Послушание и смирение или за ролята на духовния наставник

Мястото на наставника в правилното изповядване на православието е ключово. От друга страна, послушанието и смирението са основни християнски добродетели, които са изначално условие за израстване в стълбицата на съвършенството – цел на всеки вярващ. Затова предлаганите разсъждения са изключително авторска гледна точка по въпроса, съобразена главно от житейския опит на автора, без той да има претенцията да бъде инстанция по такива важни за духовния път на вярващия въпроси.

В наши дни проблемът за смирението и послушанието е много сериозен поради тоталното отрицание на религията през годините на комунизма и поради съществуващите масови представи за мястото на религията в променящия се свят. Живеем в дни на либерална демокрация, където естествените права на човека са издигнати в култ. За това състояние на ума, волята и чувствата на хората работят много глобализационни институции, които по своята финансова и организационна мощ превъзхождат скромните възможности на БПЦ. Освен издигането в култ на естествените права на хората, либерализмът като господстваща философска тенденция размива значението на много същностни понятия в религията, като основно поставя въпроса за съдържанието на понятия като истина и като добро и зло. Това значи че културният език, с който Църквата би трябвало да борави перфектно в изпълнението на своята мисия се променя – и тук значението на образованието на свещеника е от голямо значение. Християнството е поставено в качествено нова културна ситуация, където образоваността и способността за контрол над технологиите е водещо условие за израстването на човека в земната му реализация. Освен това българското християнско съзнание в течение на 50 години беше тотално репресирано с всички средства на научните достижения, поради което отношението към религията в България е много специфично. Освен защита на теорията и клерикалната практика на православието, Църквата спешно има нужда от конкретни съвременни житейски примери от средите на клира, защото в условията на гонения и културни извращения най-силният проповедник не е словото от амвона, а прекият житейски пример сред хората.

Пътят на модерния човек от духовна гледна точка е осеян с много перипетии и изпитания. Най-същественото в живота на човека според модерната културна ситуация е характерът на неговия личностен избор. Отдаването на ума и сърцето на човека е решение, което предопределя не само неговата личностна съдба, но и съдбата на хората, с които е свръзан. Затова изборът да отдадеш волята, ума и чувствата си на духовния наставник е средищен казус по пътя към търсенето на истината. Това е избор, който натоварва с отговорност както послушника, така и неговият духовен водач, който ще отговаря пред Бога не само за своята съдба, но и за съдбата на онези, които са му се доверили и подчинили. Оставена без ефективна културологична поддръжка в средите на масовите обществени представи и разпространено публично знание, православната Църква трябва повече от всякога да проявява гъвкавост и компетентост при воденето на душите на хората, за да може да бъде истинска Христова Църква. Затова отношението между вярващ и духовен наставник трудно може да се осъществи в рамките на традиционното разбиране по въпроса и чрез провеждането на религиозни практики, които са се установили преди да бъде измислена парната машина и телевизията. Още повече, че срещу традицията на клерикализма в световен мащаб се води необявена война, която се стреми да разруши авторитета на Църквата. Примерът с “Шифъра на Леонардо” е повече от красноречив.

Православният водач, ако иска да бъде духовен наставник от първо качество, следва първо да се установи като авторитет на основата на евангелската истина. Когато говорим за силата на православието в българската традиция, трябва да имаме предвид, че средновековните български духовници са знаели Евангелието наизуст на гръцки и славянски език и в най-силните години на Църквата нейното ръководство се е дефинирало като такова не от привилегиите на йерарха, а от защитата на православната интерпретация на Библията. Нашата традиция вижда „попа” като човек от народа, който блести не с блясъка на своя бит, а със способността си да излъчва прицнципността на евангелското битие. Това е основната културологична завръзка през турското робство и затова традицията на БПЦ е тя да бъде съборна Църква, където народът да има своята дума по религиозни въпроси. Това отличава характера на БПЦ от поведението на йезуитския орден, който е подвластен повече на административни съборажения, отколкото на изскванията на Божествена любов, която Църквата трябва да раздава на хората. Това обстоятелство означава днес да се достигне до интелектуална и духовна извисеност на клирика, която да позволи на наставника да разпознава духовете, както е заръчал Христос. Това значи духовния наставник да бъде специалист по феноменология на модерността и според това разпознаване на истините и лъжите на времето да води душите на своите послушници към спасението.

