Оскъдица

Казват, че изявлението на Св. Синод за бежанците звучи трезво, с мисъл и загриженост за народа. Навярно е така, но именно тази трезвост, признавам, ми въздейства натъжаващо. И по-конкретно едни думи от синодалното изявление: „За тези, които вече са тук, е редно като православни християни и като общество да се погрижим доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече не.“.

Мисълта за оскъдните ни ресурси е проникнала до мозъка на костите ни, жигосала е поколения наред. Факт е, има за какво да се тревожим, има за какво здраво да стискаме и малкото, което имаме. Помагаме, доколкото можем. Повече не. Заживяваме в режим, в който във всеки друг, различен от нас, виждаме лицето на потенциален мошеник, използвач или терорист. И тези страхове имат своите основания. Ясно е, че няма как да бъдем като вдовицата от Евангелието с нейните лепти, която „от немотията си пусна цялата си прехрана, що имаше“ (Лука 21:4). Нито като добрия самарянин, защото… не се знае какъв ще се окаже този, на когото си понечил да превържеш раните и да го отведеш в странноприемницата. А и никой днес явно не го иска от нас. Но на фона на дебнещите заплахи, като че ли имахме нужда от малко утеха, от духовна опора… благодарение на която да си спомним евангелските думи: „Не бой се, малко стадо!“.

Страхът за оскъдните ни ресурси ми припомня едни думи, свързани с Преданието, принадлежащи на св. Йоан Милостиви, който бил патриарх на Александрия. Когато критиците го упрекнали, че твърде щедро раздава църковните блага на хилядите бедни в Александрия, той им отговорил: „Ако вие мислите, че имуществото няма да стигне за толкова милостиня, то аз не искам да бъда участник във вашето маловерие, защото съм уверен, че ако бедните от цял свят дойдеха при нас в Александрия за помощ, то Бог и тогава няма да допусне да се свърши църковното имане”. Тези думи отекват към нас, но не проникват в съзнанието ни, спират се пред стената на нашите страхове. Звучат ни повече от нереалистично… неразумно, дори безумно.

Християнството обаче не е безумно учение, а свръхразумно. Това означава гласът на Църквата да говори от перспективата на вечния живот; по пътя към обожението – от мярата на нещо „над“ и „отвъд“ историческите обстоятелства и предпоставките на логическите връзки. Защото между християнския етос и секуларната етика има известни различия.

Затова и държавната власт е тази, която чрез своите механизми трябва да разграничи кои са истинските бежанци, и кои – идващите с користни цели. Разграниченията, които е добре да направи Църквата, са в по-различна посока. Да, Църквата не е социална институция, нейните цели са други. Никой не би приветствал от нашите архиереи изпращането на покана към бежанците: „Заповядайте в България!“, но би ми се искало чрез посланието си синодалните членове да изпратят покана към нас – без страх да пристъпваме към делата на милосърдието.

Посланието на Румънската църква – без много аргументации, беше по-кратко – православните като такива би следвало да проявяват любов към бежанците, без значение от тяхната вяра и култура, и тази любов да бъде проявена чрез дела. И това послание дойде непосредствено след мащабна кампания, която се проведе във всяка румънска енория – в страната и в чужбина – за събирането на средства в подкрепа на страдащите в Сирия.

Снимка: УНИЦЕФ