Милосърдието – да повдигнеш или да повалиш

Наскоро се запознахме с документа на Синода на католическите епископи. Той предизвика смут в средите на самите католици и възторг в либералната преса, която обяви, че Ватиканът най-после е проявил „милосърдие към гейовете и неженените двойки“. Явно много хора вярват, че именно това е милосърдие. Но истинското милосърдие е нещо съвсем различно.

От гледна точка на Църквата, милосърдието е да измъкнеш падналия от блатото и да го доведеш до дома му, поддържайки го и изтупвайки го от мръсотията. Но от гледната точка на днешния свят милосърдието се изразява в това да не пречиш на падналия да лежи там, където е, даже ако има опасност да замръзне и в никакъв случай да не го оскърбяваш даже с намеци, че положението му е опасно.

Проблемът е, че милосърдието според съвременния човек трябва да отговаря на желанията му; то трябва да дава онова, което той иска. Но в библейското разбиране милосърдието дава на човека това, от което има нужда. Сами виждате колко са различни понятията и всеки, които има опит в тази област, знае колко много различни са те.

Някой иска да се напие и проси пари от Вас за това, а на всички е ясно, че той има нужда не от алкохол, а от помощ да се избави от порока си. Накрозависим, изхранващ се с проституция (веднъж се опитах да помогна на такъв млад човек, но не успях) може да иска да полежи, да вземе доза, за да се върне към нормален живот, но е ясно, че се нуждае от друго. Да скъса с наркотиците, да промени начина си на живот, да овладее професия, да се учи и труди, да създаде пълноценни отношения с околните. Но младежът не искаше това – той искаше да е доволен и да не се изморява от работа. Той искаше това, което го убиваше, а не желаеше онова, което можеше да му помогне. Грехът предизвиква тежка дезориентация: искаме това, което ни погубва, и отхвърляме онова, което би могло да ни спаси. На всички ни се е случвало просяци, които явно страдат, да ни искат дребни. Длъжен ли съм да постъпя така, както те искат и да им дам пари? Не, те веднага ще си купят пиене. Често милосърдието изисква да не ни се дава това, което искаме, и да не ни се говори онова, което искаме да чуем.

Най-трудното при помощта за бездомните е не да им намерим подслон, а да ги подтикнем да се върнат към порядъчен живот, навиците за който те са изгубили. Много често хората с проблеми се нуждаят не само някой да измени обстоятелствата около тях, а те самите да се променят. Трудно е, защото като правило те не умеят, а става още по-трудно когато просто не желаят. Обикновено ни се иска да водим трезв  живот, но твърде често по-силно от всичко е желанието да се напием.

Да помогнем в такава ситуация, значи да помогнем на падналия да се промени. А ако не иска? Ако не желае – нищо не може да се направи. Лесно ни е да признаем, че някой иска нещо, а му е нужно съвсем друго, когато става въпрос за алкохолиците, бездомните, наркозависимите, проститутките. Но реалността е друга – проблемът е във всеки от нас. Това е проблем на падналия човешки род въобще.

Какво да се прави? Какво да прави същият този зависим от наркотиците човек? Да се покори на този, който е здрав (поне свободен от зависимостта) и искрено му желае доброто, и да приеме неговите възгледи за живота. Да се съгласи с този – баща, брат, приятел, лекар, който му казва: „Да, зная, че най-много искаш поредната доза. Но точно това не ти е нужно. Нужно ти е да промениш живата си и интересите си“.

А какво да правим ние, бедните грешници? Да се доверим на Този, Който е безгрешен и ни обича с истинска и неизменна любов – на Господа нашия Иисус Христос. Както казва свети апостол Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Йоан. 6: 68–69).

Всички се нуждаем от покаяние, за да променим живота си и да го подчиним на Божиите заповеди. Църквата е лечебница, която ни помага да го направим. Христос, нашият Спасител, пребиваващ в Църквата, чрез нея ни поднася спасителните Тайнства и ни наставлява за благочестив живот – подобно на лекаря, който ни дава лекарства и ни предписва определена диета и режим.

Бедата е, че грешникът (а ние всички сме грешници) повече прилича на наркоман, отколкото на обикновен болен: поразена е волята му, а не тялото. Той постоянно иска да избяга, предписанията на лекарите му се струват непоносими. Той ту бяга от лечебницата, ту се връща, или капризничи и изисква да го лекуват по неговия начин, макар че знае, че е невъзможно.

Областта на пола не е греховна сама по себе си – Бог не е създал нищо лошо по принцип, а сатаната не би могъл да създаде каквото и да било. Но грехопадението я е повредило, както и други страни на нашата природа. Прекрасният дар Божий се оказа повреден и извратен – във всички нас. Ние постоянно се намираме пред необходимостта да обуздаваме нашите импулси – често твърде силни и настойчиви. Защото ако ги последваме, те ще ни доведат и към временно, и към вечно нещастие.

Този, който ни помага и се осмелява да ги спре, проявява милосърдие и грижа, която е длъжен да прояви приятелят, лекарят или пастирът. Този, който позволява греха, постъпва по ницшеанската максима „Бутни падащия“. Ако търсим истинско милосърдие, трябва да сме готови, че от нас ще се иска да се променим и ще ни се помага в този процес. Пътят няма да е лесен, но в неговия край е вечната радост. I www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска