Кризата на пастирското служение и синдромът на професионалното прегаряне (burnout)

Проблемът за пастирското „прегаряне” е сериозен духовен и заедно с това психологичен проблем, начинът за решение на който трябва да се търси на различни нива. Този феномен е малко изследван в православните среди, което ни принуждава да се обърнем към опита на Римокатолическата църква, където в последните десетилетия активно изучават този синдром. Проректорът по научно богословие на МДАиС (Московска духовна академия и семинария) доцент протойерей Павел Великанов прави опит за разглеждане на „прегарянето” от гледна точка на християнската аскетика.

Съществува една тема, която е крайно неприятна за църковно обсъждане – темата за отпадането на свещеници от Църквата. За съжаление, а може би обратно – за наше щастие – ние не разполагаме с официална статистика за това, какъв брой свещенослужители за определен период от време са напуснали клира, а понякога и Църквата, по различни причини. В доклада ще бъде предприет опит да се съпостави понятието „прегаряне”, което е достатъчно изследвано в съвременната психология и кризата на пастирското служение. От една страна ще се осланяме на опита на Западната Църква в профилактиката и терапията на „пастирското прегаряне”, а от друга страна ще предприемем опит да разгледаме феномена на „прегарянето” от гледна точка на християнската аскетика.

При цялото многообразие на определения на „прегарянето” – термин, въведен през 1974 г. от американския психиатър Х. Дж. Фрайденберг, в този феномен се отделят три основни компонента: емоционално, а често и съпътстващо физическо изтощение, което води до невъзможност за отдаване на работата в предишната степен; деперсонализация, т.е. изпълнение на своите задължения без вътрешно участие или напротив – с негативна емоционална реакция, или „дехуманизация” на общуването; и последният, трети компонент – редукция на личните постижения, или с други думи – угнетяващо осъзнаване на личната професионална некомпетентност. [1] Обикновено „прегарянето” като психосоматичен синдром, като състояние на вътрешен срив най-често съпътства представителите на сферата на обслужването – мениджъри, лекари, учители, които по силата на своите служебни задължения трябва да се намират в състояние на постоянна мобилизация на душевните сили за доброжелателно и отзивчиво общуване с клиентите.

Не е чудно, че и духовенството също се намира в тази „зона на риска”. През последните десет години в западната психология феноменът на „прегарянето” в средите на духовенството се изследва активно, извършват се статистически изследвания, учредяват се специални институции за оказване на психологическа и духовна помощ на пастирите, които са се озовали в такова сложно положение. Стефан Мюз дори говори за „епидемия на напускане на пастирското служение” и посочва цифрата 1500 пастори,които всеки месец стават жертви на „прегарянето на личността” сред всички християнски конфесии в САЩ. [2] Свойствата на личността, които са най-благоприятни за развиване на „прегарянето”, а именно: перфекционизъм, идеализъм, ангажираност, необходимост от социално признание, готовност без остатък да се „разтвориш” в работата, – са задължителни черти на характера на добрия свещеник.

Поради интереса към проблема за „прегарянето” в средите на духовенството нашата редакция изпрати свой сътрудник – йерей Тома Дица – в Германия, за да се запознае с двата центъра за възстановяване – католическия център „Дом за придобиване на нови сили” (Recollectio-Haus), разположен на територията на бенедиктинското абатство в Мюнстершварцах, и евангелисткия център „Дом за отмора” (Haus Respiratio), който се намира близо до Вюрцбург в планината Шванберг. Тъй като в православните среди този феномен е малко изследван, ние сме принудени при описването на „прегарянето” на свещениците да се осланяме предимно на опита на Католическата Църква.

Преди да преминем към спецификата на пастирското „прегаряне” в разбирането на западните изследователи е необходимо да отбележим, че самият феномен на „прегарянето” обикновено се разглежда и като резултат и като процес. Първоначалният етап се характеризира с прекомерна активност и отказ от потребностите, които не се свързани с работата, което постепенно води до умора и изтощение. По-нататък развитието на синдрома на професионалното „прегаряне” довежда до понижаване на нивото на личното участие в професионалната дейност и до нарастващо отчуждение по отношение на колегите и до общо неудовлетворение от работата. После следват редуващи се депресивни и агресивни емоционални реакции, които преминават във фазата на деструктивното поведение, когато забележимо се понижават интелектуалните способности за изпълнение на сложни задачи, инициативността е заместена от пълно безразличие към работата. Формалният подход при изпълнение на изискванията заедно с пределната самоизолация от окръжаващите достигат своя апогей. Психоемоционалната угнетеност на личността води до следните соматични разстройства: постоянно напрежение, неспособност за разпускане, безсъние, повишено (кръвно-б.пр.) налягане, главоболие, понижен имунитет. Тя също така води до развитие на различни видове зависимости (към алкохол, наркотици, игри, интернет и др.) [3] „Екзистенциалното отчаяние” е дъното, до което окончателно пропада „прегорелият”. То е всепоглъщащо чувство за безпомощност и за безсмислие на живота, което понякога може да завърши със суицидност. [4]

Какво представлява тази „професионална деформация на личността” при духовенството, по какъв друг начин също понякога бива наричан синдромът на „прегарянето” в този случай? Главните въпроси, на които ще се опитаме да дадем отговор, са следните:

Тъждествена ли е кризата на пастирското служение със синдрома на „прегарянето”?
Възможно ли е синдромът на „прегарянето” да бъде транслиран на езика на светоотеческата аскетика?

В случая с духовенството, като се запазват изцяло основните характеристики на „прегарянето”, на първо място излиза ценностно-смисловата криза, която при свещениците протича твърде остро. Авторът на книгата „Пътища за изход от прегарянето”, дякон Питър Абел, чиято основна дейност е свързана именно с възстановяването на (т.нар.-б.пр.) „прегорели” свещеници в Мюнстершварцах, пише следното: Прегарянето винаги се съпътства от намаляване на „харизмата”, като замиране на изначалния импулс, като (своеобразно – б.пр.) изпаряване на Бога сред суетата на всекидневната заетост на свещеника. Отчаянието може да доведе до загуба на вярата, до изгубване на доверие в живота и до изчезване на доверието в Божествения Промисъл. Това води до отказ от собственото предопределение, до загуба на душевни сили и до духовна апатия”.[5] В съчинението си „Пастирското православно служение” архимандрит Киприан (Керн) подробно описва какво представлява тази криза сред пастирските изкушения: „Отслабването на интереса към своята работа, понякога произтичащо от несполуките и от инертността на средата, може да доведе до това, пастирът, особено ако той прекомерно се е осланял на своите собствени сили, да скръсти ръце, да залинее духовно, да изпадне в униние и в безнадеждно отношение към своето служение. Тогава възниква нежелание да се моли, избягване да служи литургия, загуба на интерес към духовния живот – и всичко това често бива обяснявано с различни благовидни причини като неразположеност, умора и т.н.. Почти незабележимо се промъква познатото в аскетиката „вкаменело безчувствие”. Загасва огънят на ревността, ярко горял някога. Тогава свещеникът става формалист, чиновник, който само отбива номера, „отслужващ, изчитащ, изпяващ” и изобщо – отърваващ се от скучната работа. При такива уморени, разочаровани и униващи пастири много често се поражда съпротива към Устава, към църковната традиция, към йерархията на ценностите, към аскетиката: „Всичко това е остаряло, всичко това вече не се отнася за нас, много неща трябва да се преразгледат и да се реформират” и т.н.. Вместо самият той да се равнява според изискванията на църковния строй, пастирят, който се намира в това състояние, иска да измерва църковността според своите настроения и да принизява църковните постановления според своите леност и нерадение. Ако пък пастирът в младостта си твърде силно се е осланял на своето „призвание” или по природата си е склонен към бързо очароване и разочарование, то при такава духовна депресия той е близо до отчаяние и може дори съвсем да се отблъсне от това, на което се е покланял преди. Това може да доведе до отнемане на сана и до духовна смърт.” [6]

Специфични признаци конкретно на религиозното „прегаряне” са ропот, съмнение в истинността на вярата, загуба на смисъла на религиозните действия (ритуали) и законоположения, отпадане от Църквата и съмнение в съществуването на Бога и в Неговата благост. Безспорно е, че тази „духовна криза” е пряко свързана с „прегарянето” във всяка сфера на дейност, но в случая с духовенството тя се проявява по най-очевиден начин.

Ще срещнем много общи неща, ако сравним основните външни причини за професионалното прегаряне с онази ситуация, в която се намират повечето свещенослужители. По мнението на доктор Абел основните причини за „прегарянето” са следните:

– Значително повишаване на изискванията, които се предявяват към специалиста, постоянно разширяване на кръга от задължения, (в случая с духовенството – нелинейно увеличаване на натоварването заедно с промяна в условията на протичане на пастирското служение съгласно с предизвикателствата на времето).

– Притискане от страна на работодателя, който предполага готовност постоянно да се жертва свободното време, семейството, здравето заради благото на работата (свещенството по своята природа е жертвено служение, за което редовно му бива напомняно).

– Пресищане с работа (главният враг на духовния живот е „привикването към светинята”)

– Обща фрагментарност на живота, невъзможност за уединение и съсредоточаване поради необходимост да си постоянно „на линия”, да отговаряш на позвъняванията и на писмата в електронната поща (аналогично е положението в случая с духовенството).

В изследването, проведено през 2004-2005 г. от Маркантонио Калтабиано – доцент по статистика в Падуанския университет, – са приведени интересни статистически данни за групите в духовенството, които са най-предразположени към „прегаряне”. На първо място, най-голямо е числото на „прегорелите” сред относително младите свещеници – на 25 – 29 години; на второ място е възрастната група – на 60 – 69 години; останалите се разпределят горе – долу равномерно. (Таблица 1). Също така по-склонни към „прегаряне” са свещениците с по-низко образование. Както свидетелства изследването, и духовното и светското образование способства за появата на своеобразен „защитен ефект” (Таблица 2). Не е чудно, че сред свещениците с различен брой години на служение най-много „прегорели” има пак сред младите (до 10 години); и обратно – най-малко от тях са сред имащите 30 – 39 годишен опит в служението. И тъй, основни фактори са образованието и опитът в служението, при това „образованието е независима променлива, която сред другите особено силно влияе на „прегарянето”” [7]. Статистическите изследвания сред духовенството на Западната Църква позволиха да се разкрият следните главни причини за прегаряне: липса на подкрепа от страна на официалните лица и/или противоречие с тях (26 %); конфликт на противоборстващи потребности, който води до „прегаряне” (12 %); конфликт между изискванията, които чрез служението в Църквата се предявяват към пастира от една страна и нуждите на семейството и децата – от друга (11 %); конфликт с членовете на Църквата (9 %); конфликт с по-възрастните свещеници (8 %) и конфликт сред църковния персонал” [8]. По мнението на о. Питер Абел външните причини не са само „спусък” за задвижване на съзрялата отвътре духовно-нравствена криза: в случая с „прегарянето” има място „нездравата синергия” между работодателя и изпълнителя: човек работи толкова, колкото го натоварват, а го натоварват, защото той така или иначе ще работи [9].

Но дали основна причина за кризата на пастирското служение са външните условия: излишното натоварване, преумората, неразбирането от страна на свещеноначалството, материалните и семейните проблеми, конфликтите в клира и енорията? Ограничава ли се тази криза със същите показатели, които имат място при обичайното „професионално прегаряне”? Притежава ли „прегарянето” освен психологическо и духовно-нравствено измерение?

Лесно е да се забележи, че разбирането на феномена на „прегарянето” според психологията се ограничава изключително до външни прояви, впрочем както и терапията не излиза отвъд границите на секуларното мислене: по-малко да се работи, повече да се почива, по-често да оставаш насаме със себе си, да се наслаждаваш на природата, на красива музика, на приятно общуване. В същото това време е очевидно, че корените на „прегарянето” са значително по-дълбоки и преди всичко засягат личността на човека, неговото сърце – вместилището на страсти и добродетели.

Ако погледнем феномена на „прегарянето” през погледа на светите отци, ще получим повече от интересна картина. Преди всичко, признаците на „прегарянето” почти във всичко повтарят признаците на унинието: „Унинието е изнемогване на душата, а душата, когато е в изтощение, не притежава това, което е естествено за нея и не понася мъжествено изпитанията” (Авва Евагрий) [10]. Обаче, ако още по-внимателно разгледаме анализа, направен от светите отци на тази наистина „жестока” страст, ще изплува един забележителен факт. Преподобният Йоан Лествичник твърди, че намиращият се в униние в телесното служение е здрав като желязо и в ръчния труд е усърден [11]. Т.е. състоянието на хиперактивност, което се и счита за отправна точка в разглеждането на синдрома на „прегарянето”, не е нищо друго освен потвърждение за вече добре развито униние, именно от което се стреми човек да избяга с помощта на пределно насищане на живота си с работа и задължения [12]. По-нататък неизбежно следва изтощение, „хипотония” на физическите и на душевните сили. Както точно отбелязва Евагрий, „унинието е продължително и едновременно движение на яростната и страстната части на душата. Първата вилнее по отношение на това, което е на нейно разположение, а втората – обратно – копнее за онова, което не й достига” [13]. Унинието кара човека да се „самоизяжда” – тъгата и яростта, които при нормално състояние са насочени в право противоположни посоки (тъга по Бога и отвращение към всичко нередно, греховно), при унинието се обединяват и превръщат човека в обект на „късо съединение” в душата. Йеромонах Гавриил (Бунге) говори за „вътрешна парализа” и за „задушаване на ума”, което сякаш с капак покрива всички жизнени способности на душата, и на човек му „спира дъхът” даже на физическо ниво [14]. За същото говори и преподобният Исаак Сирин: „Понеже на моменти душата ни се задъхва и се намира сякаш сред вълни, и във всяка работа, с която той би започнал да се занимава – дали ще чете Писанието или ще служи, – той ще понася омрачение след омрачение. Той изоставя молитвата и дори не може да се доближи до нея. Той изобщо не може да си представи, че ще настъпи промяна и че той отново ще има мир. Този час е изпълнен с отчаяние и страх; надеждата в Бога и утехата на вярата в Него напълно се отдръпват от душата и тя напълно бива завладяна от съмнения и страхове” [15].

Между унинието и „прегарянето” има и доста други общи черти. Ако унинието, както пишат аскетите „гони монаха от килията” [16], то „прегарянето” го подтиква към промяна на мястото на работа или дори на вида работа, като постоянно го убеждава в неговата професионална негодност и некомпетентност [17]. В случая с духовенството към казаното по-горе се добавя още и изкушението за отнемане на духовното звание или за размонашване и за връщане към светския живот. Спасителната „теснота” на свещеническото служение е сродна на възпятото от отците килийно уединение: стой в килията си и тя ще те научи на всичко [18]. Същата тази „теснота” на професионалното служение е главна цел на „прегарянето” като процес на деформация на личността. Друго общо нещо между „прегарянето” и унинието е „минимализмът”: по отношение на професионалната дейност той е формално отношение към своите задължения, а при пастирската криза – той е съкращаване на молитвеността до крайност или пък въобще пълно изоставяне на килийното правило и въобще свеждане до минимум на изпълняването на църковните постановления.

Особена острота придобива проблемът при „професионалната деформация на личността” в случая със свещениците заради това,че при „прегарянето” все повече се усилва вътрешният конфликт между това, което свещеникът трябва да бъде „в света”, и неговите истински вътрешни ценностно – смислови ориентири. В тази ситуация на дълбоко вътрешно разстройство „квасът фарисейски и садукейски” – лицемерието и театралността – стават неотменима страна за свещеника при изпълнението на неговите „професионални задължения”. Обратна страна на „прегарянето” става цинизмът, който тук вече изпълнява ролята на последен „защитен механизъм”, запазващ останалите съкровени скривалища на душата от проникването на лъжата, разпространила се вече по целия човек и изпепеляваща всичко свято.

Ако разгледаме унинието от богословска гледна точка, лесно ще забележим, че точно това състояние на душата по най-добрия начин съответства на падналото човечество, загърбило Бога, отделило се, лишило се от непосредственото участие в Божественото битие: „унинието като сбор от всички страсти е … най-чист и най-духовен израз на самостта на Адам: за да се обърне към себе си, той загърби Бога и в същия този миг загуби и самия себе си” [19].

Разглеждайки феномена на „прегарянето” и кризата на пастирското служение, не може да не обърнем внимание на проблема за „богооставеността” като специален период на духовното израстване. Архимандрит Софроний (Сахаров) отделя на този въпрос доста място практически във всички свои трудове. Опитът на отците свидетелства, че след периода на явното действие на Божествената благодат неизбежно трябва да стане отстраняване на осезаемата благодат и обостряне на духовната битка със страстите. По този начин подвижникът получава възможност да прояви своята вяра и верността си към Христа – чрез изпълнение на заповедите без явно утешение и подкрепа. В третия период благодатта не оставя подвижника вече до самата му смърт [20]. За състоянието на богооставеност постоянно говори и преподобният Исаак Сирин, при това той прави пряка връзка между богооставеността и унинието: „Какво е наказанието? Това, заради което ти би изпаднал в отчаяние, заради богооставеността, родила се от твоето неверие. Отчаянието пък ще те хвърли в униние, а унинието ще те предаде на разслабеност, последното пък ще ти отнеме твоята надежда. От всичко, което може да ти се случи, няма нищо по-лошо” [21]. Да отбележим, че преподобният нарича с понятието неверие причината за богооставеността.

Духовният живот на човека е постоянна реакция, жив отклик на личността по отношение на изменящата се канава от жизнени обстоятелства. „Прегарянето” е преди всичко духовна криза на личността, която се е отдала на нещо без остатък, но не е получила предполаганите и желани „дивиденти”. Като резултат на този „духовен банкрут” идва душевното изтощение и състоянието на „вътрешна опозиция” по отношение на Бога, като това противостояние доста често е неосъзнато и намира своята проява в неразкаяни нарушения на заповедите и на правилата за благочестиво поведение; а вътрешно се проявява в мълчалив отказ на Бога за общуване с Него чрез сърдечна молитва.

Може да предположим, че „прегарянето” е частен случай на кризата на вярата, която може да бъде и нерелигиозна. Разклатената вяра в ценност или в смисъл лишава човека от опора и той се оказва в екзистенциална безтегловност и от страх се свива, сгушва вътре в себе си. Само един е възможният изход от това състояние: ново придобиване на вяра, при което тази вяра трябва да бъде на качествено различно ниво в сравнение с вярата преди кризата [22]. Може би в това се съдържа и смисълът на „прегарянето”: когато вече не остава човешки материал, когато всичко е изгорено и се е превърнало в пустиня – човек е призван да стане „неизгаряща къпина”, неизпепелим носител на Божествената Светлина.

Пастирското служение е най-вече постоянно изтощение на себе си до предел, до някаква немислима и дори страшна душевна празнота, но в същото това време свещенството е непрекъснато попълване или даже преизпълване с Божествена благодат. Това редуване на усещане за пълно духовно опустошение, за Богооставеност (от една страна – б.пр.) и на изживяване на подем (- от друга – б.пр.) – е естествен и нормален ритъм на духовния живот: „понякога – изкушение и понякога – утешение – и в това състояние се намира човек до своя край. Но да не се надяваме на това в този живот – за да станем напълно чужди на това и съвършено да се утешим” – казва преподобният Исаак Сирин [23]. Основната грешка, която задвижва порочния кръг на „прегарянето”, е в обръщането назад, в търсенето на предишни душевни и духовни състояния, което е свидетелство само за едно – за загуба на вярата в Божественото ръководство и за опит да бъде подменен Живия Бог с бог, който е създаден от спомените и фантазията по техен образ и подобие, напълно познати и близки.

Основната причина за унинието е нараненото „его” на човека [24], което извиква човека към изтощително единоборство със самия себе си. Но в тази борба човек може да придобие главното оръжие против унинието – вярата като повереност на Бога, като цялостна преданост на Него. Главното лекарство срещу унинието е „осъзнатото очакване на Бога – в търпение и смирение, сред мрака на неверието и отчаянието: „да се излезе от адския кръг на унинието е възможно само тогава, когато човек е в състояние да пробие пролом в тъмницата на собственото „Аз”, в своята безизходна обособеност, за да се открие за действително личностното съществуване за другия и по такъв начин – да разтвори своето сърце за истинската любов – отново да придобие самия себе си, дарявайки се на другия” [25]. Това смиреномъдрие отсича корените на унинието и отваря към Бога вътрешния свят на човека, изглеждал до сега самодостатъчен.

Можем да предположим, че феноменът „прегаряне” не е нищо повече от бунт на падналата човешка природа, насочен срещу опита да се разруши тоталната власт на егоизма [26]. В която и област да работи човек, „прегарянето” ще бъде неизбежно дотолкова, доколкото работата ще заема мястото в душата, приготвено само за Бога. В този смисъл може да се каже, че „прегарянето” за човека е начало на Божието посещение, Негово решително свидетелство за това, че нищо друго, освен Твореца, не може да насити душата. „Прегарянето” действително изгаря душевните идоли, измамните подпори и с това поставя човека пред лицето на екзистенциална криза. И тази криза е толкова по-тежка,колкото дейността на човека е по-близо до изпълнението на Божията заповед за любов към ближния: алтруизмът завършва с „прегаряне”, ако той не се основава на фундамента на вярата и на стремежа към изпълнение на Божиите заповеди.

