Липсващата промяна и политическата йога

Аз не си тръгнах. Изобщо не се смятам за по-добър от тези мои приятели, които го направиха. Нито пък мисля, че обичам страната си повече от тях. Дори имах достатъчно (справедливи) поводи не просто да взема самолета, но и преди това да изтръскам праха от обувките си… Да хвърля камък зад гърба си. Но останах… Може би защото съм сантиментален и неприспособим… Може би защото съм горделив и не ми се иска да позволя на никого без бой да ме изгони от собствения ми дом. Както и да е. Във всеки случай една от причините е, че вярвах, че нещо тук ще се промени… С всеки ден, с всеки нов вестник, с всеки сутрешен блок по телевизията, тази моя надежда намалява. Тя е дотолкова атакувана, че понякога ми се струва, че съм останал, за да умра красиво вкъщи, вместо да живея някъде далеч.

Някои казват, че комунизмът си бил отишъл. Децата дори не знаят кой беше Тодор Живков. Но това е само привидно. Сигурно си е отишъл административно… или организационно… или икономически. Но нито едно от тия неща не беше страшно само по себе си. Страшен беше духът му, който обезличава човека, отнемайки му всичко, което го приближава до неговия Творец. Този дух остана… заедно с всички нас, които не заминахме. Може би ние точно затова сме тук, за да се борим с него. Останаха и голяма част от носителите на този дух… все същата стара художествено-творческа и академична интелигенция. Жреците на българското обездушаване, специалистите по всяка една тема… Те винаги са тук. Дебнат зад камерите, надничат иззад всяка отворена интернет-страница – стоящи на пост ехидни „мъдреци“, които пазят да не би до някого да достигне дума за Христос.

По този начин промяната така и не дойде. Задържаха я някъде на някое ГКПП. Може би дори на Дунав мост, в частта на нашата спътница Румъния. Или пък просто остана на поклонение в някой румънски манастир. Казват, че има такива с по 300 монаси. Говорете си, че сме ги изпреварили по всичко… Тук си е по старому. И за такива наивници като мен, очакващи промяна, шаманите се преоблякоха като „промяна“. Като много промени. Сам избирай – леви или десни, леля Ванга или Дънов, голф-игрища или селски рок-фестивали… Всичко друго, но не и Христос.

Днес някои казват: „Кой вече ви пречи? Проповядвайте…“ Е, да, сърдечно благодаря, че сега не ни вкарвате в лагери. Оценявам го! Сега само ни тикате в ъгъла…

Тези мисли ми дойдоха след поредния интелектуален погром върху желанието на Св. Синод да се въведе предмет „Религия“, дело на професор Пантев. И не точно за желанието, колкото за възмущението от двойния стандарт, който разрешава да има йога на матурите, но твърдо отказва на Православието. Все същите стари мантри: „Внедряването на вероучение като задължителен предмет обаче противоречи на идеята, че църквата е отделена от държавата.“ Това би трябвало да съкруши всяка съпротива. Длъжни сме да мислим по стария начин – щом е държава, значи е атеистична. Щом е отделена от Църквата – значи е богоборческа. Що за логика? Кога ще се разделим с нея?

Защо казвам „богоборческа“ ли? Ами очевидно, че българското школо е забранено само за Христос. Защото йога може. Нали държавата е отделена и от йогата? Ама ето: „Не виждам с какво йогата застрашава българския идентитет и интегритета на българската общност.“ Разбира се, че не вижда! Ако българските мъдреци от последните 40 години виждаха какво ни застрашава, сега страната нямаше да се мъчи в предсмъртни гърчове. Разбира се, може да се каже и че нищо й няма. Тогава на некролога след не много време ще напишем: „Внезапно почина… от опечалените“.

По-нататък следват втръсналите до безобразие обяснения, че морален се става и без религия. Как пък толкова години и толкова прочетени книги не научиха умниците на имитирания български преход, че Църквата не цели да преподава просто морал. Тя е място за комуникация. Тя е общение на любовта, което започва оттук и може да продължи във вечността. Колкото и да е трудно, аз съм влизал в различни училища. И аз съм говорил с деца на различни възрасти. И изобщо не съм съгласен с професора, който казва: „Те не могат да бъдат подложени на вероучение, защото не могат да четат.“ Дори и да не могат да четат, те са все още чисти. И няма как да ги накарате да спрат да си задават въпросите, които вие сте погребали дълбоко под идолите на собственото си его: „Кой съм? За какво живея? Има ли смисъл, след като смъртта ще ми отнеме всичко?“ и т.н.

