Плашилото на икуменизма

”Зилотите”, старостилците и други подобни на тях изпитват панически, ”апокалиптичен” страх от икуменизма. Но докато те се бранят от него само с голо отхвърляне, осъждане и анатеми, Христовата Църква реагира на това предизвикателство евангелски отговорно и сотириологически действено, тоест вижда в появата на икуменизма стремеж, макар често и погрешно насочен, на западните християни към изгубеното единство.

Ето защо тя участва в икуменическия диалог и срещи, за да свидетелства за Истината. Защото Църквата на Живия Христос Спасител знае, че Неговото божествено желание и молитва е ”Да бъдат всички едно”, по образа на Единството на Пресветата Троица (Иоан. 17:3, 11-23), така, както самата Църква е образ на Пресветата Троица. Този неин възглед не е от вчера и не е свързан с календарния въпрос (нито пък с ”глобализма”), както твърдят тъй наречените старостилци. Би отнело много място дори само да изброим тук всички разговори, водени от православните богослови, отци и учители на Църквата с еретиците и отделилите се от Църквата през вековете. Защото Църквата Христова никога не е преставала да бъде евангелски загрижена и за еретиците, доколкото те запазват по нещо от християнската вяра. Ето защо те могат и да възстановят общението си с Църквата, понякога чрез акривия, но по-често чрез икономия (снизхождение). Светите Събори и техните канони твърде често имат предвид именно тях, защото много от каноните визират тъкмо възстановяването на общението – koinonia – с Църквата, което еретиците са изгубили. Това се отнася преди всичко за онези, които не са били водачи на ереста, а са били въвлечени или измамени от нея или пък родени в такава общност или народ. Примери за подобни срещи, разговори, диалози има във всеки период от историята на Църквата и само незапознатите могат да отричат това. Колко усърдни са били само апостолските подвизи на един Василий Велики (например дългите му преговори с духобореца Евстатий Севастийски), за да се преодолее вече настъпилия през IV век почти пълен разрив между Изтока и Запада, както и усилията на толкова много велики пастири и богослови на Църквата за запазване или възстановяване на църковното единство по времето на арианството (целият IV век е изпълнен с това), несторианството (познато е търпението на свети Кирил Александрийски и “Формулата на съгласието” от 433 г.), монофизитството и неговите разклонения – моноенергизма и монотелитизма (V-VII век), иконоборството (VIII-IX век), римско-латинската схизма и разкол (свети Марк Ефески във Ферара и Флоренция, XV век), а и след това с англиканите, протестантите (патриарх Иеремия, XVI век), и много пъти подновявания диалог с монофизитите-aнтихалкидонци (по времето на св. Фотий – известни са двете му Послания до Арменците; отново през XII век; Руската Църква през XIX век).

Отците и учителите на Църквата, като ревностни поборници на Православието, истински свидетели на Живия Богочовек Христос, Спасител на целия свят и всички хора, не са преставали никога да свидетелстват, заедно с апостол Павел, за Христа също и пред онези, които са проповядвали ”друг Христос” или ”друго Евангелие” (2 Кор. 11:4; Гал. 1:6-9), защото са били борци за единството на Църквата Христова, а това единство е и единственият път за спасение, както казва св. Игнатий Антиохийски (До Ефесяни 13:14-20; До Смирненци, 8). Те са били хора на вярата и доверието, на любовта и надеждата, а не на съмнението и подозрението, изолацията и омразата, каквито са повече или по-малко всички “зилоти”, а днешните – най-вече. Ако неразумните и наплашени ”зилоти” се страхуват дори от самата дума икуменизъм (те почти не я споменават без някой злобен епитет), то православните синове на Църквата не се страхуват от никоя дума като такава, а гледат да спасят дори и онези понтятия, с които е било злоупотребено по един или друг начин от еретиците, и да им дадат спасително съдържание и смисъл. Ето защо не се страхувам да кажа, че съществува и православен икуменизъм и – не от вчера – православни икуменисти, тоест хора с вселенски дух (та нали наричаме св. Три Светители икуменически, т.е. вселенски), хора не на изключването, а на включването, на всеобхватността (orthodox principle of inclusiveness), както казваше св. Николай Велимирович, или хора на съборността, както казваше светият отец Юстин Попович [1]. Защото православните са истинските католици=съборници, а Православната Църква е Съборно-Католичната Църква, малкият Квас (1 Кор. 5:6), който заквасява цялото тесто на вселената и целокупното творение.

За да не отиваме твърде далеч и да сочим ранните свети отци – светите Атанасий, Василий, Кирил, Фотий и другите, – ще посочим само един по-нов свети отец на Православието, Марк Ефески. Ето неговите “икуменически” думи на Фераро-Флорентийския събор (1438-1439), отправени в поздрава му до папа Евгений IV:

“Днес е радостен ден за целия свят; днес над цялата вселена изгряват словесните лъчи на Слънцето на мира; днес членовете на Тялото Господне, които бяха толкова време разкъсани и отделени едни от други, бързат да се съединят помежду си. Защото Главата, Христос Бог, не търпи повече да бъде Глава на разделено Тяло, нито пък, бидейки Любов, желае връзката на любовта между нас да бъде напълно разкъсана… Хайде, прочее, пресвети отче, приеми своите чеда, коите ти дойдоха отдалеч, от Изток; прегърни онези, които от старо време бяха отделени от теб, а сега прибягват до твоите обятия; заповядай да се отстрани всяка пречка и препятствие, които пречат на мира; кажи и ти на твоите ангели като подражател Божи: Приготвeте път за народа, равнете пътя, обирайте камъните (Ис. 62:10). Докога ние, които имаме един и същ Христос и сме от една вяра, ще се борим едни срещу други и ще се гризем помежду си? Докога ние, почитателите на една и съща Троица, ще се избиваме и ядем, докато не се изтребим (Гал. 5:15) и докато външните неприятели не ни унищожат докрай? Не позволи да стане това, о, Христе Царю, нито пък Твоята доброта да бъде надвита от многото ни грехове, но… посредством тези Твои служители ни събери заедно едни с други и с Теб и направи тъй, че да се изпълни и осъществи онази молитва, която си изговорил, когато си се готвил за кръстните мъки: Дай им, Отче, да бъдат едно, както и Ние сме едно (Иоан. 17:11)” [2].

Св. Марк Ефески е вярвал в тази Първосвещеническа молитва на Христос към Бога Отец за единството на всички християни в Църквата, подобно на единството на Пресветата Троица, защото Църквата е жив образ на Троицата. Той е повторил същото и при откриването на събора във Ферара през 1438 г., когато отново се обърнал към папа Евгений с думи на любов и уважение, извиращи от неподправена вяра и неподправена ревност за нея (за разлика от днешните ”зилоти”, смятащи, че любовта и ревността за Православието изискват омраза и проклинане на папите и другите откъснати от Църквата):

”Ето, (Христос) подбуди теб, първия измежду Неговите свещеници, да ни свикаш тук, както подбуди към това и нашия благоверен цар и пресветия ни патриарх… Не е ли очевидно, че всичко това се е извършило по Божия воля и вещае добър и угоден Богу завършек?” (пак там).

Виждаме, че ефеският митрополит св. Марк е вярвал във възможните добри плодове на икуменическите срещи и разговори (виж и по-нататък PO 17, 200-202; Аcta I, 31). С това той нито е престанал да обича и брани Православието, нито пък е признал – с любезните си думи, отправени към папата – папския примат на властта във вярата и Църквата, защото ясно е заявил на друго място: ”Ние смятаме папата за един от патриарсите, но само ако е православен” (PO 17, 320).

Да дойдем още по-близо до нашето време и да цитираме думите на източните патриарси в известното им Послание от 1848 г., одобрено и прието от всички Православни Църкви, което звучи именно православно-икуменически:

”Нашият общ Учител ни е заповядал братска любов: По това ще ви познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си (Иоан. 13:35), – завет, който папите първи са нарушили… Тази любов действа и днес в душите на християнските народи, а особено в душите на водачите им (епископите). Затова смело изповядваме и пред Бога, и пред хората, че молитвата на нашия Спасител към Бога и Отца за обща любов и единство на християните в Едната Света, Католична и Апостолска Църква: да бъдат всички едно, както и Ние сме едно (Иоан. 17:22), е валидна и за нас” [3].