От особено значение тук е разбирането за временно и вечно. Известно е например, че св. Василий Велики е забранил паленето на свещи в храма, защото това водело до установяване на езически разбирания сред част от вярващите. Този прецедент в молитвената практика е много поучителен, защото целта на молитвеното служение не е да се извърши материален обред с парични облаги за духовенството, а да се достигне чрез чистотата на сърцето до висините на Божественото. Затова духовният наставник освен личностна психологическа опитност трябва да разпознава и общия дух на времето,за да разбира от какво има нужда послушникът, преди да го е поискал сам. В този смисъл наставлението за постите има духовен смисъл, защото постът не е телесна диета, а средство за очистване на душата. Познавам много постещи вярващи, които са толкова злобни хора, че на човек му се отщява да контактува с тях. Защото истината е по-важна от храмовата практика – и ако постът не ни води към добро и към истина, неговото следване става безсмислено.

За да се пребори със страстите, човек има нужда от дух и воля – и тук наставникът следва да бъде много внимателен да не потъпква волята на вярващия, защото тази воля ще му трябва за преодоляване на изпитанията, които Сам Бог му е отредил. Бог стои на първо място, а на второ място стои църковната традиция. Това е основен постулат на православието и ако човек иска да бъде истински ортодоксален, той трябва първо да търси Божията правда, както е казано според Евангелието и да вярва, че всичко останало ще му се придаде. Затова духовният наставник следва да умее да вижда и разбира Божията правда и да я разтълкува пред онези вярващи, които нямат очи да я видят сами.

В това е основният смисъл на наставничеството и на старчеството. Старците не са инструктори по аскетизъм, а водачи по пътя на душата към Божието обиталище. Аскетика без търсене на Божията правда се нарича йогизъм и в средите на непосветените модерни хора има мнозина, които чрез аскеза по йогистки се отдалечават от висшите истини на Бога. Това съвременният вярващ трябва да има предвид, когато си мисли, че единствено чрез пътя на аскезата може да достигне до богопознание.

В избора на авторитет за послушание православието следва принципа на доброволността. Това ще рече, че преди да стане дума за послушание и смирение от страна на пасомите или на неофитите, Църквата трябва да излъчи от себе си такива авторитети, които да предразполагат естествено вярващите към послушничество. Да се мисли в днешно време, че расото и калимявката, кръстът и здравецът в ръцете на ритуалния вярващ са достатъчни, за да се привлекат духовни чеда е просто нелепо. Учението за свободната воля на човека, заложено изначално в православието като условие без което не може да има личностно израстване в наши дни е повече от задължително като условие за установяване на вярата. Водачите на Църквата трябва да са наясно, ако искат да бъдат реалисти, че подчинението на собствената воля от страна на вярващия на ръководството на клира е акт, извършван доброволно и със съзнанието, че така се укрепват устоите на евангелското начало на Църквата. Затова по православна традиция смисълът и духа на Евангелието трябва да са основополагащи за създаването на трайни отношения между послушник и наставник. Въпросът е много сериозен още повече за България, която изживя годините на комунизма, когато Църквата беше репресирана тоталитарно и когато общественото послушание беше налагано със сила от страна на управляващите. Поривът към личностно освобождение сред българите е много силен, а освен това в България много трудно се става авторитет, особено ако си част от местната традиция. Напливът към храма след 1989 година се оказа изгоден за мнозина от църковното ръководство, които в огромния интерес към вярата виждаха реабилитация на клерикализма. А поривът на българина след 1989 година не беше порив към възстановяване на феодалната характеристика на Църквата, а беше насочен директно към Бога и Неговата правда, която е по-съвършена от човешката “правда” на комунистите. Особеностите на тоталитаризма и насилието над свободната воля на тоталитрния човек поставя непознати досега отговорности пред духовния наставник.

За съжаление, кадруването в БПЦ по отношение на духовното ръководство изостана от духа на времето. Църквата например не разпозна своите нови мъченици и светци, просияли през тоталитарната епоха и така сама се отстрани от правото си да даде морален авторитет в пост-тоталитарното общество. Проблемът със сектите, към който миряните са по-чувствителни от клира у нас всъщност беше проблем на създаването на религиозен авторитет, който да изхожда не от историческата традиция, а пряко от казаното в Светото Писание като последна инстанция за вярващия. Това БПЦ не можа да го оцени като феномен, а този феномен в условията на либерална демокрация ще се разраства, това е сигурно. Ръководство на БПЦ се ограничи във воденето на храмови служби и се затвори зад стените на манастира, което не позволи да се случи истински диалог между призвания духовен наставник като идеален образ и напиращите към храма заинтригувани от религията българи. Някои известни български митрополити например поддържат становището, че ръководството на Църквата трябва единствено да се моли и да извършва служби, в които да преподава тайнствата на Св. Дух. Такова мислене е характерно за затворена мистично-ритуална организация, а не за Богочовешки организъм, който по думите на Основателя на Църквата трябва да се покланя с дух и истина, а не с устни излияни и мистични исторически предмети. Силата на Евангелието е действеното подражание на Христос и ако духовния наставник оставя това дело в ръцете на миряните, той няма право да иска да бъде обект на пиетет. Това БПЦ като че ли не иска да го разбере, и оставя действеното начало без пряка личностна връзка с авторитета на йерархията. Хората днес имат повече нужда не от монашески молитви, а от действено слово и житейски пример, дори и пример на бедност от страна на свещеника, за да бъде неговата проповед по-убедителна. Народът в България е свикнал да разпознава християнския наставник като един от нас и дистанцията на свещеника от хората е едно условие на модерността, което отблъсква вярващите от изпълнението на религиозни практики. Освен това българите са свикнали техните духовни наставници да пишат актуални книги, в които да се отразява истината на вярата според изпитанията на времето. Колко йерарси днес са написали книги, в които да идложат мисията на Църквата в защита на Евангелието според съвременните културни условия?
 
Ето това се сериозни въпроси, които интелигентният вярващ си задава преди да реши да подчини волята и ума си на когото и да било. Факт е, че Църквата не взе отношение по редица важни въпроси на съвременното ни битие, което я девалвира като първичен страж на душите на хората. В наши дни има не само отлив от храма, но и силна контестация на духовното водачество най-вече от страна на интелигентните и образовани българи. Българите не са нихилисти по народопсихологията си, но са много интелигентни – и доста разглезени от религиозна гледна точка. Ние сме свикнали нашият духовен наставник да бъде философ, аскет по духа на живянотото него битие, да бъде начетен и същевременно жертвоготовен. В този смисъл по-важното днес не е да се издигне паметник на св. патриарх Евтимий, както мисли църковното ръководство, а да се канонизират мъчениците от модерността и висшият клир да прояви жертвеност при отстояване на евангелските истини. Не поднасянето на венци на бюста на патриарха в Бачковския манастир, а защитата на философията на неговото дело е задача на съвремениния духовен наставник, ако наистина иска да бъде такъв, а не да бъде инструмент на философията на Инквизицията. Съчетано с философията на модерното българско образование, което е атеистично-просветителско по общата философия на преподаваните в училището предмети, дисонансът между клерикална практика и съвременна либерална епоха е повече от очевиден. Това води до контестиране на авторитета на църковните водачи, а оттам и до криза на класическите отношения между вярващ и духовен наставник.

Днес Църквата набляга най-вече на мистико-ритуалната страна на своята дейност, като си затваря очите пред проблемите на съвремеността, които са плод на една модернистична възстановка на философията на отживяното езичество. Така например свещеникът иска да не ядем олио преди Св.Причастие, но мълчи, когато министърът на просветата иска да отстрани религиозните символи от училищата или когато в модерна България под влиянието на тракологията се възстановяват Дионисиевите мистерии и почитанието към слънцето. Това води до превръщането на отношенията, ако са истински, между духовен наставник и вярващ или в екзотичен реликт, или в междуличностно сътресение, което често може да доведе до психически дискомфорт и дори до колизии в съзнанието на ревностния по традиция послушник. Разбира се, послушанието и смирението са основни православни добродетели и без тях не може в пътя на разбирането на истината. Но тези добродетели трябва да бъдат осъзнати именно като път към постигането на спасението на душата, а не като средство за клерикално-йерархичен надзор над помислите и убежденията на вярващия.

Въпросът за злоупотребата с доверието и смирението на ортодоксално практикуващите вярващи е повдиган нееднократно в средите на образованото православно духовенство. Този сериозен въпрос обаче има две страни. Едната е користната злоупотреба с доверието на вярващия от страна на клерикала, а другата е несъзнателната злоупотреба вследствие на некомпетентност от страна на духовенството. Затова препоръката на искрени и безкористни духовни наставници в православния свят е вярващият да се ръководи първо от истините на Евангелието, а после да се вслушва в съветите и наставленията на избрания от него духовен водач. Това е препоръка на св. Максим Изповедник и ние нямаме основание да пренебрегваме опита на светите отци, чиято наставническа дейност изхожда от духа и заветите на Евангелието, а едва след това от чисто клерикални съображения. Много млади хора протестират например срещу института на старчеството, защото според тях духовният старец понякога малтретира своя послушник. Това възражение има както своята прибързана оценка вследствие на духовна неопитност, така обаче и свое справедливо възражение. Затворен в стените на манастира или излязъл в духовно отшелничество, съвременният старец остава или откъснат от проблемите на битието на светския човек, или губи много от своята компетентност, за да привлича млади хора. А защо не и да привлича стари хора, за които почти никой не мисли от страна на политическия и икономическия елит на страната? Да се внесе монашеството като принцип на живот в съвременното общество е немислимо. Да се внесе православна аскетика като дух на поведение и съпреживяване обаче е възможно и тук е тънката същност на задачата на духовния наставник. Той не може да прави от миряните монаси като съзнание и поведение, но може да въведе православните истини на аскезата като отказ от изкушенията на света. Факт е, че послушанието на монаха и на мирянина е различно, защото поведенческата компетентност на монаха е различна от представите за мирозданието у мирянина.

Опитът да се иска монашески обет от миряни сее пуританство и православната Църква трябва много добре да познава сътресенията в християнското съзнание и мотивите за неговото отрицание от страна на хора, които не са родени да бъдат монаси. Аскетичен дух в живота на миряните може да се въведе, но принципи на манастирската обител в цивилния живот не могат да се прокарат. Тук е другият сблъсък в проблема за послушанието и духовното наставничество. Често пъти свещеникът, за да ни причасти, изисква от нас строг телесен пост и при изповедта ни задава усреднени въпроси, почерпани от историческия опит на Църквата. В този лесен за посветените и интелигентни християни духовен тест обаче истинската мисия на Църквата се размива. Днешното време предлага на човека други изпитания пред хуманността и човеколюбието, които са основни православни изисквания за правилен духовен живот. Днес поради развитието на науката и изкуствата, както и поради усложнените обществени отношения, вярващият е подложен на изпитания, които нямат аналог в историята. Или поне в българската история. Самата представа за Бога иска нови средства и методи на пропаганда на вярата, която вяра всъщност води човека до духовния наставник. Затова и изискванията към Църквата са нараснали.

Безсмислено е човек да се подчинява на йерархията, само защото „така трябва”. Послушание заради самото послушание, без ясно осъзната волева дейност от страна на вярващия, лесно може да доведе до манипулация на човека и до интелектуална и емоционална робия, която да обърне срещу клира учението на Евангелието. В православното учение се казва, че свещеникът е икона на Христос. Задачата на образа обаче е да води към Първообраза. Това ще рече, че задачата на духовния наставник е да заведе послушника до по-пълно и правилно следване на Христос в наши дни. Това ще рече, че смисълът на института на духовното наставничество не е да иска от вярващия подчинение на синодалните и митрополитски решения, а безусловно следване на заветите на Христос и на апостолите. Ако не води към установяване на евангелско съзнание, православната Църква се превръща във феодален социално-икономически институт, който живее единствено заради пристрастността на българина към традицията и върху популярното схващане, че Църквата е запазила нацията от претопяване през вековете. А Църквата не е национален страж, а страж на Вечната истина, която може да бъде изказана по много начини с оглед разнообразието на културни езици през модерността.

Проблемът за послушанието и смирението в наши дни е много сериозен от чисто евангелска гледна точка. Изкушението друг да решава вместо теб в един либерален свят води до обезличаване и до неспособност индивидът самостоятелно да защитава истините на вярата, а това Църквата не бива да допуска.

Жътвата днес е голяма, а работниците са малко. Гражданското общество, което се налага в България е така устроено, че значението на публичното дело на цивилния проповедник може да се окаже по-голямо от молитвеното служение на монаха. Впрочем днес в почти всички по-големи манастири има Интернет, така че смешението между мирянско и отшелническо начало в средите на расоносците е факт или ще бъде културен факт. Отговорността върху духовния водач при това положение е много голяма и той трябва да има предвид, че поставените пред него въпроси в деня на Страшния съд ще зависят от това как е решил въпроса с евангелизирането на личността, а не какви йерархични и конюнктурни дивиденти е получил от подчинението на ортодоксалния послушник. Същото съзнание трябва да има и послушникът. Изпълнението на наставления на стареца, които влизат в конфликт със съвестта на послушника е толкова опасно за личността, колкото и съгрешаването с ясно съзнание и по собствена воля. Именно в изграждането на евангелска съвест и в създаването на вътрешна способност и интелектуална компетентност за разпознаване на добро и зло, на истина и лъжа, е основната мисия на духовния наставник, чиято отговорност е по-голяма от всякога. Защото, както сме чували да казват студенти от Богословския факултет в София, след епохата на грубия атеизъм в България се настани времето на финия сатанизъм. Защитата на духа на закона и буквалното следване на примера на Христос в наши дни струва повече от историческата практика на Църквата. Впрочем в историята са известни много случаи, когато видни духовни водачи на вярващите са били в немилост пред клира и когато народната воля е канонизирала светци, какъвто и примерът със св. Йоан Златоуст. Преди да се стреми да заповядва на вярващия, ръководството на БПЦ трябва да извърши кадрова работа по изидгането на интелигентни и компетентни духовни водачи, които да разпознават лукавостта на дните, в които живеем, и които да водят към сърдечно очистване на православните българи, преди да ги поставят в принизеното положение на клерикалната йерархия, която буквата на закона им отрежда. Ето това е същината на проблема за послушанието и смирението съобразно казаното в Евангелието, а неговата основа е съзиждаща за Църквата.

Когато православието изказва претенцията си да бъде вечна истина и непревземаема крепост на вярата, това се дължи именно на факта, че православната Църква е най-евангелската от всички християнски клонове на вярата. Така поне пише в учебниците по богословие. Именно чистото евангелско начало прави мисията на наставника в наше време по-отговорна от всякога, защото днес се подменя цивилизационната представа за истина и за вселенска справедливост, които са основополагащи категории на искреното религиозно съзнание. На който много е дадено, много и ще иска, според Христос – и църковното ръководство трябва ясно да си постави за цел доброволното привличане на интелигентни и духовни хора към паството, наместо да търси начини за господство над съзнанието на мирянина, който е решил доброволно да бъде класически ортодоксален християнин и като такъв безрезервно да подкрепя делата на църковното ръководство.

Ако Църквата не постави въпроса за послушанието и смирението направо на евангелски основи, наместо да лежи на историческия прецедент от традицията, това ще доведе до настаняването на протестантско съзнание сред вярващите, които със своята интелигентност и разбиране за свободна воля ще поискат да служат на Бога без посредник. А известно е, че по православна традиция, когато нещата с вярата не вървят, се сменя попа, а не се сменя вярата. Затова и в България от страна на ортоксалните християни изискванията към духовния наставник ще нарастнат, а принципите на Евангелието ще бъдат ценени повече от всякога.

Ние нямаме Достоевски в нашата култура, защото българският културен елит няма своя нов патриарх Евтимий. Това е факт и никакви духовни шмекерувания от страна на ръководството на клира не може да скрие истината, че днес българската религиозност е силно провинциализирана, а посланието на БПЦ е по-скоро битово-национален манифест, наместо вселенско цивилизационно послание за вечните истини, което иначе православните християни излъчиха през усилните години на комунизма. Ето това обстоятелство трябва да се има предвид, когато църковното ръководство иска от нас послушание и смирение. Расоносният образ на Христос в лицето на клирика трябва да води към феноменологичния от гледна точка на вечната истина Първообраз на Спасителя. Иначе отдаването на собствената воля и претърпяването на страдания във физически и психологически аспект се превръщат в мазохизъм, от чието съществуване ще се възползват най-яростните противници на чистата православна вяра. И тук БПЦ и по-точно нейното земно ръководство вече не ще може да се оправдае с комунизма, с масонството и със световната конспирация.