Международната конференция „Православното богословие и науките“

Между 26 и 30 април в България се състоя конференцията "Православното богословие и науките” с участието на учени и богослови от десет страни. Тя представлява академичен форум в рамките на по-широк проект, който бе планиран и осъществен от международен екип, включващ изследователи от Богословския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски”, Инженерния факултет на Южния датски университет, Одензе, Дания, и Висшето гръцко православно училище "Св. Кръст” в Бруклин, САЩ, в партньорство с фондацията "Миню Балкански” и фондацията "Комунитас" в България, както и Столична община в лицето на ОП "Туристическо обслужване”.

Финансирането на цялостния проект се осъществява на базата на предложение до фондацията "Джон Темпълтън” в САЩ, което бе оценено и одобрено на конкурентни начала измежду множество други международни предложения на базата на качествата на предложената научна програма. Фондацията "Джон Темпълтън” е може би единствената фондация в света, която подпомага интердисциплинарни научни изследвания на границата между религията и науката, включително и проекти, предложени от православни учени и богослови.

От българска страна допълнителна финансова помощ бе осигурена от фондацията "Комунитас”, в чието издание "Християнство и култура” ще бъдат публикувани голяма част от българските варианти на докладите. Финансовите аспекти на конференцията се управляват от фондацията "Миню Балкански,” чийто център e в с. Оряховица, обл. Стара Загора.

В конференцията участваха 22 лектори, които представяха 10 страни (България, Гърция, Русия, Сърбия, Македония, Франция, Дания, Англия, Канада и САЩ, като някои от участниците представиха едновременно две страни).

Нека представим някои от участниците:

– Негово Високопреосвещенство Йеротей (Влахос), митрополит на Навпакт, Гърция, Еладска архиепископия. Митрополит Йеротей (Влахос) е роден през 1945 г. в Йоанина, Епир, Гърция. Завършва Богословския факултет на Солунския университет. Ръкоположен е за дякон през 1971 г. и за свещеник през 1972 г. От 1995 г. е митрополит на Навпакт и Св. Влас. Преподавал е православна етика в Университета на Антиохийската патриаршия в Ливан, гост-лектор в много университети по света. Един от големите съвременни познавачи на творчеството на св. Григорий Палама.

– Протопрезвитер проф. д-р Джордж Драгас, Православен богословски институт "Честният кръст”, Бостън, САЩ. Преподавател по патристика и догматика. От 2000 г. е доктор хонорис кауза на Богословския факултет при Софийския университет "Св. Климент Охридски”. Богословско-изследователската дейност на проф. отец Драгас е добре известна в България. Към момента се превежда и предстои издаване на български език на последната му книга "Вярата на отците”.

– Д-р Жан-Клод Ларше, патролог, Франция. Той е един от най-активните православни богослови в момента. Притежава докторати по философия и по богослоовие. Един от най-добрите специалисти върху богословието на св. Максим Изповедник. В последните години се занимава предимно с изследвания на границата между богословието и медицината.

– Отец д-р Николаос Лудовикос, Висша църковна академия, Солун, Гърция. Един от най-добрите познавачи на богословието на св. Максим Изповедник. Работи върху широк спектър от теми, но най-вече върху въпроси, свързани с еклисиологията (учението за Църквата). В момента преподава едновременно в Гърция и в Англия.

– Д-р Дмитрий Бирюков, Християнска академия за хуманитарни науки, Санкт Петербург, Русия. Притежава магистърска диплома по богословие и докторат по философия. Един от младите руски учени с огромни познания относно византийското богословие от XIV век и по-специално върху богословието на св. Григорий Палама и богословските спорове по това време.

– Протойерей д-р Дмитрий Лескин, Православна гимназия, Толиати, Самарска област, Русия. Изследовател на имяславските спорове и философията на името – една тема, която придобива нов, все по-силен отзвук в Русия и по целия свят.

– Д-р Владимир Цветкович, Университет на гр. Орхус, Дания. Млад сръбски православен богослов, който е на следдокторска специализация в университета в Орхус, Дания.

– Отец д-р Кристофър Найт, колеж "Св. Едмънд”, Кеймбридж, Англия; храм "Свето Преображение Христово”, епархия на православните църкви в Англия, Вселенска патриаршия. Завършил е физика и богословие. Специализирал астрофизика, в последните години той се занимава с проблематики, свързани с богословието на Божиите действия.

