Кой е Църквата?

През последните години срещнахме много хора със свои анализи и наблюдения върху състоянието на Православната ни Църква. Често се говори за кризата в Църквата, за репресиите спрямо Църквата, за разкола, за възраждането на Църквата, за пороците на клира и църковната организация, за имотите на Църквата… Говори се и в по-глобален план – за историческата мисия на Българската Православна Църква, за Православието и културата, за Православието и католицизма, за Изтока и Запада и т. н. И колкото повече се говори, толкова по-малко сякаш се казва. Oткриваме, че съвсем не напредва разбирането ни за Църквата; така и не се уплътнява нейният образ в общественото съзнание. Питаме се защо е така – защо общество и Църква не се приближават в някакъв видим, осезаем порядък? Отговорите са важни за собствения ни духовен избор.

Изглежда, че Православната Църква в България преживява криза в своята земна оганизация. Но схващанията за тази криза, дори констатацията на нейното наличие или отсъствие, варират в такъв широк субективен спектър и “рецептите” за решаването на “църковния въпрос” са така взаимно изключващи се, че проблемът някак фрагментира, разпада се в хаотична, дразнеща, а понякога дори скучна съвкупност от привидно несвързани позиции и разсъждения. Има нужда да се извърши някакво колективно движение за осмисляне на ситуацията и формиране на единно съзнание за характера и измеренията на църковната криза. Само ако такъв синтез се случи, ще бъде възможно да се направят мотивирани и съзнателни усилия за оздравяване на църковното тяло. Тези разсъждения са необходими, ако има съзнание за проблем с мисионерската дейност на Църквата. За нас този проблем е очевиден и анализът му ни се струва необходим, ако решим да полагаме усилия за положителна промяна. За много от механизмите на тази промяна едва ли бихме могли дори да подозираме, но според нас е важно всеки от своето място да види част от истината.

Това общо движение, чиято първа стъпка така и не правим, се предшества и препятства от един голям въпрос – що е съборното съзнание и кой, в крайна сметка, е Църквата? Без съмнение в катехизиса и в много от старите учебници по богословие ще се срещне някое хубаво определение за съборност; ще се срещне и определение на Църквата като съвкупност от всички кръстени в Православието вярващи, но въпросът е доколко реално е единството и осезаема общността (койнония) за всички, които се наричат православни в България (според статистиката повече от 80% от населението).

Докато пишехме този материал, непрестанно си задавахме мъчителния въпрос: “Имаме ли право ние, грешните, да отсъждаме каквото и да е за Църквата, заставайки в позицията на външни наблюдатели и критици?” Въпросът за собственото ни недостойнство не престава да ни тревожи, но в същото време сме убедени, че изпитаната лична болка за сегашното състояние на Българската Православна Църква е достатъчно основание да се опитаме да потърсим заедно някои отговори – заедно с нашите йерарси, с енорийските ни свещеници, с братята и сестрите в Христа. И ако се окаже, че болката е обща, то тя е болка на Църквата и ще можем с чисто сърце да я изкажем в молитвите си.

Такава е и целта на тази статия – да се опитаме да изкажем на глас неща, които ни тревожат като вярващи, без да навлизаме прекалено в областта на дължимото и желателното; да провокираме в събратята си индивидуална рефлексия, чиито резултати вероятно ще бъдат различни от собствените ни изводи; да събудим чувство на лична отговорност към Църквата, съчетано с духовна трезвост и самокритичност. И понеже съществува риск добрите намерения да не успеят, предварително молим читателите да ни простят евентуалните крайни мнения и неизбежната ограниченост на гледната точка.

Кой е Църквата? Това за нас беше фундаментален въпрос, предопределящ цялостното ни отношение към вярата.

СВЕЩЕНСТВОТО

Прочетената в книгите и постепенно осмисляна истина, че Църквата – това е богочовешки организъм, състоящ се от всички кръстени в името на Отца, Сина и Светия Дух, членовете на Тялото Христово, изповядващи Символа на вярата, непрекъснато биваше проблематизирана от досега ни с представителите на свещенството и особено на висшия клир.

Имахме много поводи да се замисляме за изключителната роля на духовника в личната съдба на всеки християнин. Рано или късно човек усеща неотменима нужда от лична среща и присъствие на свещеник в духовното си пространство. Може много да се направи за популяризирането на християнските идеи; може да се развие и обогати социалната мисия на Църквата, нейния авторитет и позиции, но основното и предназначение – да бъде място за лично спасение, не може да бъде изпълнено без участието на нейните служители – свещениците. В тази насока мисията на свещенството е неповторима. По думите на Старец Силуан, “ако свещеникът можеше да види сам себе си в каква слава служи, би станал велик подвижник, за да не оскърби с нищо живеещата в него благодат на Светия Дух”.

Първите ни срещи със свещениците и първите смущения, които ги съпровождаха, преживяхме като духовен опит в търсене на мястото си в Църквата. Всеки от нас прие Православието в зряла възраст с цялото бреме на нехристиянското си минало и предпазливост в допускането на алтернативи. Така съприкосновението със свещениците в моментите, в които имахме особено остра нужда от наставление и подкрепа, а и от насърчение, за да продължим пътя си във вярата, ни донесе много разочарования и понякога беше болезнено. Открихме, че на вратата на храма не ни посреща благ и мъдър човек, готов да сподели своя опит и да ни окуражи; открихме, че никой не ни очаква с нашите “горещи” въпроси и не е готов да спори, да ни убеждава или разубеждава. С една дума, сякаш направеният духовен избор, който ни се струваше така глобален в личен план, изглеждаше безразличен за Църквата, която ни се явявяше в лицето на своите служители. Още пазим горчивия вкус на тези първи впечатления и опасението, че за някого, а може би и за мнозина, подобен опит би се оказал решаващ, за да отблъсне завинаги или задълго порива им към Църквата.

Непроменено обаче остана убеждението ни, че никаква революция в мисленето, никакво възраждане на Православието и укрепване на Църквата не би било възможно без съзнателното и вдъхновено участие на свещенството. За съжаление до този момент станахме свидетели единствено на вдъхновение, породено от желание за материални облаги; в някакъв смисъл дори разколът е следствие на такива нагласи. Не е тайна, че много от младите свещеници се присъединяваха към “алтернативния синод” заради по-големите заплати, по-доброто “разпределение”, възможностите за бърза кариера… Чухме дори заплахи за свещеническа стачка по Великден, пак по повод ниските заплати. Но не чухме, нито видяхме свещениците да се обединят, за да подкрепят каузата за въвеждане на вероучение в училищата или да помогнат за решаване проблемите на богословското образование; нито пък да потърсят някакви форми за просвета на миряните, за социална мисия на Църквата и за съживяване на енорийския живот.

Откъде да тръгнем, когато мислим за проблемния образ на българския свещеник? Често чуваме да се говори за “45 години” борба срещу Църквата и свещениците; за методите на комунистическия режим в разправата с всичко здраво в Църквата (целенасочено проваляне на най-добрите кандидат-студенти в Духовната академия и насърчаване на некадърни и порочни в морален смисъл свещеници). Сякаш този отговор приляга на всеки въпрос и на всяка критика срещу слабостите в работата на свещениците и ниското ниво на тяхната богословска подготовка. Само че 45-годишния период приключи преди десет години, а съществена промяна на практика не се случи. Различна е посещаемостта на храмовете по големите празници, броят на “кръщенетата” и “венчавките”, но атмосферата, в която те се извършват и начинът, по който в тях участват и двете страни – свещеникът и мирянинът – практически са същите. Един наш приятел сподели силното впечатление, което му направил свещеникът, когато след св. Кръщение му подал кичура коса от постригването с “наставлението” да си я пали по малко за здраве. Трудно може да бъде намерен свещеник, който да изтъкне някаква друга причина да се мине под плащеницата на Разпети Петък, освен отново “за здраве”. Цялата неизследима дълбочина на църковната символика, църковното благочестие като начин на живот в истините на вярата, дори църковната проповед, остават дълбоко чужди и непонятни за повечето миряни, защото именно свещеникът, който е призван да ги въведе в този друг свят, просто не е в състояние да го направи. И как тогава да се изкорени суеверието на т. нар. “бабешко православие”? Как хората да се научат да различават вяра от обредоверие? Как да разберат, че всяко движение, всяка дума, всеки предмет в храма имат своето обяснение и неповторимо предназначение и техният живот е единствено в мъдростта на вярата? Всичко това е част от промяната, която е нужно да се извърши в Църквата и без която е невъзможно връщането към корените на живото Православие.

Какво всъщност пречи на свещениците да застанат на мястото си? Ако потърсим отговор от тях самите, ще чуем, че това е тежкото финансово състояние на Църквата. Доколко обаче така нещата се обясняват? На първо място, допустимо ли е високата мисия на свещенството да се съизмерва с една чиновническа длъжностна характеристика? Свещеникът така или иначе е в храма – ниската му заплата и фактът, че не я е получавал от месеци ли е истинската причина за неговата неспособност да бъде истински пастир? Безспорно е тежко да се преживява при такива условия, особено в някои провинциални енории, където посещаемостта е много слаба и треби почти не се извършват. Но нещо ни кара да мислим, че дори тези условия да се променят, поведението на свещениците ще остане същото и така въпросът дали са заслужили заплатите си се превръща в риторичен. Даваме ли си сметка как един такъв подход убива самата идея за църковност, за общност, за пастирска грижа? Търсят ли нашите свещеници първом Царството Божие, та всичко останало да им се придаде? Известно ли им е, че най-проспериращите православни храмове са там, където издръжката на свещеника изцяло се поема от енорията и е в пряка зависимост от начина, по който той изпълнява пастирските си задължения? Готови ли са нашите свещеници да поемат не само материалните изгоди на една такава система (защото тя не е невъзможна у нас), но и огромната отговорност и повишените изисквания, които я съпътстват, или предпочитат да си спестят рисковете и да се задоволят със скромна, но редовна “институционална” поддръжка?

Нашите наблюдения досега ни убеждават, че като цяло българският свещеник избира втория вариант. И което е по-лошо, не иска и да знае за преимуществата на другия, които, пак казваме, далеч не са само материални. Конвенционалността и посредствеността на тази нагласа стряскат, но трябва да държим сметка за нея, ако искаме да бъдем обективни в оценките си. Всеки произволно избран свещеник в този момент би се заел да обясни колко безотговорни и ненадеждни са енориашите му и как им липсва всякакво православно възпитание, съзнание, загриженост за Църквата; как той не може да разчита на тяхната подкрепа. Питаме се кой е отговорен за това? Кой, ако не свещеникът трябва да приобщи тези хора към Църквата, и то така, че да не се чувстват там на гости; да ги научи да присъстват в храма; да събуди тяхното съзнание и да ги възпита в грижа за Църквата? Как свещеникът може да извърши това, ако не го е осъзнал като своя най-първа отговорност и пряка задача?

Кръгът отново се затваря и някой трябва да направи първата крачка. Убедени сме, че това е свещеникът. Крайно време е той да насочи критичния си патос към собственото си поведение, вместо непрекъснато да търси оправдание в някакви съмнителни обективни пречки. Докато свещеникът не осъзнае, че работата му е нещо повече от социална роля; че във всеки момент тя е стъпка и към личното му спасение и въпрос на живот и смърт както за него, така и за човека, влязъл в храма, той няма да спре да се залъгва с оправдания и самооправдания и няма да надрасне образа на “требничар”, така сполучливо и тъжно окарикатурен в народното съзнание.

Никой не може да върне достойнството на свещениците, ако те сами не го заслужат. И никой не може да ги замести в същото време. Колкото по-скоро те осъзнаят, че хората имат нужда от тях, при това имат нужда в един много по-дълбок и истински план, толкова по- скоро и по-благополучно ще свърши тази нелепа игра на излъгано доверие между свещеници и миряни; толкова по-лесно ще се запълни станалата прословута пропаст между тях.

В интервю за радио “Свободна Европа” един свещеник заяви, че такава пропаст не съществува. В подкрепа на твърдението си той сподели, че работи много добре с енориашите си, познава хората, които посещават храма и те от своя страна го търсят. Нека помислим критично: в колко от българските храмове на неделна литургия могат да се видят повече от 20-30 души (за делничните служби да не говорим) и от каква възрастова група са тези хора? Можем ли с леко сърце да се съгласим, че това е достатъчно, за да говорим за енорийски живот? Мислейки си за мащабите на една средна софийска енория, не можем да не се учудим на спокойствието, с което този свещеник отрече съществуването на проблем с посещаемостта на богослуженията. Бихме направили едно сравнение с посещаемостта на службите по големи празници. Къде са тези хиляди хора през останалото време от годината? Може би това са въпроси, които свещениците трябва да си зададат, освен ако не считат пастирските си функции изпълнени и преизпълнени с присъствието на двайсетината възрастни жени – обичайния кръг посетители към всеки храм.

ВИСШИЯТ КЛИР

Трудностите, които свещенството преживява в усилията си да бъде на нивото на духовните очаквания на миряните не могат да бъдат разглеждани извън връзката им със състоянието на епископата. Вярно е, че от една страна каноничите епископи през последните години са непрекъснато под прицела на добронамерени и (по-често) недобронамерени критики и понякога дори на съвсем тенденциозни обвинения, но от друга страна не можем да не забележим, че съществуват реални проблеми, които трябва да бъдат осъзнати, за да се търси решение за благото на Църквата. Не се налага да изброяваме всички популярни обвинения към епископите и най-вече към Св. Синод като действащ ръководен орган на Православната Църква. По-важно ни се струва да потърсим причините и механизмите, по които се възпроизвежда тази неефективност на методите, с които днес се (само?)управлява Църквата.

Наскоро преглеждахме архиви на БПЦ от 30-те години и по-специално – кореспонденцията между двама тогавашни митрополити. Бяхме поразени от коренно различната атмосфера, която тази кореспонденция носеше – и в интелектуален, и в духовен, и в социален план – от атмосферата, която създава около себе си днешният епископат. Адекватност на израза, свързаност и осведоменост за обществените проблеми на деня, ясна и твърда позиция, чувство за лична духовна отговорност към вярващите, високо ниво на мисионерска, богословска и пастирска ангажираност и не на последно място – неподправено християнско смирение и готовност да приемеш с чисто сърце каещия се брат – това беше дълбокото съдържание на тези документи. Дадохме си сметка до каква степен сме отвикнали да очакваме от съвременните клирици да проявяват подобен дух в отношенията както помежду си, така и с нас, миряните. Простодушни ли са били нашите дядовци; отминало ли е времето на чистите идеали и наивно ли е от наша страна да очакваме хората в Църквата да се отнасят – вчера, днес и утре – по Христовите мерки? Едва ли. “Христос е същият”.

Цялостният облик на днешното свещенство и епископат се е формирал в продължение на десетилетия като резултат на процеси, добре насочени и управлявани от една враждебна на Църквата политическа сила. Но това не е отговорът, от който се нуждае днес Църквата. В стремежа си да бъдат лоялни към епископите като към безспорен, не зависещ от техните качества духовен авторитет, много от ангажираните ни църковници – и клирици, и миряни – предпочитат изобщо да не се занимават с проблемите на епископата. Бидейки не по-малко смирени и респектирани от епископското достойнство, все пак мислим, че често поведението на Св. Синод става повод за съблазън на мнозина, както въцърковени, така и невярващи. Разбираме, че това едва ли е целеният резултат, но само като се види този проблем, може да се търси начин за преодоляването му. И още нещо – този начин в никакъв случай не е секретността на заседанията и изобщо атмосферата на конфиденциалност, която витае около работата на Св. Синод. Не ни е известна друга поместна Църква, която да пази в такава дълбока тайна (от кого?) дейността на своя ръководен орган, а вярващите да узнават за нея от случайно промъкнали се сведения в светската преса. Диалогът, активната работа с миряните, са напълно чужди на маниера на работа на Св. Синод. Това е пагубна тенденция, тъй като кадровите, организационните и финансовите проблеми в него са съвсем реални. Както е вярно, че Св. Синод не е в състояние (по съвсем обективни причини) да се справи с тях за момента, така е истина, че единственият начин за промяна на тези обективни условия е отварянето на църковната организация към онези, за които е предназначена и привличането на нови, правилно мотивирани и компетентни хора. Те биха работили както в рамките на църковната администрация, така и извън нея – за подобряване на общественото присъствие на Църквата.

