Някои аспекти на отношенията между наука и религия в модерността

По старинното философско определение учен е този, който трябва да обяснява нещата и явленията от мирозданието. Той трябва да разпознава явленията в света. Следователно истински образован е онзи, който знае най-важното и може да помогне на нас, по-неграмотните, да разберем обкръжаващия ни свят, а също и да ни научи на духовност и култура. Безспорно най-важният въпрос за всеки човек е въпроса за смисъла на живота и за безсмъртието.

Основната ценност за човека е животът. Целият път на хората е безкрайно търсене на източника на живота. Стремежът на нормалния човек е да открие Подателя на благата и Твореца на безкрайното начало. Това обстоятелство превръща учения, по-точно истинския учен, в богослов. Мъдрецът на мъдреците се занимава с трудните изследвания на богопознанието. Задължение на способните хора, ако те имат някакви интелектуални претенции, е да вярват и да търсят Бога или най-малкото да обяснят идеята за Бога като част от процеса на развитието на човешките идеи. Без Него, без Бога, хората не биха били в състояние да обяснят смисъла на човешкото битие.

Първата и основна задача пред хората на познанието е да разтълкуват отношенията между Бога и хората. Едва по-късно идва количественотото и информационно по своя характер разтълкуване на детайлите в устройството на света, както и на сложните явления от материален и нематериален характер. Науката търси смисъла на достойното човешко съществуване, затова основната ценност на високата, добра научна дейност е животът като благодат. Извън това благо не може да съществува каквато и да била ученост, нито каквито и да било блага в материален смисъл на думата. На всеки от нас му се иска с удовлетворение да приключи дадения му от Бога ден и за да стане това, необходимо е нашите начинания да бъдат научни, т.е. да носят полза за хората.

Дори тежката физическата работа е научна в смисъл на придобиване на духовно знание, защото умората на тялото е изпитание за духа, както е известно от монашеския опит. Човешкото естество е едно и също през всички години на земното си съществуване от Адам до наши дни и следователно научността има за обект човешката същност, нейните качества и недостатъци, а не законите на земното въртене. Претенцията към учения засяга и неговата работа, чрез която той се изпитва от обществото и истината.

Доказвайки ефективността си независимо от частните случаи, научната разработка обобщава, генерализира и отсява най-важното.От друга страна, тя трябва да изведе пресечните си точки с богословието, като ясно декларира своето поле на работа. Научната работа не е обработената информация по дадена частична тема, както се практикува днес. Ценността й се измерва чрез отношенията, измерени в пропорцията "значимост на проблематиката – почтеност при решаването й". Болният въпрос за почтеността в науката е породен не от сложните и големи изисквания към нея, а от отделянето на научната етика от религиозната нравственост.

Изкуственото противопоставяне между вяра и наука замъглява значително интелектуалната картина на света. Вярата задължително обхваща научните изследвания, защото науката се прави от живи хора и следва традицията на направеното досега. Бидейки исторична, науката изцяло се слива с основополагащите принципи и идеи в християнството, защото едва през Средновековието се ражда истински научният метод. Християните са трезвомислещите хора, които отделят положителното знание от алхимията на арабите, за които наука и магия винаги са съставлявали двете страни на една монета. Името на популярната дисциплина "химия" просто съкращава популярната магическа наука "ал химия", носеща името на арабски търсач на злато. Освен принципа на причинно-следствената връзка, християните въвеждат и едно друго понятие – скриптория, хранилището на знанието. Това са били манастирите. Единствените средища на знанието през ранното Средновековие остават манастирите, в които се съхраняват знания от векове. Българският случай е класически за християнството и затова в българските манастири се съхраняват достиженията на хуманната мисъл на довъзрожденската и възрожденската ни история. Днес този опит в духовен план и в познавателен интелектуален аспект стои неизползван.

Противоречието между догмати на вярата и научни търсения, но не като познание, а като поставени от хората достижими цели, идва от природата им – догматът е завършен закон в духовната област, докато научният закон е стъпало към следващите открития. Догматите се извеждат и постулират чрез прозрението, откровението и просветлението, докато научното дирене предполага постъпателно логическо развитие, основано на опита и изчислението. Както обича да се изразява един млад наш учен, всъщност става дума за различни школи с различен обект на работа. Парадоксът на модерната наука е крайната промяна на законите в нея и невъзможността един човек да работи в една цяла област. Частичността на тясната специализация е най-големият проблем на научната претенция, защото така тя влиза в противоречие със самата себе си. Вместо да обясни света, науката в модерния й вид спори върху фрагмента на детайла, както казва друг един наш млад учен. Освен в методите и задачите, които си поставят, модерната наука и богопознанието имат различни предмети за изследване.