– Горан Секуловски, Православен институт "Св. Сергий”, Париж, Франция. Докторант в Православния институт "Св. Сергий”, Париж. Преподава патристика.

– Матю Бейкър, Университет "Фордъм”, Ню Йорк, САЩ. Православен американец, учил в богословските академии "Св. Тихон” и "Св. Владимир”. Той е млад и задълбочен изследовател на богословието на прот. Г. Флоровски. В момента работи върху докторантурата си в Университета "Фордъм”, Ню Йорк, под ръководството на професор Аристотел Папаниколау.

– Отец д-р Стефан Бигам, Университет на Шербрук, Канада; Американска Карпато-Руска митрополия, Вселенска патриаршия. Завършил художествена академия, а след това и богословската академия "Св. Владимир” в Ню Йорк като ученик на отец Йоан Майендорф. Той е един от малкото съвременни православни експерти с множество публикации в областта на богословието на иконата.

От българска страна свои доклади представиха проф. д-р Георги Каприев от Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски”, проф. д-р Пламен Физиев от Катедрата по теоретична физика към Физико-математическия факултет на СУ, проф. д-р Тинко Евтимов от Физическия факултет на Пловдивския университет, доц. д-р Иван Христов, доц. д-р Димо Пенков, д-р Павел Павлов, д-р Светослав Риболов от Богословския факултет на СУ, д-р Мариян Стоядинов от Богословския факултет на Великотърновския университет и накрая, но не и по значение – д-р Стоян Танев от Инженерния факултет на Университета в Одензе. Благодарение именно на енергията и труда на Стоян Танев, който е доктор по физика и богослов (в момента свободен докторант в Богословския факултет), както и на д-р Павел Павлов, този проект бе задвижен и осъществен.

И тук ще си позволя с няколко думи накратко да изкажа и своето мнение по темата, както и личните си впечатления като участник в конференцията.

"Третото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса "пост-" подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.”[1]

Ако се съгласим с това наблюдение, в нашия случай следва, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса "пост-" само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на "големите разкази”. Самото понятие "време”, използвано във философскоисторическите изследвания, струва ми се, е прекалено "монолитно” и "единно”, за да може адекватно да опише историческите процеси, както и собствено рефлексията върху тях, търсеща "какъвто и да било”[2] смисъл, предполаган в двупосочността на една аксиоматично положена ‘потенциална безкрайност’. Така то се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за "езикова” сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. Затова богословският отговор не може да бъде "просто научен”, "просто теоретичен”. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium[3], все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим, че вярваме, и начина си на живот. По-правилно – тази следа днес е ясна, доколкото ни показва точно обратното. Затова може би толкова често писането ни по богословски и религиозни теми оставя хората, за които би трябвало да е предназначено, безразлични. Ние не получаваме обратна връзка – независимо дали критична или не, което означава, че нашето отношение към предмета на разсъжденията ни е повече или по-малко "студено професионално”, "академично”, обособено в някаква специализирана общност. От една страна, това, разбира се, е естествено и незаобиколимо, ала, все пак, възможно е да бъде екзистенциализирано така, че да потърси и да намери отклик у хората; не у "всички”, то е абсурдно, но у възможно повече и различни.

Такова религиозно разбиране не е просто интелектуално, а лично и екзистенциално, защото утвърждаването и отричането са заемане на позиция, която предполага отговорност, тоест, противоположното на онова, което Паскал нарича "деликатна и престъпна употреба на света”.Тя тръгва от вярата, че не съществува друга инстанция, от която да бъде оценностяван животът на човека. Търсенето на успеха заради самия него, на насладата от живеенето извън каквато и да било различна от това интенция е своеобразна форма на не-живот.

От моята православно християнска гледна точка човекът е по-голям от света – един "факт” на битието, върху който няма да се спирам тук. Именно затова възниква и отговорността, в противен случай тя би била "епифеноменална”, а следователно, от нравствена гледна точка, единствено субективна претенция за власт, изказана чрез морални аргументи, които нямат друго основание, освен собственото си инструментално наличие, базирано върху социума и отношенията в него. Във философски план тук се сближавам с библейски мотивираното разбиране на Левинас за трансценденталните измерения на Аза.

