Нужна ли е властта на Църквата?

На фона на известните ни събития от последната година — двете предизборни кампании, развитието на политическото протестно движение и делото на Pussy Riot — много от нас се вълнуват от въпроса, какви според Православната Църква трябва да бъдат нейните отношения с властта. Позицията, огласена от официалните църковни говорители по време на предизборните кампании, създава впечатление за поддръжка на «един от кандидатите» за президент и неговата партия (започвайки с възторженото одобрение от Всеволод Чаплин на «ротациите» от есента на миналата година).

Това впечатление укрепна още повече след осъждането на протестното политическо движение. Това ни кара да предположим или концептуална поддръжка на властта в нейния сегашен вид, или, както предполагат някои наблюдатели, зависимост на Църквата от властта, принуждаваща я да демонстрира поддръжка.

В същото време на въпроса желае ли Църквата зависимост от държавата не трябва да се отговаря положително. А за да разберем нейните реални желания е необходимо да надникнем в историята на тези отношения.

Киевска Рус е получила Православието в готов вид от късната Византия. Естествено, развитието на религията е ставало по заимстван модел, в това число и в областта на социалните отношения. Византийската идея за «симфония» между Църквата и държавата, когато двете изпълняват различни подзадачи на една функция (Църквата се грижи за духовния разцвет на нацията, а държавата за външния), на практика се е превърнала в така наречения цезаропапизъм — подчинение на Църквата на императорската власт.

След 1917 година Православието в Русия е било на границата на унищожението. Благодарение на скъпия и драматичен компромис на митрополит (впоследствие патриарх) Сергий Страгородский йерархическата система е успяла да се съхрани, нищо че Църквата е била подчинена на нелоялната към нея държава.

Църквата посрещна Перестройката без да притежава опит за независимост от държавата и без стратегия за съществуването си в новите социални условия. Тя беше толкова смачкана и разкъсана от репресиите, че всяко едно концептуално планиране беше непостижимо от свещенослужителите, преживели диктатурата.

До скоро приоритет на Църквата беше лекуването на раните, главно в категориите на външното възстановяване: реставрация, строителство на храмове, манастири — по силата на доминирането на византийската, външна традиция на руското Православие. През последните 20 години Църквата се превърна в грамаден строителен обект. Свещеникът-строител се ценеше повече от свещеника-проповедник. Ироничната свещеническа поговорка: «Аз не съм раб Божий, аз съм прораб Божий» нагледно илюстрира ситуацията (прораб – технически ръководител на строеж, б.пр.). Мащабите на увлечението по «благоукрашението» бяха толкова огромни, че предизвикаха публични упреци от страна на църковното ръководство към духовенството и призиви за връщане на приоритетите на духовния живот. Обаче вътрешноцърковната система за оценка продължаваше да се опира на количествените показатели.

Това настроение и определи в голяма степен формата на взаимоотношенията с властта. На църковния манталитет е присъщо разбирането, че държавата е «длъжна» на Църквата заради чудовищните разрушения от съветско време. Такъв подход е разбираем, тъй като Русия юридически и в голяма степен идеологически признава себе си за приемница на СССР.

Оттук и квотите, и икономическите преференции, и данъчните и административни облекчения, с които елцинската власт обдаряваше Църквата. Някои от тях са актуални и до днес — като варианти за връщане на съветския дълг. Но трябва да е ясно, че мащабите на преференциите са несъпоставимо по-малки от материалното разрушаване на Църквата.

Не можем да не отбележим, че у Църквата не липсва желание за тясно сътрудничество с властта и нейното използване за своите собствени интереси. Тук оказва влияние и византийският произход, и некритичното увлечение до степен на митологизация на идеята за «симфонията», и общият патернализъм, присъщ на източната християнска традиция. Неотдавнашният епизод с игумена на Валаамския манастир Методий, който се опита да целуна ръка на президента, чудесно се вписва в патерналистичната традиция, но не и повече.