Справедливостта изисква да споменем положителните усилия на някои църковници да бъдат на нивото на променените очаквания към тях. Но десетилетията на пълна откъснатост от света (не само в монашеския смисъл) зад дебелите зидове на митрополиите и срастването с протоколната роля на обредчици и наставници си казват думата и в повечето случаи резултатите от подобни опити са неудачни. Едва напоследък някои митрополити осъзнават необходимостта да се облягат повече на организираните усилия на своите подопечни миряни – и то не без множество резерви и с мъка преодолявано недоверие.

Недиалогичността на нашия епископат пролича особено ярко през последните месеци, около взетото решение за излизане от световните икуменически структури. Макар и широко акламирано сред вярващите и свещенството, това решение беше прието по начин, който за пореден път показа липсата дори на идея за дискусия, за – нека си го кажем направо – приобщаване на Църквата ни към духовните и богословските усилия на всички поместни Църкви за преодоляване на проблема с икуменизма, който раздира повече от всякога православния свят. Едва ли ефектните театрални жестове ще решат този проблем, а сериозна дискусия за участието на нашата Църква в Световния съвет на църквите така и не се случи на нито едно ниво – епископско, свещеническо, мирянско. Извън съдържанието на самото решение – “за” или “против” икуменизма – обезпокояващото отново е възпроизведената и наложена парадигма на свеждането на Църквата и църковния живот до административните решения на епископата.

ЦЪРКВАТА И ДЪРЖАВАТА

Наскоро, при учредяването на една православна фондация, наш епископ бе помолен от присъстващите да каже няколко думи на пастирско наставление. Последвалата кратка проповед се свеждаше единствено до това: нямаме пари. Това изявление е симптоматично за вида анализ на ситуацията, който протича в епископските среди. От този анализ очевидно отсъстват всички важни елементи, които вълнуват повече или по-малко вярващите, тоест, самата Църква.

Непрекъснатото спрягане на проблема с парите на всички църковни нива всеки път пропуска главния въпрос: от кого очакваме да поеме отговорност за това? Питаме се не е ли очевидно, че този недоимък е следствие, а не причина на проблемите в Църквата. От кого епископите и свещениците очакват да получат финансова подкрепа за Църквата? От държавата ли? Държавата също преживява сериозни икономически проблеми, а дори и да не беше така, готови ли сме и искаме ли да плащаме цената на една благоденстваща църковна администрация и йерархия – казионна Църква с всички произтичащи от това последици? (Част от този вид опит можем да си припомним от комунистическия период.)

Църквата е общество на вярващи. Тя не е част от социалните институти на държавата, за които данъкоплатецът е длъжен да отделя от доходите си. Няма никакво основание да се предявава подобна претенция към масовия гражданин, нито пък да се демонстрира обида, когато на тази претенция не се отговори. Вярно, има логика, която предполага държавата да се ангажира с официалната си църква. Но тази логика е политическа, външна за Църквата и не може да се преживява като нейна потребност. За да отидем докрай, бихме казали, че докато държавата в определен смисъл може да се нуждае от Църквата, Църквата изначално и същностно не се нуждае от държавата; такава нужда е най-сигурния белег за дълбока вътрешна криза и откъснатост от същината на Православието.

Съществуват примери в съседни държави, които оказват силна финансова подкрепа на Православната Църква. Погледнато отвън това може да се стори за някого твърде привлекателна картина на фона на мизерстващите храмове, свещеници и църковни институции у нас. Но един по-внимателен поглед би отчел не само ползите, но и огромните (духовни!) рискове на едни такива “сърдечни” църковно-държавни отношения – превръщането на Църквата в крупен икономически фактор, подчинение на духовните пред финансовите аргументи във всяка нейна обществена позиция; съмнителното пастирско качество на едно добре задоволено (меко казано) свещенство, и т. н. – все симптоми на упадък, които по- критичните умове в тези страни отдавна с тревога отчитат. Визията за икономически силна Църква не съвпада автоматично с идеята за силна вяра; многото нови благоустроени храмове не означават задължително пълни храмове и би било жалко, ако нашите епископи не си дават сметка или не искат да говорят за тези неща. Икономическата (и не само икономическата) криза, в която е изпаднала Църквата ни обаче не е равнозначна на безперспективност; напротив, дъното на тази криза (а ние смятаме, че сме ако не на него, то близо до него) ни дава възможност за избор, който да предопредели пътя на Църквата през следващия век. Вярата ни ни кара да желаем и да изискваме – смирено, но категорично – от нашите йерарси, които са призвани да го направят, този избор да бъде преди всичко духовен, продиктуван от духовни съображения и преследващ духовни цели.

А дали, как и кога Църквата ще има пари… нека да оставим утрешния ден да се погрижи за себе си.

Последните заигравания между държавната власт (особено президента) и каноничното църковно ръководство, отразени в светската преса, носят доста мрачни предзнаменования. Клирът недвусмислено показа вътрешната си неспособност да преодолее разкола и сега държавата може, в съгласие с “гласа народен” да влезе спокойно в красивата и благодарна роля на помирител и спасител на Църквата. В тази роля на политиците естествено биха партнирали епископи и клирици с афинитет към демагогията.

За много практикуващи православни ситуацията е заразена със сатанизъм повече от всякога. Повече от всякога Църквата ни е заплашена от страхотен удар отвътре, насочен към самата й сърцевина. Дори и разколът да бъде преодолян с чисто държавни или в комбинация с църковни мерки, очертаващата се пост-разколническа картина може да зарадва единствено враговете на Църквата. Един активно-послушен епископат (и патриарх) може да се окаже много по-опасен от пасивно-послушния такъв. И ако досега клирът не показа заинтересуваност към същинските проблеми на Църквата и не излъчи от себе си проповедници и мисионери, увличащи примери на лична святост, какво ни кара да мислим, че след разкола това ще се случи? Няма ли да стане точно обратното – новото ръководство да спомогне единствено за формиране на една по-добре организирана, повече и по-наедро корумпирана администрация в расо и без расо, която бързо и лесно ще се разправи с “непослушните”? Без съмнение, държавата би помогнала много и с желание именно за такъв един процес. Но това ли е собствено църковният интерес?

РАЗКОЛЪТ

Разколът днес вече не е политическа и организационна, а духовна реалност – една межда, която минава дълбоко през сърцата ни и у едни предизвиква активност от комсомолски тип, у други – добре овладяно лицемерие, у трети – пълна апатия, у четвърти – шизофрения. Разколът е изпит, на който се провалихме като общност и като отделни личности. Той еволюира в сложен духовен комплекс (легион!) за объркване на умове и сърца, бавно и величествено потъна в нас, настанявайки се в най-интимните, най-Божиите ни пространства – там, където малцина вече ще могат да го открият в себе си и да му се противопоставят. Той проникна много по-дълбоко в колективното безсъзнателно, отколкото може да се съди по външните му прояви.

Основният удар, който разколът нанесе на Църквата, е крахът на идеята (и стоящата зад идеята реалност) на видимото църковно единство. Икономическите, организационните и дори каноничните последици на разкола са преодолими, но духовните поражения от едно сринато (ирационално, дори мистично) доверие към Църквата са неизследими. Като резултат сега и Църквата, и обществото трябва да извървят много по-дълъг и труден път, за да се срещнат изобщо.

Разколът перфектно изпълни предназначението си е сега спокойно може да ни остави да се преборим със сянката му. Някой ще подпише указ, друг ще изпрати ултиматум, няколко побелели глави ще позаседават и една сутрин може да осъмнем с обединена Църква; но каква тъжна победа! И най-страшното – в еуфорията малцина ще виждат пепелищата.

ПРАВОСЛАВИЕ И “ПРАВОСЛАВНОСТ”

В първите години на неофитски ентусиазъм, заедно с наши приятели, също наскоро приели Православието, създадохме група, която започна някаква просветителска дейност. Превеждахме текстове от чуждестранни православни издания. Смятахме, че те ще звучат като откровение за мислещия българин, развил особен имунитет срещу схематично-еднообразната църковна литература, предлагаща се у нас. Непретенциозното бюлетинче “Покров”, което издавахме, наистина беше посрещнато с искрена радост и благодарност от мнозина. Но тогава за пръв път се сблъскахме и с горчивите плодове на усилията си. Между нас нямаше богослови и това изглежда автоматично ни лишаваше от право изобщо да се изразяваме като православни (поне според някои свещеници и епископи). Англоезични автори, популярни в целия православен свят, но непознати на нашите свещеници, събуждаха у тях напълно еднообразни реакции и оценки: подозрение в най-добрия случай и скандал в по-лошия. Проблемът с тези автори не се поставяше във връзка с качеството им на православни мислители, нито дори с конкретната личност, съдбата и живота й в Църквата, а единствено с тяхната принадлежност към една непозната култура (непозната за повечето от нашите духовници). Излишно е да коментираме причините за тази културна изолация; опасното и тъжното в случая беше, че нейният резлутат – невежеството, се представяше като норма на истинска “православност”.

От момента, в който се заявихме като православни, почувствахме безусловния рефлекс в събратята си по вяра да бъдем причислени към някаква категория – положителна или (в повечето случаи) отрицателна; да бъдем отъждествени с етикет, с ключова дума, която да ни обяснява и изчерпва.

Тук се сещаме за реакцията на един столичен свещеник срещу поместения в бюлетина “Покров” кратък текст за почитането на Св. Богородица. Преводът беше от “Православна Библия с коментар”, издание на Православната Църква в Америка. Щом погледът му стигна до английското заглавие на изданието “Orthodox Study Bible”, той демонстративно хвърли бюлетина с думите: “Това не е православно!”. По това време преживявахме подобни реакции болезнено, защото от една страна се опитвахме да бъдем самокритични, да разберем и да се съобразим с основанията на нашите пастири, а от друга – просто не можехме да видим здравия смисъл в такива позиции. Така се учудвахме на лекотата, с която биваха заклеймявани като еретици авторитети като архим. Софроний (Сахаров), еп. Калистос Уеър, Александър Шмеман, Тома Хопко… Дори автори като Сергий Булгаков и Александър Мен, чиито принос в православната апологетика е безспорен, едва ли би трябвало с лека ръка да бъдат подлагани на крайни оценки, независимо от някои спорни от богословско гледище техни идеи. Оценката на цялостното им творчество и живот не може да извършва по повърхностен начин, с пълно незачитане на принципа на православната “икономия” и не може да бъде грубо субективна, както това се случваше пред очите ни. Понякога една прочетена статия или дочуто-недоразбрано “авторитетно” мнение става достатъчно, за да бъде залепен завинаги етикета “неправославно” върху личността и нейното творчество.

Много може да се спори около свободната употреба на понятието “православност”, което мнозина изпол,зват като етикет. По начина, по който “православното благочестие” в неговия битов вариант се свързва изключително с външни, изпразнени от съдържание форми, а често и направо със суеверия, “православността” в мисленето и съответно в църковната литература намира израз в придържането към остарял, схоластичен език, назидателен тон и ограничен кръг автори, които нашите свещеници са изучавали в семинариите и в Богословската академия. Всеки опит за проникване в дълбочина на проблематиката, за търсене на по-адекватен изказ, за оживотворяване на онази “вечно млада старост” на Православието в света, в който живеем, се посреща с агресия от болшинството наши свещеници и вярващи. Това, разбира се, няма нищо общо с националните ни особености. Съвсем наскоро в Русия група свещеници (насърчени от Екатеринбургския епископ) публично изгориха книги на о. Александър Шмеман, Иоан Майендорф и Александър Мен. Такива “православни” аутодафета са показателни за характера на времето и за трагичния психологически дискомфорт, преекспониран до фанатизъм в мнозина наши събратя, готови с горене на книги да принасят Богу слава.

Православието е вяра, призвана да преобразява човека и света. Мислехме си как може да стане това при пълната липса на способност да бъдеш отворен към другия, да го чуваш, да разсъждаваш върху неговата позиция и да търсиш начин да се изразиш така, че да бъдеш разбран и приет. Как изобщо е възможна православната мисия, ако не вярваш, че пълнотата на живота, която ти е дадена в Светия Дух, е в състояние да усвои, да погълне и преобрази всяка непълнота, всяка ущърбност у другия? И тогава, откъде се ражда и на какво е признак този страх, това гнусливо потръпване пред недостатъчно “православното”, онова, което не познаваме или просто не разбираме? Нали без близостта е невъзможна грижата за ближния; невъзможна е и християнската мисия?

Постепенно, задавайки си тези въпроси, осъзнахме, че консервативното приемане на “статуквото”, удобното самоограждане с готови и лесни постулати, преживяването с няколко добре усвоени стереотипа на православно благочестие може да бъде точно толкова опасно и пагубно, колкото и незачитането на църковния авторитет и “свободната” духовна практика. Повтаряхме си, че православната вяра е живот – живот в Духа, живот в Самия Бог и в ближния (както казва архим. Софроний “моят ближен е моят живот”), а на живота е присъща динамика; той е процес, непрекъснато проблематизиране, диалогизиране, движение; присъщи са му рисковете; както неразрешимите въпроси, така и неочакваните отговори. Не е възможно да останеш в затвореното, “удобно” православие, ако наистина искаш да живееш във вярата. Не можеш да си скроиш Православие по своя мярка, но можеш да се самоизлъжеш успешно, прикривайки собствената си несигурност – емоционална и догматична – зад непробиваема “православност” и така да прекараш (спокойно?) живота си. Отказът от диалог с другия най-често е отказ от диалог със себе си и следователно отказ от духовен растеж. Така превръщаме Църквата от спасителен кораб в скривалище и много хора остават в нея (в нея ли са всъщност?) заради собствените си комплекси, най-грубо казано, превръщайки църковното пространство в поприще за (понякога патологична) себереализация. Темата за патологията, макар и неприятна и премълчавана, също не е за пренебрегване. В Църквата има немалко хора, за които границата между благочестие и фанатизъм често съвсем изчезва и неспособността на много свещеници да разграничат духовните от психиатричните проблеми на някои свои пасоми често задълбочава проблемите.

Не бихме споменавали всичко това, ако нямахме преки, много тягостни впечатления от процеса “православност” – ултраправославност – психиатрия, протекъл в наши познати. Този процес си има дълбоки психологически корени. Неуловими вътрешни движения придобиват огромно значение в личния път на християнина и ситуацията, в която е поставен и с която трябва някак да се съотнесе, може да предопредели модела на духовно поведение. За да съвместиш в себе си, в ума си и сърцето си, разкъсващия парадокс на един кризисен етос – християнската риторика и анти-християнското поведение на онези, които би трябвало да бъдат духовни водачи на нацията – е нужно опитно духовно водителство и огромно усилие на волята, на което малцина са способни. Безусловната нужда от абсолютен духовен авторитет и трагичното отсъствие на такъв в съвременния ни православен контекст; очевидната фрагментираност на Православието и в национален, и в световен мащаб и безкрайните обвинения между групи в църквите и между самите църкви в отстъпление, в неканоничност и какво ли не – всичко това създава духовна атмосфера на несигурност, вътрешна нестабилност, фрустрация; в крайна сметка се задействат механизмите на сектантската психология, представяща се за защитник на истинското Православие.

Така Православието започва вътрешно да се изживява и отстоява като принадлежност към група, а не като начин на живот. Представите за каноничност и следователно за пребиваване в истината се профанизират, юридизират и радикализират. Проблематизираният от всякакви разколи идентитет по необходимост се защитава с агресия към всичко, обявено за чуждо от авторитета. Често се забравя обаче относителният авторитет на индивидуалното мнение пред съборното съзнание. А изява на съборността все по-рядко се търси…

Ако се върнем към печалната тема за патологията, именно етосът на тоталното разделение води до неспособност на някои по-нестабилни психики да издържат на вътрешня конфликт. Но, както каза един уважаван от нас психиатър, страшни са не откровено полуделите, а онези, които са опитомили вътрешното си инферно и са успели да го скрият от другите и от себе си, като същевременно демонстрират напълно православно по външните си форми поведение. На християнски език това духовно движение се нарича лицемерие.

Ще признаем, че личният ни опит и в “ортодоксията”, и в “ортопраксията” също е пълен с лутания и грешки в търсене на собственото ни място и на същинското съдържание на православността, в която не бихме искали да вложим имплицитно отрицателно съдържание.

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Проявите на “нездрава православност” съвсем не са свойственина онези, които общественото мнение нарича “фанатици”. Представители на интелигенцията също като че ли се оказват податливи на този “вирус”, макар и в други форми и в различна степен.

Част от православните интелигенти (доколкото такова понятие може да съществува) станаха изразители на не по-малко смущаващи и в определен смисъл пагубни тенденции – пагубни за желаното от нас църковно възраждане. Имаме архитекти, които проектират и строят църкви, иконописци, които ги изписват, журналисти и философи, които пишат на православни теми. Бидейки некритични към здравото и болното в църковното съзнание, подобен тип интелектуалци често стават носители и проповедници на собствената си версия на “православността”, пришивайки православна лексика и така придавайки допълнителна стойност на личните си интелектуални и артистични усилия. Тяхната духовна нагласа е опасна, защото възпроизвежда като някакъв декоративен елемент най-характерните, но и най-външни белези на църковността. Така много недъзи получават своето оправдание и потвърждение в този маниерен синдром на демонстративна близост с Православието почти като вид ексцентричност; близост, която обаче не потапя в същинския живот на Църквата. И макар че тази интелигентска “православност” остава повърхностна и външна, тя се демонстрира като жизнено и творческо кредо; хвърлят се усилия тя да стане популярна и заявена пред обществото. Често тези усилия са успешни.

Паралелно с това протича, макар и много по-незабележимо, една друга тенденция – формирането на консервативна православна интелигенция. Подчертано и болезнено отстоявано честолюбие, изживявано като неизбежен индивидуализъм, неприязън към каквито и да било форми на съвместна работа и поведение, фрагментираност – това са преките ни впечатления от поредицата срещи с тези хора, за които ни е все по-трудно да мислим като група или общност. Скоро наш приятел обобщи наблюденията си в тези среди с думите: “Жалко е, че православните са един файтон хора и не могат да се разберат помежду си”. До този момент въпросният “православен интелигентски кръг” (предимно от университетските среди) е демонстрирал пълната си неспособност да осъществи някакво вътрешно единство и в същото време да заяви общественото си присъствие. Това е смущаваща констатация, още повече че общата вяра би трябвало да бъде доста по-силен обединителен принцип от всяка друга кауза.

МЕДИИТЕ

…Портите на храма са плътно затворени – нещо необичайно за делничен ден. Внимателно открехваме тежкото крило и пристъпваме в притвора. Посрещат ни ослепителни прожектори, прогонили храмовия сумрак и раздразнен вик-предупреждение: “Тишина – запис!”. Гласът принадлежи на жена на средна възраст, суетяща се около неколцина оператори и осветители. Храмът е опразнен, ако не се брои снимачният екип и фигурата на известен наш богослов, застанал пред царския престол. Заслепен от прожекторите, целият плувнал в пот от излъчващата се от тях топлина и излъчващото се от него самия смущение, човекът полага усилия, граничещи с героизъм, да изглежда естествено. От него се очаква да каже някакви богословски неща пред камерата. Първият му опит, плод на искрено вдъхновение, е почти успешен, като се вземат предвид нечовешките условия. После обаче режисьорката му връчва огромна кожена папка, от която говорещият иначе гладко богослов трябва да имитира изразително четене и да повтори вдъхновеното си слово.

Тук някъде не издържаме и тихичко се измъкваме от тази жалка творческа лаборатория, обзети от искрено съчувствие към богослова. И към бъдещите зрители на раждащото се в мъки поредно “православно” предаване на Българската национална телевизия.

Рождественските и великденските празници предложиха пред цяла плеяда треторазредни телевизионни ударници възможност за изява. В музика, слово и образ те ни сподобиха щедро със своята си версия на православно послание. В това послание неизменно присъства гласът на диктора – изразителен, драматичен глас, който ти казва нещо много важно. Глас, школуван в рецитали и радиопиеси и напомнящ едновременно за няколко неща: изброяване имената на героите по време на тържествена заря-проверка; отчетен доклад на партийно събрание; рецитал на състав за художествено слово със стихотворения за Родината. Набляга се на идеята за “импресия”, нарочно се търси архаична лексика за едно “по-сериозно” звучене. Назидателно и дистанцирано. Следователно – скучно. В крайна сметка – ненужно.

Според нас за Православието може да се говори убедително и ангажирано единствено от позициите на споделената лична опитност – искрена и естествена, безхитростна и честна. Такава опитност задължава; тя е свързана с отговорност и уважение към зрителя и слушателя, а когато пък се произвежда медиен продукт, тя се изразява в ясна позиция, внимание към детайла – и много вдъхновение. Нито едно от тези неща в нашите предавания.

Няма да говорим за цялостната “религиозно-културна” вълна, помитаща и без това жалките останки от добър вкус в медиите по големите християнски празници. Не искаме да споменаваме дори пуснатите в масово обръщение коледни и възкресни песни на наши поп-величия, неизменно включващи детски хор, пригласящ на припевите. Емблематичен за качеството на медийния продукт може да бъде образът на врабчето, което се прекръстило в комина (от една коледна песен на “Тоника СВ”). Доскоро смятахме, че с обсесията си по битовите и кулинарни подробности около празниците (баници, краваи, сурвачки) нашата журналистика изпада в крайност, от която по-далеч и по-долу не може да се стигне. Сладникавият фантазен образ на детско благочестие и кръстещият се в комина врабец обаче откриват очевидно нови, неизследвани хоризонти пред търсещите умове на нашите културтрегери. За някои от тях знаем със сигурност, че до неотдавна са били партийни секретари. В това не би имало нищо лошо, ако не се отразяваше така пагубно върху сегашното им “творчество”. Въпросното творчество разкрива личности, отстоящи на светлинни години от св. Православие. И ако самите автори без колебание и дори с възмущение от така поставения въпрос биха се причислили към редиците на Църквата, то нещо ни подсказва, че в един по-личен разговор същите тези хора биха споделили, че “вярват в себе си”, че винаги са знаели, че “има една сила”, че “ние българите сме си православни” и че “Бог е един, а пътищата към него – много” или произволна комбинация от подобни клиширани веруюта на невъцърковения или изобщо невярващ българин. Не можем да не си зададем въпроса: “Каква обществена нужда извиква към живот всички тези предавания, статии и песни за вярата, произвеждани от невярващи за невярващи?”.

За последна илюстрация към темата за медийната неадекватност спрямо Църквата бихме използвали образа на една журналистка, трескаво нахлула в женски манастир с въпрос, изстрелян от упор в мирно работещата в градината монахиня. Въпрос-”провокация”, въпрос-”шедьовър”: “Щастлива ли сте?”

МИСИЯТА

Грубо очертаните в тази статия процеси в нашата Църква са довели до резултата, който днес изживяваме и мислим в понятията на кризата. Църковното съзнание е маргинализирано спрямо цялостното обществено съзнание; то се изживява като маргинално, мисли себе си като маргинално, и, което е по-лошо – опитва се да се възпроизведе именно като маргинално съзнание. Тази маргинализация ражда от себе си и субкултура, но субкултура в отрицателен смисъл – като изпразненост, а не като жива алтернатива; като недостатъчност и оскъдица в сравнение с изтиканото в забрава изобилие на живота.

Създадената с течение на годините “лоша” субкултура, идентифицираща се с Църквата, обхваща пространството както на клира, така и на мирянството. Език на изразяване, отношения, човешки типове, храмова естетика (и хигиена), стил на богословстване и богослужение, енорийски живот (по-скоро липсата на такъв) – всичко това е формирало една много характерна атмосфера, пречупваща и най-чистите и истински духовни пориви, убиваща опитите за дълбинно осмисляне на вярата и представяща се за най-автентично Православие. Всичко, което би трябвало да ти говори и да открива Царството Небесно, в момента е устроено и се държи така, че да го скрие. Наистина, огромни усилия са нужни, за да проникнеш отвъд видимите (и нелицеприятни) форми, за да вкусиш от духовните плодове на същинското Православие. Това, което поразява дълбоко, са уникалните способности за самовъзпроизводство на тази субкултура. Но рудиментарният характер и пълното отсъствие на свързаност с живото сърце на Православието правят произведеният от тази субкултура “православен имидж” все по-непривлекателен, и всеки външен опит той да бъде изкуствено съживен и разкрасен (напр. със задължителна употреба на новобългарски на мястото на църковнославянски в богослужението) неизбежно ще задълбочава тази отчужденост.

Ако трябва да синтезираме всички проблеми в една дума, то тя ще бъде “мисия”. По наше мнение причините за съществените разминавания между форма и съдържание и за неблагополучията, характеризиразщи социалното поведение на БПЦ през последните години, могат да се обобщят така: във всички “стълбове” на църковния живот – епископат, свещенство, миряни – липсва основното разбиране и необходимата мотивация за мисионерското служение на Църквата в обществото. Оттам произтичат всички останали проблеми. Ако това призвание се мислеше като най-важно и се преживяваше като лична задача на всеки Христов служител (защото такива би трябвало да се считат всички членове на Църквата), много от проблемите щяха да отпаднат по естествен начин и нямаше да се налага непрекъснато да се изказват поредните съображения на всяка от страните в един така и непроведен диалог между Църква и общество, а много от задачите на църковната йерархия и на редовите енорийски свещеници биха били самопонятни и не биха се налагали специални обяснения за тях. Както пастирската грижа, така и просветната и образователна дейност, социалната благотворителност и призванието да бъде морален и светогледен коректив в едно нехристиянско общество биха се преживявали и извършвали като неотменима част от цялостната мисия на Църквата.

Разказаните наблюдения не ни оставиха безразлични, защото неизменно ги съотнасяхме с въпроса “Кой е Църквата?” Намерихме смисъл да ги споделим, защото отговорът предполага, че Църквата започва от отделната личност в нейното единение с останалите в Христа. Според нас страшни са не обективните измерения на кризата, а загубата на съзнанието, че проблемите, които преживява Църквата не могат да останат извън личното пространство на всеки неин член. За съжаление този процес на разграничаване на отделната личност от Църквата като организация вече се е случил и е нужно усилие, за да се преодолее “вътрешния разкол”. За да се почувстваме по подобаващ начин в Църквата, трябва не само да мине време (както мислят мнозина, когато обясняват сегашните проблеми с лошото наследство), но това време да се насити със съзидателно напрежение и воля да преосмислим собствената си позиция, като се върнем към чистите извори на Православието. Такова преосмисляне неизбежно ще проблематизира някои от формите на сегашното ни благочестие, ще разкрие много неправилни проекции на Православието в личното и общостното съзнание, но този катарзис е необходим. В противен случай може би ще останем близо до социално приемливия образ на Църквата, но ще се отдалечим от нейната небесна реалност. Често истината, че се спасяваме в Църквата и чрез Църквата се разбира неправилно и така се губи съзнанието за призванието ни да бъдем съработници на Бога в делото на спасението – нашето и на ближните. Нещо повече – в православен контекст именно грижата за спасението на ближния предопределя собственото спасение и на това разбиране се основава християнската мисия в света.

“Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде. Това ви заповядвам: да любите един другиго” (Иоан 15:16, 17).