Ходих веднъж на среща с едни петокласници. И след часа ме спира момиченце и пита: „Отче, можете ли да говорите с Бога?“ „Разбира се, миличка – казвам – всеки може. Разговорът с Бог се нарича молитва. И ти трябва да Му се молиш.“ Тя се поколеба: „А можете ли да говорите с Него за моя баща? Той не вярва в Бога, казва че всичко е случайност. Разбирате ли?“ И ме погледна угрижено, изразявайки с детския си поглед цялата сериозност на проблема. Ядосах се. Помислих си: „Какъв човек?! Ето, аз съм дошъл и говоря на децата за вярата, за Възкресението на Христа, за вечния живот. А може ли тоя да застане и да им каже, че няма Бог, че всичко завършва със смърт, каквото и да правиш, каквото и да постигнеш – в крайна сметка – низ от случайности и смърт?… И толкова… Може ли да им го каже в лицето?” Пък… нищо чудно и да може да го направи. Какво говоря? Та ние само това слушаме откакто съм смислен човек?

Колкото до това, че децата са неграмотни… Кой е виновен? Вие създадохте тази обстановка? Това е вашата интелектуална среда, вашата вяра ги направи такива, не моята. Професорът казва: „Ние вечно се вайкаме, че в университета идват полуграмотни младежи – да, но на тези полуграмотни младежи са им преподавали хора, които сме образовали ние. Това е един омагьосан кръг и няма какво да поглеждаме настрани и да казваме „те“ и „той“, без да казваме „ние“.“ Точно така „вие“!!! Поне за това сме на едно мнение. Откраднахте, ограбихте, оскърбихте българина, отнемайки му това, което го е съхранило и през най-страшното робство – вярата му. Онова, което не направи турският ятаган, го направи художествено-творческата и академична интелигенция. И ако тя претендира за поне малко (нецърковен) морал, трябва да си тръгне. Да се прибере вкъщи и да се смири, разбирайки, че е говорила достатъчно. А ефектът наистина е болезнена неграмотност. И не само при децата, но и при възрастните. Знаете ли колко пъти са идвали при мен хора, които са ми казвали: „Искам да спазвам нещата, но нас така ни учеха, осакатиха ни…“

И по-нататък: „…тази помпозност, този банков облик на религиозните институции, тези пръстени и ролекси на владици, независимо кои са те, вече будят скепсис, застрашаващ самата вяра като морална принадлежност.“ Това вече е наистина елементарно твърдение. Нормално е за жълт вестник, но за професор е обидно. Аз познавам много духовници, които нямат нито часовници, нито коли… А тях чухте ли ги? Чухте ли стареца Паисий Светогорец или стареца Порфирий. Извън Църквата никога не може да има такива хора. Те не са просто морални, те са свети!!!

Така стигаме до най-важния въпрос: „Кой съм аз!“, на който папата няма отговор. А именно от отговора се разбира и защо аз пък няма да млъкна никога. Защото не съм мъртъв, който погребва своите мъртъвци (Лука 9:60). Не съм идеолог, който на мястото на вашата смърт искам да сложа моя. Аз не преподавам владимиризъм. Аз говоря от Живия Бог. Чета Неговите думи и преди това казвам: „Да внимаваме“. Кой съм аз ли, г-н професоре? Аз съм извънреден и пълномощен представител на Бога на земята. Ученик на Всемогъщия. Проводник на благодатта Му. Извършител на тайните Му. И то най-малкият. Знам, че виждате в това „назидателна надменност“. И то е логично. Защото ако разбирахте какво говори Църквата, трябваше да се покаете. Да се промените. А именно това не иска баячът на клетата българска реалност. Не иска покаянието на народа. Промяната, която ще го отведе в обятията на Христа. Готов е да погребе със себе си и с егото си целия народ, но не и да му позволи да се върне там, където е бил и където е мястото му.

Липсващата промяна е покаянието!

Е, добре! Може би няма да има задължителни часове по „Религия“. И все пак, винаги когато минавам покрай училището, това ще бъде вероучение. Заради расото и кръста на врата ми. Защото децата винаги ще се лепят по прозорците и ще питат: „Кой е тоя?“ и вие ще трябва да им отговаряте. Защото никога няма да дойде бленувания от Хрушчов момент, в който да покажете последния поп по телевизията. И защото знам думи, на които не може да се противопостави цялата ви мъдрост, всичката ви смърт. И тия думи, с които мога да разкажа целия учебник по вероучение, са само две: Христос воскресе!