За да се изпълнят тези изисквания, ясно е и че методът на работа трябва да включи в себе си по възможност съвременните научни постижения, както и разнообразието от проблемни кръгове, разгърнато в хуманитарните дисциплини. Интердисциплинарността в никакъв случай не означава еклектизъм и "пожелателно мислене”, тя е опит за по-ясно рефлектиране върху интуицията за базисната непротиворечивост на съществуващото. Истинският й смисъл се разгръща само ако бъде използвана като "инструмент”, а не като цел. Човекът живее в тоталността на съществуващото; парадоксално, но той едновременно е "цялото” и "част от цялото”. Това е едно от първите неща, които правят толкова сложно разбирането за ‘реалността’ и за отношенията, преходите и взаимодействията между нейните "слоеве”. В това отношение мога да се дадат примери от всички области на научното познание, което означава, че нашето схващане за реалност все още е твърде оскъдно, а често и подвеждащо.

Защо, обаче, мисля, че тези проблеми трябва да бъдат поставени за разглеждане в християнското богословие? Те не са ли просто научни проблеми и опитът за намеса в компетенциите на науките няма ли да постави богословието в смешната позиция на лаика? Ще го изразя възможно най-кратко: Защото християнството и съответно християнското църковно учение е – твърдя го еднозначно – единствената религия, която не опростява света. То никога не се е стремяло към лесните и очевидни за човешкия опит отговори – обратното, настоявало е, че те обикновено са измамни или най-малкото непълноценни по отношение именно на човешката личност. Затова съвременникът е в състояние да бъде и поне първоначално заинтригуван и подтикнат (за да не говорим за религиозна вяра) от изключително интересните и сами по себе си изискващи творчески подход и мисъл богословски, философски и научни взаимовръзки. По този начин има възможност човекът да бъде очарован, на първо място, от живота на духа, както го изразява и Екзюпери:

"Има само един проблем и той е да преоткрием живота на духа, който стои над всичко, дори над живота на разума… Това надхвърля рамките на религиозния живот, който е само една от формите на духовния (макар че духовният живот може би непременно води до религията). Животът на духа започва там, където видимото битие се ражда от нещо, което стои по-високо от съставните му елементи.”[4]

Християнското богословие не е наука, но то може, пък и трябва да се опитва да осмисли резултатите и постиженията на науките. В противен случай остава "културно нямо” и изоставя собствената си задача – свидетелстването за Христос– прехвърляйки я постепенно и закономерно единствено в сферата на "традициите”, "митовете”, "частните мнения” и "историческите дадености”. Осмислянето на научните резултати обаче задължително трябва да е коректно.

И ще завърша с един цитат от К. С. Луис:

"Действителността е не само сложна, според мен, обикновено тя е и странна. Не е еднозначна и очевидна, нито такава, каквато очаквате да бъде… Това е една от причините, поради които вярвам в християнството. То е религия, която човек не би могъл да сътвори. Ако тя ни предлагаше точно такъв свят, какъвто винаги сме очаквали, щях да усетя, че сме я измислили ние, хората. Но всъщност тя не би могла да бъде измислена от никой от нас. Тя притежава точно тази чудновата странност, която е присъща на действителността. Така че, нека изоставим всички момчешки философии – тези прекалено опростени отговори.

Проблемът не е никак елементарен и отговорът също няма да бъде лесен.”[5] | www.kultura.bg

Бележки

[1] Х. Тристрам Енгелхард-младши, Живот и смърт след християнството; Във: Християнство и култура, бр. 8 (55), есен, 2010, превод Слава Янакиева, с. 72.
[2] "Големите разкази" са такива, защото се градят върху разбиране за краен смисъл на историческото живеене. Днес, с тяхното отпадане, всъщност именно смисълът е онова, което не се полага първоначално, а се търси. Това изцяло променя гледната точка и, така да се каже, превръща смисъла в невъзможен за мислене, но не като трансцендентен концепт, а като недостижима и непрестанно отдалечаваща се "точка” върху правата на ‘потенциалната безкрайност’. Б.а.
[3] "Отчасти вярващи”, "вярващи наполовина” (лат.).
[4] Антоан дьо Сент-Екзюпери, Писмо до генерал Шамб; Във: Военни записки, изд. "Аполон”, 1995, превод Констанца Дянкова.
[5] К. С. Луис, Отвъд човека, изд. "Нов човек”, С., 1997, превод Кристина Мишева, с. 54-55.