Следователно, синдромът на „професионалното прегаряне” и кризата на пастирското служение са донякъде различаващи се по форма, но много близки по същност разновидности на ценностно–смисловата криза на личността, която се е оказала в духовна самоизолация [27]. Такива състояния са били добре познати на светите отци – аскети и в техния понятиен апарат на „прегарянето” най-добре отговарят унинието и вкаменелото безчувствие. В същото това време за отците унинието е комплексно явление, което събира в едно кълбо едва ли не всички други страсти, заради което някои го отъждествяват с богооставеността. Обаче в самата богооставеност подвижниците виждат своеобразно педагогическо въздействие на Божия Промисъл, който подбужда аскета към още по-голямо съвършенство във вярата, любовта и търпението.

Днес трябва да признаем, че кризата на служението, впрочем както и „прегарянето” в по-широк смисъл на думата, се случва и в средите на духовенството. За нас е трудно да оценим ефективността на заведенията за възстановяване на духовници в Западната Църква. Още по-трудно ни е да говорим за целесъобразността на използването на този опит в нашите среди. Обаче бихме искали да се надяваме, че отбелязаният проблем ще намери отзвук сред богословите, патролозите и сред пасторолозите и ще получи фундаментален анализ от позициите на православната аскетика.

Приложение

Бележки

[1] Виж: Matthias Burisch. Das Burnout-Syndrom: Theorie der inneren Erschöpfung. Zahlreiche Fallbeispiele. Hilfen zur Selbsthilfe. Springer, Hamburg. 2006. P. 26.
[2] С.Мьюз. Духовенство и кризис: когда человеческих сил недостаточно. //Московский психотерапевтический журнал, 2007, № 3, с. 8. «Изследване с голям мащаб разкрива значително ниво на „прегорелите” в средите на духовенството – [324 000 респонденти (отговарящи-б.пр.)] от 6 900 конгрегации в Австралия, както от протестантски, така и от католически деноминации (Каldоr, Bullpitt, 2001). Според резултатите на това изследване, 19% от свещениците попадат строго в зоната на синдрома на „прегарянето”, 56% са признали, че се намират „на границата” на това състояние. Само в една пета от случаите (21 %) анкетираните са показали, че проблемът на „прегарянето” не ги засяга» // Пак там, с. 1. Ср.: Baptist Sunday School Board: всеки месец около 135 свещеника в SBC се намират в професионална криза; в действителност тази цифра трябва да се умножи минимум два пъти (http://mtmfoundation.org/News/news02.htm). През 2006 година 1300 пастора от Южното Баптистко Съгласие се освободиха от задълженията си на свещеници (http://www.bpnews.net/bpnews.asp?id=24977). Виж също: Charlotte Frank. Priester mit Seelsorgen Burn-out-Syndrom. http://www.sueddeutsche.de/jobkarriere/973/464572. На фона на това твърдението на С.Мюз за числото на „прегорелите” свещеници вече не изглежда нереално.
[3] Priester mit Seelsorgen. Burn-out-Syndrom. Von Charlotte Frank http://www.sueddeutsche.de/jobkarriere/973/464572
[4] Matthias Burisch, p. 39 – 42.
[5] Абель, с. 87.
[6] Архим. Киприан (Керн). Православное пастырское служение. С. 37 – 38.
[7] Un’indagine sul burnout nei presbiteri diocesani. Giorgio Ronzoni. Ardere, non bruciarsi. Studio sul «burnout» tra il clero diocesano. Edizioni Messaggero Padova, 2008.
[8] С. Мьюз. Духовенство и кризис: когда человеческих сил недостаточно // Московский психотерапевтический журнал, 2007. № 3. с. 12
[9] Абель, с. 31.
[10] Добротолюбие. М., 1900. Т. 2, с. 257.
[11] «Унинието е разслабване на душата, изнемогване на ума, пренебрегване на монашеския подвиг, ненавист към обета, поклонник на светското, клеветник против Бога, че Той бил немилосърден и нечовеколюбив; в псалмопението то е слабо, в молитвата е немощно, в телесното служение е здраво като желязо, в ръчния труд е усърдно, в послушанието – лицемерно».