Но въпреки тези тенденции не можем да твърдим, че Църквата е «коленичила» пред властта. Това е по-скоро стремеж към сътрудничество, целта на което е възраждане в парадигмата на богатата външна традиция. Сътрудничеството предполага общуване и взаимодействие, което на практика често се изразява в комплименти, ордени, панагирици… Но тук вече навлизаме в територията на личния вкус и в стила на живот на чиновничеството въобще, било то църковно или светско.

За своего рода «Декларация за независимост» на Църквата можем да смятаме документа, разработен през 2000 година от екипа на днешния патриарх, — «Основи на социалната концепция на РПЦ». В него има точка, че Църквата си запазва правото на акции на мирно гражданско неподчинение в случай на нравствена невменяемост на държавната власт. Този документ остана тогава почти незабелязан от светското общество, за съжаление. Във времената на взаимни реверанси Църквата напомня на самата себе си и на властта за правото на свобода в нравственото и социалното пространство. Този пункт на «Основите на соцконцепцията», според информации от официални източници, неприятно удиви властта и дори предизвика напрежение.

«Конкордатът» на църковното ръководство и властта, който понякога ни се привижда през призмата на компютърния монитор, често няма никакво отношение към практиката по места. Често предизвиква изумление нелоялното отношение на низовото чиновничество към Църквата и въпросът, който ти идва на ум е: „А дали е „в час” конкретният «слуга на народа» относно федералните новини, рапортуващи за триумфалния «съюз» между Църквата и държавата?”

За да оценим текущата ситуация е необходимо да наречем някои неща със собствените им имена. Например, многочислените екстравагантни заявления на протойерей Всеволод Чаплин. Струва ми се, че тази екстравагантност съвсем не е случайна. Това е един вид «бял шум» в информационното пространство, призван да отвлича от реалните и сериозни проблеми.

Един от тях е техническата неспособност на Църквата да съществува в автономен от държавата режим, предполагащ така или иначе конфликт на интереси, за който Църквата ни изобщо не е готова. Баналният апел на властта за строителни правила, за спазване на санитарните норми и пожарната безопасност ще направи невъзможно функционирането на много енории — по същия начин, по който се притиска малкият бизнес. Дори и леки изменения във финансовото и данъчното законодателство просто ще сринат икономическата база на съществуването на Църквата.

След разпада на СССР Църквата имаше възможност да се подготви за автономно «плаване», не изискващо благосклонността на властта. Този формат можеше да изведе практическите взаимоотношения между енориите и манастирите с държавната бюрокрация маркар и в бедно, но все пак правово поле. За това беше нужно да се ангажира армия от одитори и юристи, но тогава Църквата нямаше да има средства за златни кубета. Във всеки случай моментът е пропуснат окончателно и днешната твърда държавна ръка няма да позволи на Църквата нито една крачка в посока самостоятелност, дори тя да се откаже от всичките си преференции и облекчения.

За всеки случай компроматите ще помогнат на държавата в нейните усилия да контролира Църквата. Такива, по сравнение с които игуменът в скъпа кола, ролексите и цялата «информационна кампания по дискредитацията» (която не е нищо повече от мит, защитна реакция от грешките на обслужващите Църквата пиар-специалисти) ще ни се струват детска игра. Църквата ни е голяма, както и държавата ни – и там се говорят всякакви небивалици. Църквата си знае тези небивалици и доста умело се справя с тях. Но веднъж излезли на бял свят, те веднага и с определен привкус могат да предизвикат такъв конфликт, след който просто няма да има победители.

Затова за Православието, ако под него разбираме РПЦ, няма друг изход, освен малко или много да поддържа съществуващата власт. А това е нужно и на Кремъл. Можем ли да си помислим, че властта ще допусне критика срещу хилядолетната национална християнска традиция?

Не си струва да виним църковната администрация за тази сложна ситуация. Църквата е част от историята, която не е започнала нито днес, нито вчера. Ние носим последствията от избора, направен преди столетия. Пактът за капитулация е бил подписан не от нас; ние само сме се присъединили към него, получили сме го в наследство. Заедно с нашата непреодолима и екзистенциална любов към златните кубета. | www.pravoslavie.ru