Един друг текст с всеправославно значение, „Окръжното послание“ на цариградския патриарх и синод от 1895 г., говори също езика на православния икуменизъм:

”Всяко християнско сърце трябва да желае съединението на църквите, а особено цялата православна икумена, вдъхновявана от духа на истинското благочестие (eusebia, т.е. православна набожност), трябва – в съответствие с божествената цел, с която Богочовекът Христос, нашият Спасител, е основал Църквата – да желае съединението на църквите в единство на вярата въз основата на апостолското и светоотеческо учение, чийто крайъгълен камък е Сам Иисус Христос (Еф. 2:20)”.

И това Послание е отправено към папата (Лъв XIII, 1878-1903) във връзка с неговия призив към православните да се присъединят към Рим. Отговорът е издържан в духа на православния икуменизъм като реакция на римоцентричния икуменизъм. За съществуването на православен икуменизъм в началото на XX век свидетелстват също и двете Послания на великия цариградски патриарх Йоаким III (1878-1884 и 1901-1912) от 1902 г. и 1904 г., приети с одобрение от всички Православни Църкви. Църквата се е отзовавала и по-нататък на това предизвикателство на епохата.

По подобен начин – може би дори с още по-голяма любов – е отговорил на ”икуменическия” призив на папата и св. Нектарий Егински в своя двутомен труд “Исторически преглед за причините на разкола” (Гръцко изд.: Атина, 1972), пълен с любов и ревност за истината, но без омраза и анатеми. (Повече за това виж в нашата статия “Свети Нектарије Егински као историчар Цркве” //Бог Отаца наших, издао манастир Хиландар 2000, стр. 256-315). А ето какво казва св. Нектарий за отношението между истинската вяра и любовта:

”Догматичните разлики, отнасяйки се към приоритета на вярата, оставят свободен и неповреден приоритета на любовта. Догматът не се противи на любовта, а любовта снизхожда към догмата, защото любовта всичко покрива, всичко търпи (1 Кор. 13:4-7). Християнската любов е неотменима. Затова дори и неправилната вяра на неправославните не може да промени чувството за любов към тях. Твърде възможно е с любов да привлечем към нас някоя неправославна църква, която оценява от погрешни позиции някой догматичен въпрос. Любовта не може да бъде жертвана поради някакви догматични разлики… Епископът (пастирят), който не обича също и неправославните християни и не се труди и за тях, се ръководи от лъжлива ревност и не притежава любов. Защото само там, където има любов, има и светлина и истина. Въпросите на вярата не трябва да отслабват чувството за любов. Учителите на омразата са ученици на дявола, защото от един извор не може да извира и сладка, и горчива вода” (пак там, стр. 210-211).

Известно е, че гръцките ”старостилци” са разделени по отношение на св. Нектарий Егински, от приемане до анатемосване, както и сръбските “зилоти” са разделени по въпроса за св. Николай Велимирович. Едни от тях разпространяват лъжата, че уж св. Николай ”искал да основе зилотска Църква” и затова ”още по времето на комунистическия патриарх Герман излязъл от общение с Белградската патриаршия” и ”в Америка минал към Руската задгранична църква” (Изявление, издадено от Сестринството на Стенишкия манастир на 11 октомври 2003 г.; всъщност този памфлет, пълен с лъжи, клевети и омраза, е писан от Акакий и дружина), а други, като известния монах-”зилот” Даниил, открито го хулят и клеветят (в изказванията си по телевизията и навсякъде другаде в днешна Сърбия, в която, както в някогашната комунистическа, пък и в неокомунистическата Сърбия на Милошевич, всеки може да плюе и да хули всичко най-свято). На тези и подобни на тях лъжи и клевети, само заради немощните и незапознати слушатели и читатели отговаряме, че св. Николай е отхвърлял ”зилотските” крайности още в богомолческото [подобно на нашето добросамарянско – бел. прев.] движение преди войната в нашата страна, а в Америка е възпирал ”бунтаря” йеромонах Арсений (Тошович) от Джорданвил да не прави разкол в Сръбската Църква. С Патриаршията пък в Белград е общувал нормално, както и с патриаршийския епископ Дионисий. Когато е отишъл при руснаците, не го е направил, ”за да прекъсне общението”, а за да преподава в богословската семинария, и то в тази на руската Американска митрополия (на митрополит Евлогий, която е била далеч по-”икуменическа” от Задграничната руска църква), а не в тази на “задграничниците”. Той обаче е имал и с тях добри, нормални православни отношения, както и с всички други Православни Църкви, без значение дали живеят по стар или по нов стил.

Какво е отношението на св. Николай към икуменизма? Като православен епископ и богослов той е участвал в икуменически срещи и разговори между двете войни. В кралска Югославия е имало Съюз на църквите. Св. Николай и Бачкият епископ Ириней (Чирич) са били негови участници. След войната, вече в Америка, той е присъствал на конгреса на Световния съвет на църквите в Евънстън през 1954 г. [4] Св. Николай е оценил положително този конгрес, а също и участието и позицията на православните. Във връзка с това е написал и следното:

”Единството на църквите не може да се осъществи чрез взаимни отстъпки, а само тогава, когато всички усвоят едната права вяра в нейната цялост, както тя ни е завещана от апостолите и формулирана от Вселенските събори, т.е. когато всички християни се завърнат към онази единствена и неразделена Църква, към която са принадлежали предците на всички християни по целия свят през първите девет столетия след Христа. А това е Православната Църква… Когато става дума за принципите на вярата и разбирането на Църквата, православните нямат нито право, нито потребност да променят становището си… Православната Църква не признава нито десничарските (=зилотски), нито левичарските (=реформаторски, протестантски) категории“ [5].

Колкото за отношението на св. Юстин Попович към икуменизма, една от книгите му се нарича “Православната Църква и икуменизмът” [6]. Трябва обаче веднага да се каже, че в нея той визира неправославния, еретически – римски и женевски, тоест римокатолически и протестантски – икуменизъм, докато цялата му теология на Църквата и особено третият том на неговата Догматика, написан впоследствие, са изразителен пример и православно свидетелство за всеобхватността=съборността на православната богочовешка съборно-католична еклисиология, тоест за православния теохуманизъм, космизъм и литургизъм, съборен икуменизъм, за всечовешкото и всекосмично всеединство на всички творения, на целия свят и всички хора в Христа Богочовека – в Неговата небесно-земна Църква, Църквата на Пресветата Троица.

Но дори и в тази своя книга за икуменизма отец Юстин пише в началото:

”Икуменизмът е движение, което поражда многобройни въпроси. И всички тези въпроси всъщност извират от един стремеж и се вливат в един стремеж. Този стремеж желае едно: Истинската Църква Христова. А Истинската Църква Христова трябва да има отговори на всички въпроси и подвъпроси, които икуменизмът поставя. Защото ако Църквата Христова не решаваше вековните въпроси на човешкия дух, тя не би била и потребна… Между създанията човекът е най-сложното и най-загадъчното създание. Затова Бог е слязъл на земята и е станал човек… Поради същата причина Той е останал всецяло на земята в Своята Църква, чиято Глава е Той, а тя – тяло Негово. Тя е Истинската Църква Христова, Православната Църква: и в нея е целият Богочовек с всичките Си благовестия и с всичките Си съвършенства” (стр. 7).

С това авва Юстин показва, че само богочовешката реалност на Църквата е единственият отговор на икуменическите търсения, единствената надежда на света и човечеството. Важно място в книгата заема критиката на ”хуманистичния”, тоест римоцентрично-папоцентричния икуменизъм (свеждането на Църквата към личността на папата) и женевско-протестантското разбиране на икуменизма (обединение на всички непълни и дефектни църковни общности по тъй наречената branch theory (теорията на клоновете), в един съюз, конгрегация, ”конфедерация” или нещо от този род, без оглед на повече или по-малко непълната или неправилна вяра) [7].

Колкото за това, че авва Юстин нарича в тази книга икуменизма всеерес, ще напомним, че същия израз всеерес (panairesis) е употребил още цариградският патриарх Герман II (1222-1240) за латинските заблуди-ереси от негово време [8]. Трябва да се има предвид, че това е станало скоро след Четвъртия кръстоносен поход и налагането на латинска иерархия на Православната Църква във Византия (освен Никейското царство), както и провеждането на събора в Латеран през 1215 г., на който е избран латински ”цариградски патриарх”. И въпреки всичко това патриарх Герман II е водел впоследствие диалог с латинците в Нимфея и Никея на два пъти (1233-1234) и е искал свикване на Вселенски събор, както по-късно са искали и отците-исихасти (светите цариградски патриарси Калист и Филотей; ученикът на Палама Йосиф Вриений и неговият ученик св. Марк Ефески).

Авва Юстин беше учил в Англия, където нямаше възможността да участва в икуменически срещи и разговори. Той обаче знаеше, че това вършат неговите приятели о. Георги Флоровски и владика Николай Велимирович и не ги осъждаше. Нещо повече, последния още приживе смяташе за светец и го наричаше така.

Познавахме преподобния отец Юстин отблизо и знаем, че той никога не е прекъсвал общение нито с една Православна Църква, нито с един епископ или патриарх, нито пък със сръбския патриарх Герман (1958-1990), както безочливо лъжат сръбските ”зилоти”. Той не го направи и тогава, когато патриарх Герман беше ”съпредседател на Световния съвет на църквите” (формална почетна титла, без никакви ангажиращи условия и изисквания) [9]. Като свободен и отговорен член на Христовата Църква, авва Юстин пророчески наставляваше – а когато трябваше, и писмено критикуваше – църковните власти, но никога не е правил разкол (нито във връзка с въпроса за промяната на календара, нито по време на икуменическите срещи в Рим и Истанбул). Напротив, той винаги казваше, че ”разкол лесно се създава, ала твърде мъчно се лекува”. Затова винаги беше против безсмислено създадения и продължаван ”американски разкол”, както и против ”македонския разкол”.

Свидетелствам, че, в противоположност на римоцентричния римско-папски икуменизъм и женевско-протестантското разбиране на икуменизма, авва Юстин ни одобряваше, когато ние, младите теолози, говорехме, пишехме и свидетелствахме по време на икуменическите срещи и разговори за православния съборен икуменизъм, който той наричаше православен богочовешки икуменизъм (виж писмото му от 1964 г. в книгата „На Богочовечанском путу“, 1980, стр. 206), насочен към единство в Истината-Христос и благодатта на Светия Дух съобразно с католично-съборния карактер и пълнота на Църквата Божия – Една, Света, Съборна и Апостолска.

Бележки

[1] Виж в книгата му “Записи о Екуменизму”, манастир Тврдош, 2010: ”Икуменизмът на Православната Църква е икуменизъм на съборността… Икуменизмът – това е съборността на Бога и творението, небето и земята, Бога и човека” и т. н.

[2] Св. Марк Ефески, Реч към папа Евгений, 1 (Patrologia Orientalis 17, 198-199; също и Acta Graeca I, 28-29). Повече за това виж в: Jеромoнах Иринеј (Буловић), Теологија дијалога по светом Марку Ефеском, Теолошки погледи, бр. 1, 1975, стр. 5-35.

[3] Това знаменито “Послание на източните патриарси”, подписано от всичките четирима православни източни патриарси и техните синоди, е изпратено до папа Пий ΙX (1846-1878) и преведено на почти всички славянски езици, в това число и на сръбски (гръцкият оригинал е издаден в Цариград през 1848 г.). Имало е голям отзвук сред православните (особено при Алексей Хомяков и Никодим Милаш).

[4] Повече за това виж в нашия труд “Христологија Св. Епископа Охридског и Жичког Николаја” в сборника: Св. Владика Охридски и Жички Николај, Жича-Краљево 2003, стр. 546.

[5] Издание на Хилендарския манастир, Солун 1974, на сръбски и гръцки; неотдавна се появи и в руски превод, 1997. – Трябва да се отбележи, че тази книга е композирана набързо и от още недовършени ръкописи на авва Юстин. По това време той работеше върху заключителния трети том на своята “Догматика”, която дава далеч по-пълна и по-богата представа за неговата еклисиология. Издавайки сега всички негови ръкописи, дневници (от времето на младините му), записки и бележки, правени от него в течение на целия му живот в тетрадки, блокчета, листчета, ние открихме неговите “Бележки за икуменизма” (“Записи о екуменизму”) и ги издадохме като отделна книжка (изд. на Твърдошкия манастир, 2010). В тях се вижда ясно неговото богословско становище, че съществува православен богочовешки икуменизъм, както и критиката му на римокатолическия и протестантския икуменизъм.

[6] Донякъде подобрен вариант на тази теория може да се види в текста на ССЦ “Baptisme-Eucharist-Ministry = Кръщение-Евхаристия-Свещенослужение”, за който ”зилотите” мислят, че е ”възприет” от православните. Всъщност този “работен текст” на една от комисиите на ССЦ не е задължителен документ за когото и да било, а най-малко за Православната Църква. Нито една Православна Църква не го приела, нито пък ще го приеме в тази му форма, както нито една от Православните Църкви не е приела текста на тема уния, създаден в Баламанд през 1993 г. и коригиран през 1998 г., като неприемлив за Православието и изцяло отхвърлен от междуправославната делегация в Балтимор (САЩ) на 18 юли 2000 г. (виж за това статията ни “О римокатoличком екуменизму” в: Видослов, Манастир Тврдош-Требиње, бр. 22, Божић 2001, стр. 69-82, по-конкретно 79). – Но какво значение има всичко това, след като “зилотите” не четат нищо сериозно! Всъщност те четат само своите пропагандни брошури и вестникарски пасквили, както и клеветите по антицърковните сайтове, където има място за всякакви лично съчинени или чужди непроверени вести от типа ”една жена каза”.

[7] Виж неговото писмо до кипърските монаси в: С. Лагопатис. Герман II, патриарх цариградско-никейски, Триполи, 1913 (на гръцки).

[8] Ако това означава нещо за сръбските доброволно слепи ”зилоти” в тяхното “своеволно благочестие” (виж Кол. 2:20-23), нека да погледнат нашата критика, написана още тогава (28 януари 1975 г.) и доставена на патриарх Герман (виж в сборника ни “Живо Предање у Цркви”, изд. Видослов, Врњачка Бања, 1998, стр. 344-350).

[9] Отец Юстин беше дългогодишен приятел с отец Георги Флоровски, бележит православен теолог на ХХ век и участник в икуменическия диалог на Запад (заедно с него отец Юстин стана почетен доктор на Православната семинария “Св. Владимир” в Ню Йорк, която твърде много ценеше, както и Богословския институт “Св. Сергий” в Париж). Отец Юстин никога не е поставял под съмнение неговото икуменическо свидетелство за Православието на Запад (въпреки че не бе напълно съгласен с мнението на Флоровски за “границите на Църквата”). А ето как Флоровски дефинира своето православно икуменическо становище: ”Като свещеник на Православната Църква вярвам, че Църквата, в която съм кръстен и възпитан, е вярната Църква, тоест Истинската и Единствена Църква. Вярвам в това поради много причини: поради лично убеждение и поради вътрешното свидетелство на Светия Дух, Който диша в Тайнствата на Църквата, и поради всичко онова, което мога да науча от Светото Писание и от съборното Предание на Църквата. Поради това смятам по необходимост другите църкви за непълни и в много случаи мога доста точно да идентифицирам много дефекти в тях. Затова за мен християнското единство е просто едно всеобщо обръщане към Православието. Аз не съм “конфесионално лоялен”; моята лоялност принадлежи изключително на Едната Света (Una Sancta)…” (Ecumenism. A Doctrinal Approach, Collected Works, XIII). – Повече за гледището на отец Юстин за икуменизма виж в предговора към вече споменатата му книга “Записи о Екуменизму”, стр. 2 и 31-35.

Из книгата “Заблуде расколника тзв. старокалендараца”, Требиње-Врњци 2004, стр. 141-153.

Превод: Андрей Романов