[12] Ср.: «Душевната нестабилност води до неуморна активност, която външно носи характеристиките на християнска любов. Опасността на тази самоизмама се състои в това, че плътно запълненият график на деня позволява поне някак да се отвлечеш от собствената си вътрешна опустошеност. Тази активност е още по-разрушителна, защото бива прикривана чрез най-възвишени чувства и така става неуязвима. Колкото по-дълго продължава тя, толкова по-разрушителни се оказват нейните последици. Защото рано или късно настъпва страшният момент на пробуждането. И тогава или, отпаднали духовно, захвърлят всичко, в което до този момент са намирали смисъл на живота, или търсят спасение във всякакви развлечения» (Бунге, с. 72).
[13] Цит. по: Бунге, с. 50. «Унинието като феномен е в най-висока степен ирационално, защото се намира изцяло в зоната на алогичното. Конкретно това се проявява в следното: изпадналият в униние негодува срещу всичко, което би му се изпречило на пътя (ярост), и копнее за всичко, от което е лишен (въжделение) … Всичко достъпно е противно, всичко недостъпно е желано» (пак там, с. 54).
[14] Бунге, с. 57.
[15] Цит. по: Епископ Иларион (Алфеев). Духовный мир преподобного Исаака Сирина. Гл. 3:2.
[16] Ср.: «Духът на унинието прогонва монаха от дома му; а този, който има търпение, пребивава винаги в безмълвие» (преп. Нил Синайский, Добротолюбие. Т. 2, с. 257). «Във време на изкушение не бива да напускаш килията, изнамирайки някакви благословни поводи; но трябва да седиш вътре и да търпиш, като посрещаш мъжествено всички нападения» (Евагрий, Добротолюбие, т. 1, с. 573.)
[17] Нещо подобно става и с монасите: виж – случая с Палладий: «Веднъж отивах при духовния отец на килията – Макарий Александрийски, потиснат от униние, и му казвам: «Отче, какво да правя, защото съм обсипван с помисли, които ми внушават: ти не правиш нищо! Махай се!» И авва отговори: «Кажи им, оставам сред тези стени заради Христа!» (Бунге, с. 66).
[18] Виж «Подвижническое слово старца Симеона благоговейного», Добротолюбие, т. 5, с. 61.
[19] Бунге, с. 59.
[20] Софроний (Сахаров), архим. Духовные беседы. «Паломник», 2003. Т.2, с. 26.
[21] Цит. по: Архиепископ Иларион (Алфеев). Духовный мир преподобного Исаака Сирина. СПб., из-во Олега Абышко, 2010. Гл. 3:2.
[22] Демонът на унинието – пише Евагрий, – «е най-угнетяващ от всички, но затова пък той в най-голяма степен прави душата опитна. Но ако бягаш или избягваш борбата; умът ще остане неопитен, страхлив и лесно ще се отказва» (Добротолюбие, т. 1, с. 573.)
[23] Архиепископ Иларион (Алфеев). Духовный мир преподобного Исаака Сирина. СПб., из-во Олега Абышко, 2010. Гл. 3:2.
[24] Виж- Бунге, с. 69.
[25] Бунге, с. 129.
[26] Ср.: «Ние се бунтуваме против Бога със страстите си и на драго сърце плащаме греховния данък на злия тиранин и погубител на душите, дявола. Затова за нас е невъзможно да се сприятелим с Бога, ако преди това не сме въстанали решително на война срещу лукавия. Защото ние сме врагове и противници на Бога, независимо че използваме за себе си име на верни, дотогава, докато охотно сами себе си поробваме на страстите на безчестието» (преп. Максим Исповедник, Добротолюбие, т. 3, с. 253)
[27] Виж подробно изследване: Лучиано Маникарди. Кризата на средната възраст в живота на презвитера (Luciano Manicardi. La crisi dell’età di mezzo nella vita del presbitero. Ardere, non bruciarsi. Studio sul «burnout» tra il clero diocesano. Edizioni Messaggero Padova, 2008.
[28] Un’indagine sul burnout nei presbiteri diocesani. Giorgio Ronzoni. Ardere, non bruciarsi. Studio sul «burnout» tra il clero diocesano. Edizioni Messaggero Padova, 2008.

Превод: Евгения Николчева

www.pravmir.ru