Широкият мащаб на християнските задачи поставя и по-различни духовни перспективи в сравнение с днешните. Вярващите не си задават въпроса какъв е вещественият състав на света, а кой го е създал. За добър отговор се приема онзи, който е в състояние да даде еднократно и общовалидно обяснение, непроменящо се с течение на времето. По-ясно, по-кратко и по-вечно обяснение от Бог, който е в началото, няма. Питането "Кой е направил всичко?" е по точно от питането "От какво е направено всичко?". Грешно е да се мисли, че изследвайки съвършеното произведение на изкуството ще обясним как дарбата се е появила у твореца. Същото е и с науката – погрешно е да се мисли, че изследвайки създаденото от Бога ще отговорим на въпроса как Бог го е създал. Описанието на множеството прояви не носи знание за техния произход. Както се вижда от неразрешените научни проблеми, сведенията за устройството на вселената и космоса нарастват правопропорционално на дълготрайността на опитите и променят с невероятна скорост съществувалите по-рано представи. Тази главоблъсканица, съпроводена с непрекъсната смяна на условията, може да продължи до безкрайност, защото основните закони на науката са били изведени от значително по-малко данни, основавайки се на убеждението за непроменливостта им.

В едно просто наблюдение на обектите, избрани за изследване от учените, ще видим, че в 80% от случаите основната трудност се състои в разкриване на източника на явлението или дефиниране на основната стойност на научния закон. Същината на науката всъщност е много близо до богопознанието, защото и при науката има откровение свише. Успешната наука е правилно логически построена теория и система на класификация. Затова перспективата на мисленето на учения е от голямо значение, а най-широка и мащабна перспектива на мисленето дава предствата, че има Бог – Творец, който е създател на всичко видимо и невидимо. Затова, създавайки теория и класификация, учените трябва да държат сметка за видимото и невидимото, а да не се ограничават само в опитно проверимия материален свят, който днес е енциклопедично изчерпан, освен ако космическите изследвания не донесат друго знание.

Усвояването на част от природните процеси след успешния лабораторен опит довежда до илюзията, че хората контролират събитията. Всъщност научните измервания са в състояние да контролират само известните параметри на наблюдавания обект. Същинската представа на учените за света се обуславя от философския подход, възприет в часовете по хуманитарна теория, логика и обща философия, които не се изучават в България. Връзката лабораторен опит – философска представа не следва схемата факт-предмет-процес-взаимодействие-резултат-анализ-картина на света. Картината на света и философията на резултата на опита зависят от готовността на човека да ги причисли към една по-обща философска система, предварително приета за достоверна от него поради верови или други аксиоматични причини в съответствие с неговия ум и душевен свят.

Логиката на анализа, без който няма наука, следва принципа на причинно-следствената връзка. Но това е пресечна точка и със схващанията на религията. Мисленето в опозиции, в отношения на понятия, в логически квадрати и системи от понятия е присъщо на богословски подготвения човек. Това е принципът на интерпретацията, който е неразделна част от религиозното мислене. Умението да се работи с факти, наблюдения и изследване на невидимото е присъщо на вярващия човек. Затова невярващият не може да бъде добър учен. Посредственият изследовател се занимава с онова, което се вижда, а не с онова, което стои зад фактите от природата. Истинската причина обаче никога не е явна или никога не е толкова явна, за да се разбере без непроверимо в началото убеждение. Всяко събитие има причина и ако тя се обясни, явлението не е изненадващо за нас. Тук голямо значение има философията на езика, на който твори ученият. За жалост българският език не е разработен като философски език, макар да е създаден, за да преведе философски Библията и християнската литература за славянския свят.

Погрешно ще бъде, ако изкуствено противопоставим научния факт на факта от вярата. Религиозният факт обхваща научния, а не му противостои. Библията не разказва от какво е направена червената глина, а кой е направил Адам от нея. Но същият този Адам притежава способността за познание и разпознава света. Очевидно е, че не съставът на пръстта е довел до познанието, а духът и Божието подобие, които са дарени на Адам със създаването му. Следователно от научна гледна точка въпросът не се състои в изолирането на веществата от пръстта, а в отношението на материята към духа, който прави от пръстта плът. Това отношение е и фундаментален философски и познавателен въпрос и в неговото разрешаване се крият перспективите пред научното познание.

По същия начин изглеждат проблемите с устройството на Вселената. Астрономията е познание за закона, по който се движат небесните тела. Първопричината за тяхното движение не се изяснява от принципите на преместването им, а от философските хипотези за Големия взрив. Но дори и понятието "Голям взрив" е неточно, защото взривът е резултат от процес. За подготвения учен е важно не как се задейства процесът – това е ученическа задача, а кой го задейства и защо. Очевидно е, че науката не може да посочи причините за устройството на Вселената, ако не ползва допълнителна информация, която в крайна сметка идва от вярата или философската система.

Въпросът за познанието на вселената има и друга страна. От това как ще бъде поставен въпросът зависи какъв ще бъде отговорът му. Много късно човечеството си поставя въпроса какво точно има на небесата, защото основната задача винаги е била отговорът на питането "Как се стига дотам завинаги?". Добре е да се забележи – завинаги, а не за месец или два. Транспортирането за определен период от време не означава пребиваване във вечността. Небето е обител на духа, а не територия за колонизация. Знанието в този смисъл е частично, защото не вижда главната цел – вечния живот, а търси пространство за осъществяване на кратковременния човешки живот.

Частични, макар и много полезни остават и знанията за човешкото тяло, защото въпросът на въпросите е как тялото се възкресява от пръстта, а не колко време то може да се поддържа с билки и/или лабораторна химия. Значимостта на човешкия интелектуален труд и колосалните питания на човешкото съзнание не са в това какви са начините за удължаване на живота и задоволяване на плътските щения, нито във всевъзможните наслади от материалния свят, а в това как усилията ни да бъдат ефективни, за да направим живота вечен, блажен и добър. Единица мярка за мъдрост в това схващане остава помненето на смъртта, а не избягването й чрез употребата на медикаменти. Храброто приемане на неизбежното с цел да се удържи победа остава и днес критерий за човешко достойнство.

Друг проблем е фрагментарният подход към реалността, характерен за винаги несъвършения човешки ум. Частичността е един от големите камъни за препъване за науката. Съсредоточаването върху парчетата на ежедневието пречи да се види голямата нишка на живота.

Впрочем подходите и оценките в науката и религията също си приличат. Издигането на професорите и доцентите над потока от емпирично знание и доближаването им до абсолютните стойности на логиката и разума предизвиква уважението на колеги и студенти. Тъкмо това е критерият за научен успех. Затова от разработването на критерии зависи както оценката на научното знание, така и оценката на богословието. Принципно сходни са изискванията и към християнина. Стремежът към съвършенство според надвремеви и надпространствени хуманни критерии всъщност различава светеца от обикновения човек. Познанието и добрите намерения в съгласие с истинската, нееретична вяра водят до успех в трудното поприще на спасението. Правилната вяра е от голямо значение за истинското стигане до съвършенство и фактор за създаване на критерии. Нима не е така и в науката, където перспективното философско убеждение и вярната логическа постройка водят до ефикасни и неопровержими научни резултати?

Усърдието при всекидневните опити, дисциплината и практичността не могат да решат задачата на изследователя, ако той използва грешни формули. Също така и евангелските постулати на християнството заедно със светото предание, което ги и обяснява и разширява, са задължителни за правилното познание и верните практически резултати в живота на християнина. Всичко в посланията на светите отци и решенията на вселенските събори е исторически и житейски мъдро, изпитано и проверено в течение на хилядолетия. Нима положителната и глобална наука отрича подобен подход? Разбира се, че не. Дори напротив – външното копиране на организационната практика на вселенските събори довежда до съвременния обичай да се свикват научни конгреси и конференции, където приложимото, вярното и новото се отделя от неверното, остарялото и несъстоятелното. Латинското понятие "конференция" съответства на славянската дума "събор". Да не говорим за понятия като катедра и др., които са църковни понятия. Впрочем влиянието на верските идеи върху научните представи е толкова силно, че не може да се опише дори на хиляди страници.