестантски пастори? „Както споменах, трудно е някой от тях да стане свещеник. Затова пък е много лесно да стане протестантски пастор. Не му трябва образование. Трябва да чете и да слуша Библията, да цитира откъси и да може да говори убедително. А това последното го могат почти всички роми… Не на последно място “помощите” от Америка и Европа. И още една хитрина на техните пастори: убеждават ги, че православната църква е за българите, а за ромите е протестантската евангелска “църква”, е обяснението на отец Кирил.

По въпроса за стремително разрастващите се протестантски общности сред ромите. Отец Поликарп споделя: „Моето обяснение за това е, че православният духовник не отделя внимание за духовното израстване на ромите. Не комуникира с ромите, освен ако няма евентуално погребение. Не само роми, но и българи проявяват интерес към протестантските общности и това е защото там им се обръща внимание, запознават се с евангелските четива, катехизират се, съпричастни са към това, което се случва… Докато в православния храм на болшинството не им се обръща внимание, не се говори върху евангелските четива, а се изнасят проповеди, въртящи се около едно мнимо наставление. Хората не са фактор, те са един пълнеж, които носи приход, но не и общност, която има нужда от просвета, духовност и грижа. Не искам да кажа, че изобщо няма такива общности, има, но цялостното положение не е това, което трябва да бъде.“.

В продължение на десетилетия се търсят пътища за ефективната интеграция на ромите, за подобряване на социалния им статус и образователно ниво. Може ли тази социална промяна, която обществото очаква, като резултат да дойде в следствие на една духовна промяна, на различна посока, която именно православната вяра да предложи на ромското малцинство? „Ние не трябва да чакаме социалното им положение да се подобри, за да започнем работа с тях или да им обърнем внимание. Въпросът е в това да се работи сега и веднага. Пътища се търсят, но може би не се полагат необходимите усилия и липсва правилният подход, или ми се струва, че изобщо никой не иска да има такава промяна в живота на ромите, защото това е един проблем, който носи пари и е поле за личностно задоволяване и просперитет, а не за общността и нейното благо. Когато към ромите се подходи с корист, с идеята някой да печели от тях и на техен гръб да живее, те го виждат и бягат. Независимо коя е деноминацията, тя е изхвърлена и зачеркната. Лошото е, че тези хора остават излъгани и за сетен път изоставени… Дано да се обърне сериозно внимание на работата с ромите и дано да е скоро, защото наистина има нужда да се попълни една голяма празнина в мисионерския живот на православните“, изразява надеждата си архимандрит Поликарп.

Един от хората, които работят в посока на запълване на тази празнина в съседна Румъния, е отец Николае Ганга, свещенослужител в храма „Св. Успение Богородично“ в един от големите квартали на румънския град Слобозия, на около 130 километра от Букурещ. След като завършва Богословския факултет на Букурещкия университет и е ръкоположен в свещенически сан, той се посвещава на катехизаторска дейност в епископията на Слобозия и Кълъраш, където с благословията на своя архиерей Негово Преосвещенство епископ Винченциу насочва усилията си тъкмо към ромската общност, която е по-многобройна в този район на Румъния. „Една от основните ми задачи като свещеник е катехизацията в енориите, където има роми. Отслужвам богослужения на ромски език, разяснявам на моите събратя, свещеници, които не са от ромски произход, традициите и културата на ромите.“. И тук социалната църковна дейност върви наравно с катехизаторската. Ромският духовник организира беседи сред младото поколение роми за смисъла на Тайнството Причастие или за Изповедта, за това как Христос е за всички, независимо от етноса и социалното положение на всеки един. Отец Николае разказва за своите ромски енориаши: „Те са от различни ромски родове – урсари (мечкари), калдараши (бакърджии), калайджии, в зависимост от начина им на живот и препитанието им. Мнозина от ромите дори не са кръстени и това е част от моята мисия – започнах някои да ги кръщавам. Това в Румъния е доста трудно, защото дискриминацията по етнически признак ни създава много препятствия.“ Само преди няколко месеца в едно от населените места на своята епархия, той кръщава 26 деца, което е празник и за техните семейства – общо 140 души.

Дали пък Румънската църква има своя цялостна стратегия, насочена към православното просвещаване на ромите? „Прави се много малко. Аз и моят брат, който също е духовник и служи в Букурещ, сме пионери в тази дейност. Не е лесно, но се уповаваме на Божията помощ“, отговаря отецът. Той е убеден, че в процеса на интегриране на ромите в обществото, дейностите в посока на посвещаването им във вярата са абсолютно необходими. „Тъй като без вярата, без възпитанието в духовните ценности, интеграцията ще бъде трудно осъществима“, категоричен е той.

И така, проследихме едно от измеренията на собствената ни отговорност – като православни клирици и миряни, без да отхвърляме истината за отговорността на самите роми. Оказва се, че сякаш се въртим в един омагьосан кръг – без изход, без надежда. Но ако като светски хора, пропити от печалния, направо кален и мизерен образ на действителността, имаме основание да се обезверим, то като християни сме наясно, че едно от най-пагубните чувства е отчаянието, усещането за безнадеждност. Защото знаем, че Той никога няма да ни остави сами на себе си…

Неделя на самарянката отмина. Може би някои от нас, залисани в своите високи богословски разговори, сме отминали онзи кладенец, до който стои жената, жадна за жива вода. Но вървим към Деня на Петдесетница. Деня, в който апостолите, събрани в Йерусалим, изпълнени със Светия Дух, проговарят на чужди езици и така разкриват вселенското измерение на християнските истини, които са „за всеки народ под небето“. Да проговориш езика на другия е не само акт, разкриващ стремеж за общуване с него, но и на желание за най-съкровено общение…

Снимки: Богдан Кристел/Reuters; Весела Игнатова/www.bg-patriarshia.bg; www.parohiabora.ro