Наистина ли милеем за медицинските сестри в Либия?

Коментар на свещеник Кирил Тошев, изпратен до редакцията на Православие БГ по повод годишнината от задържането на българските медицински сестри в Либия

В последните няколко дни, пък и месеци, се заговори отново за съдбата на нашите българи-медици, затворници в Либия. Всеки дава препоръки, предлага идеи, дори се излезе с лозунг: “Не сте сами!” – и този надпис се постави къде ли не, дори върху пакетчета от захар за кафе?! Хубаво е, дори чудесно, че по някакъв начин искаме да съчувстваме и да изразим солидарността си към нашите сънародници, към семействата им: че нали са българи, нали са православни християни, като повечето от нас. Дори бяха принуждавани да се откажат от православието си с цената на мъчения. Този им подвиг е равностоен на мъченичество, ако те самите въобще го разбират и оценяват така.

Въпросът е друг: дали ние, православните в България, адекватно се опитваме да им помогнем? Ето извършиха се и се извършват масово “молебени за медиците” в разни храмове, на разни места. Чуват се и четем призиви дори от висшето духовенство. Остава обаче висящ въпросът: това достатъчно ли е?

Някога християните в Иерусалим се молили Бог да освободи ап. Петър от тъмницата и молитвата им била непрестанна (Деян.12:5), докато Ангел Господен наистина не го извел от там на свобода по чуден начин. Защо молитвата им била чута? Защото християните са били усърдни във вярата. И в мислите, и в делата си са били правдиви и истинни.

Защо ние днес, след като съчувстваме на медицинските сестри и участта им, не извършим нещо решително в нашия живот, така че да привлечем Божията милост за тях. Може би само еднократни “молебени” – колкото за пред журналистическата –камера няма да са достатъчни. Ето, идва времето на Великия пост. Защо народът ни, който се проявява като състрадателен, пък и ние, православните, не променим с нещо ежедневието си – ако не заради Христа, то заради свободата на медиците? Защо в болниците, от състрадание към колегите си, лекарите “наемници” не станат по-честни и коректни в служението на ближния си? Защо не се преустановят волните аборти поне през периода на поста – не заради Христа, а заради медиците? Защо онези дето не постят, не променят себе си и да запостят – заради медиците? Защо ние, православните, пък не си наложим един ден по-строг пост, от периода на Великия пост – заради медиците? Защо, защо, защо… с нещо, макар и незначително, не се променим заради медицинските сестри, за които сме убедени, че са невинни? Може би Бог като види нашата любов, заради която се решаваме на “жертва” от себе си, ще ги помилва и избави от бедата?

Навярно това ще стане, както казва о. Серафим (Роуз), когато истински преживеем в душата си “сърдечната болка” към ближния за съдбата му, когато истински станем съпричастни на страданието на семейството му и заобичаме истински – и него, и Бога. Навярно чак тогава Бог ще ни помогне, дори и с чудо.

Тогава наистина няма да са сами.