Кой ще замести Партията?

Шестият Църковно-народен събор завърши. Наред с всички други неща на събора обаче се открои една голяма липса. Липса толкова значима, че пред нея и най-съвършеният устав ще остане безплодна купчина изписани листове, с които никой друг освен студентите по богословие няма да се занимава. Липса със страшна притегателна сила, която гълта като черна дупка всяка добра лична или групова инициатива в нашата Църква.

Като кулминационен момент в живота на нашата Църква съборът фокусира и направи видими за всички основните църковни проблеми. И открои най-важния: центробежният разпад на Църквата. Неслучайно след края на третата сесия това беше и главното послание, което съборът изпрати към църковния народ: чрез промените в устава искаме да укрепим съборността. Не успеем ли, нямаме бъдеще като Църква, емоционално каза Американският митрополит Йосиф. Дори само поставянето на диагнозата и изричането на основния проблем е достойно за адмирации. Но оттам нататък?

На богословски език – това се нарича липса на съборност и на църковно съзнание. Никакъв усет за принадлежност към едно цяло (да не говорим за едно Тяло, защото Църквата наистина е Тяло Христово), извън което никой архиерей няма своя идентичност. Напротив, силни центробежни сили заплашват да изсмучат и последните живи сили на Българската църква. Как по друг начин може да се нарече отношението на митрополит Галактион към Св. Синод и останалите епархии в страната? Само по един начин: разколническо. Неговата епархия, както се каза и на пресконференцията на Св. Синод, си е „самодостатъчна“, „нито иска нещо, нито дава“. Лошото е, че митрополит Галактион създаде много сериозен прецедент, което не беше санкционирано от Св. Синод и затова има основателна опасност „старозагорският синдром“ да се мултиплицира в Църквата. Всички признаци, че болестта може да обвхване и съседната, най-голяма българска епархия, са налице.

Оказва се, че Църквата няма механизъм, който да спре центробежните сили. Те не са новост, а напротив – тяхното действие е абсолютно закономерно там, където липсва живият опит от живота в Духа. В годините на тоталитарния строй центробежният синдром в БПЦ беше стопиран от липсата на свобода и общата уравновиловка на всички пред всемогъщата Комунистическа партия. По един парадоксален начин Партията замести като спояващ елемент връзките на любовта в Светия Дух и БПЦ живееше в единство, макар и външно, макар и в периферията на обществото, макар и страдаща от компромиса със съвестта си. Но когато със смяната на режима изчезна и всесилната пръчка на Партията-учителка, вързаните до този момент сили на завистта, противоборството, гордостта, междуличностните конфликти и цялата друга смрад, неизчистена в покаянието, изпълзяха от църковните подземия. Свободата се оказа голямото изпитание пред християнската общност в България – тя ни беше дадена от Вседържителя, за да покаже Църквата ни истинското си лице. И като го види, да се разплаче и да пожелае да възстанови у себе си красотата на Христова невеста.

Висшите ни йерарси отдавна не са нито неофити, нито църковни идеалисти, но дори напротив. За да „оцелеят“, са развили през годините един своеобразен цинизъм, който се изразява в думите: „Каквото и да видя, няма да се изненадам, нито ще ми мигне окото“. А Христос иска не само „да ни мигне окото“, но и да възнегодуваме, да проявим смелост, да кажем „да, да“ или „не, не“, когато съвестта ни го изисква. Едва ли има нещо по-пагубно за християнския ни живот от изтръпването на нашите духовни сетива. В такива условия е повече от ясно, че не можем да разчитаме на „духовни чудеса“ и неочаквани обрати. Затова прави са онези йерарси, които виждат в затягането на църковната дисциплина един от пътищата към запазването на Църквата ни. Не бива да се допуска разпадането на БПЦ в множество феодални владения, водени от неприкосновени феодали и верните им васали. Този модел е смъртоносен за Христовата църква и е по-лош от открития разкол. За разколниците апостолът казва: „Излязоха от нас, за да се види, че не бяха наши“. А толерирането на феодалния разпад на БПЦ само маскира проблема и е по-лош вариант от дисциплиниращата пръчка на Партията в миналото. Затова дълбоката ми надежда е, че Св. Синод ще прояви разум и инстинкт не за самосъхранение, а за съхранение на малкото, което е останало здраво в Църквата ни и няма до позволи да се смачкат като ненужна хартия решенията на Шестия Църковно-народен събор. Жалко ще бъде за трите сесии и за гостоприемството на Рилския игумен…

По ред причини в нашата Църква светилникът на Духа едва мъждука, скрит под похлупака на отделни боголюбиви души. Не че Той, по безкрайната Си милост, не се дава и на нас, християните в България, но затлачената ни църковна съвест и като личности, и като общност не Му позволява да изгради от нас Свой храм. „Прави направете пътищата Господни, изправете съвестите си и се покайте“, звучи гласът на Предтечата, останал и днес глас в пустиня.

Не, не правим път на Господа в нашата Църква… Правим нови асфалтови пътища до старите обители, за да свистят по тях мерцедесите на религиозните туристи. А за Царя на славата остават заобиколните пътища в душите ни, почернени от преглътнати „да“ и премълчани „не“. | www.dveri.bg