Място за църква

Уводни думи към новия брой 2/2015 на списание Свет

Великият западен подвижник св. Франциск от Асизи вървял със свой ученик през непознат град. Било мразовито, те треперели от студ, но разсъждавали над въпроса какво е съвършената радост.

– Запиши, овчице Божия, че дори да се научим да говорим езика на ангелите, да разберем движението на звездите, да открием всички съкровища на земята, да научим тайната на живота на всички птици, риби, животни, на хората, дърветата, камъните и водата… запиши, че и това не би било съвършена радост.

Повървели още малко и Франциск добавил:

– Запиши, че дори да бяхме най-добрите проповедници и да обърнем всички езичници във вярата Христова – запиши, че и това не би било съвършената радост.

Ученикът попитал:

– Тогава в какво е съвършената радост?

И св. Франциск отговорил:

– Ето в какво: когато пристигнем в непознат град мръсни, мокри, вкоченени от студ и помолим да ни пуснат в него, а стражата каже: „Ах вие, скитници, шляете се по света, съблазнявате народа, просите милостиня, махайте се оттук!”, да не се обидим, а със смирение и любов да помислим, че пазачът е прав. И мокри, премръзнали и гладни да прекараме нощта в снега без да роптаем – ето тогава и само тогава ще имаме съвършената радост!

Съвършената радост е плод на съвършеното смирение, което пък идва от съвършената любов към… истината. В тази кратка история от сборника „Просто да вярваме” става дума за нещо, което колкото повече повтаряме, повече ни затруднява – за нуждата да се освободим от фалшивото самочувствие, от неоправдано завишената самооценка и от илюзиите си. Особено често се повтарят тези църковни наставления по време на Великия пост. Той започва с вечерта на прошката и завършва на Пасха.

Постът е пътуване, което трябва да ни отдалечи от обичайностите на нашето самовъзприя­тие, от гастрономическия и най-вече психологически комфорт на нашата улегналост. Време, в което нещата трябва да дойдат по местата си, да се върнат в естествения си обем. Поне за малко.

Да постим телесно ще рече да ограничим храната – да се върнем към способността да я възприемаме според истинското й предназначение. Да бъде проста и естествена, да поддържа тялото, без да заема мястото на любовта, вдъхновението, радостта, смисъла или други видове храна на душата. Да бъде толкова, колкото ни е нужно в действителност, а не колкото ни заставят да търсим болезнено обострените ни сетива.

Но онова, което през пости е по-важно от ограничаване на храната, е ограничаването на егото ни. Развенчаването, отрезвяването, омиротворяването на неговата войнстваща политика. В същия сборник с нравоучителни истории се разказва за човек, който се оплаквал, че в храма всички го блъскат. Отговорили му, че, за съжаление, прекалено натрапва себе си и хората трябва да го преместят, за да заемат истинските си места.

През поста търсим истинското си място. И за тази цел тръгваме навътре, прибираме се в себе си. Обикновено се налага да повървим доста; да минем много по-навътре от проекциите, начертани от енергичното ни его. И когато се поберем в истинските си граници, виждаме колко много място е останало за другите. Място за църква. „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.“ (Мат. 18:20)

Прот. Николаос Лудовикос в една своя беседа в броя разказва за смирението като любов; като отказ да намериш рационални основания да се разлъчиш от другия, отказ да го възприемаш според падналото му естество. Говори за опитите ни да останем умни по човешки и за безумството на Христовата любов:

„Понеже всички сме толкова умни и толкова лукави, Христос върви като безумен през историята и се занимава с всеки от нас с безумие, което не знае граница. И когато човек открие това безумство, става християнин.“

„Прощавай“ е първата стъпка към това спасително безумие.

Новия брой 2/2015 на списание Свет можете да свалите безплатно в PDF формат оттук: