Някои наблюдения върху ислямската религия

Сигурно ще прозвучи странно някому, но съм посещавал софийската джамия с особено чувство на умиление. Не за да се моля с мюсюлманите, защото не съм нито синкретист, нито масон – за разлика от редица у нас, а за да усетя особената атмосфера на сакралното място на една велика религия.

Ислямът запазва и дори консервира онзи особен дух, който царува в ранната църква на юдеохристияните и гностиците. Неслучайно св. Йоан Дамаскин (поч. ок. 750 г.), който преди замонашването си е финансов министър на Арабския халифат и познава превъзходно мюсюлманството, в своя списък на религиите включва исляма сред християнските секти, а не го смята за самостоятелна религия. Преди години в една йеменска джамия е открит древен препис на Корана от ІХ век, чийто текст съдържа откровения към общината (umma), а не към конкретна личност (Мохамед). Някои учени предлагат хипотезата, че тази „групова” традиция, която може би е първоначалната, по-късно е унищожена, за да остане традицията на единствения основател. Въпреки че еврейската Тора е част от християнската Библия, ислямът стои по-близо до православното християнство от юдейството. Коранът признава Иисус за велик пророк, роден от Дева Мария и Бог (Аллах), докато за Мохамед признава, че е обикновен човек. Мюсюлманите също вярват, че Иисус ще играе основна роля и в есхатологичните събития при края на света.

Проблемът на исляма е, че той никога не е реформиран, не е претърпял своята епистемологична „революция”. Текстът на Корана и то на арабски език се смята за предвечен, абсолютно съвършен и низпослан през VІІ в. чрез Мохамед. Тази доктрина странно напомня християнското учение за божественото Слово (Логоса), което произхожда от Филон Александрийски. Но научното проучване на Корана, който се извършва от Ренесанса насам, разкрива, че той е многослойна книга, изпълнена с противоречия и митологични елементи като легендата за момците в Ефес, проспали няколкостотин години, или разговора на цар Соломон с мравките. Да не говорим за хадисите, които твърдят, че Мохамед пъхнал луната в единия си ръкав и я изкарал през другия или че когато заспивал, видял една ваза да пада, сънувал седемте кръга на рая и когато се събудил, вазата още падала и той успяла да я хване. Малцина подозират, че освен очевидни еврейски и християнски заемки (например от древното монашество), ислямът черпи идеи и от гностицизма, особено от манихейството (за него вж. моята книга под печат „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия”, изд. „Омофор”). Несъмнено дуалистичен характер има отхвърлянето на алкохола и на разпятието на Христос, с което се прави опит за избягване на проблема с Възкресението.

Християнството се разделя през ХІ в. на римокатоличество и православие, а през ХVІ в. от папството се „рои” протестантството. Днес между тези три разклонения няма сакраментално общение. За разлика от тях в исляма съжителстват мирно редица течения и школи – сунитство, шиитство, суфийство, които се обединяват от елементарната догматика на тази религия и нейните прости, но задължителни обреди. „За човечеството ислямът е днес най-очевидната форма на религия. Оттук произтича и неговото необикновено утвърждаване. За обикновените хора християнството е твърде комплицирано” (Фридрих Дюренмат). Всяко от тези течения е част от световната ислямска общност. Затова посегателството срещу тази религия в една страна предизвиква бурни резонанси в целия мюсюлмански свят.

Както християнството, така и мюсюлманството се обявяват за окончателни откровения и за религии, които наследяват всички останали. На теория те са взаимно несъвместими. Излишно е да прибягваме до историческа аритметика и да изчисляваме коя от двете религии е нанесла или понесла повече щети от другата. Скудоумни са споровете дали кръстоносните походи или арменският геноцид предизвикват повече жертви. На практика обаче епохата на глобализацията налага мирно съжителство и уважаване на собствените традиции и идентичност. По принцип ислямът разделя света на три части – народите, които го изповядват, народите на Книгата (юдеи и християни) и всички останали, които са „неверници”. Да се твърди, че целта на мюсюлманите е да обърнат насила останалия свят към своята вяра („джихад”), означава непознаване на тази религия. Джихадът има преди всичко духовно значение – борба със собствените страсти и пороци, както и борба за постигане на социален мир и справедливост в общността съгласно законите на шариата.

Хората, които са предварително убедени, че ислямът е „войнствена” и „варварска” религия, сигурно ще възразят, че събитията от 2001 г. досега опровергават моето мнение. Проблемът е друг. Световният тероризъм се поддържа не от основните клонове на исляма, а от периферната идеология на уахабитската секта, която е официална в Саудитска Арабия и напоследък се възприема от редица радикални групировки по света. Тя твърди, че ислямът е „осквернен” от контакта си с модерната цивилизация и трябва да се „очисти”, като се следва буквата на Корана. Трябва да се признае, че засилващият се секуларизъм и аморализъм в западните общества допринася косвено за засилването на такива фундаменталистки настроения в мюсюлманството.
Що се отнася до България, ние трябва да преосмислим и да се откажем от редица митове в нашата историография като този за „турското робство” (не е турско, а османско и не е робство, а господство), нелепото клише за „петвековното клане” (наложено от публичния образ на Априлското и Илинденското въстание) или „насилствената ислямизация” през ХVІІ в. (една възрожденска измислица, послужила като претекст за бруталното гонение срещу турците през 80-те години). Същевременно не може да не се отбележи, че понастоящем арабски фондации финансират строежа на стотици джамии в най-малките махали на Родопите и организират ислямски училища за българските помаци, които след едно или две поколения ще говорят турски език и ще се смятат за турци. Тези политически компромиси днес заплашват националната сигурност и идентичност утре.