По желание на Негово Величество

Продължаващите апели на украинските власти към Константинопол за легализация на разколническата “Киевска патриаршия” показват определен тип парадоксален патриотизъм: патриотизъм, който прави всичко, за да разруши своята родина, в чиято име се кълне.

Инициаторите на въззванията към Константинопол не крият, че се ръководят от чисто политически съображения. Аргументацията, която развиват проправителствените публицисти, също няма никакво отношение към вярата. Ето какво пише например Виктор Трегубов: “Няма значение дали вярвате в Бога или не – това е обективна геополитическа победа! Става дума не само за укрепване на украинската независимост, но и за промяна на баланса на силите в цялото световно православие. Това значи, че ръцете на Кремъл ще станат много по-къси, а неговата “мека сила” [1], една от основите на неговата “неофициална дипломация”, ще намалее рязко. Такива победи стават веднъж на много поколения, така че това наистина е повод за възторг”.

Тоест онова, което авторът всъщност очаква от (евентуалното) признание на разкола, е свързано с успехи в политическите и геополитическите игри. Мнението на православните християни не го интересува. Неговите прогнози обаче не отчитат обстоятелството, че Константинополският патриарх не е Римски папа. Той е един от патриарсите и неговото влияние е свързано с дълбокото минало — Константинопол е бил столица на Източната Римска империя, “втори Рим”. Патриархът на столицата на православната империя естествено е бил възприеман като фигура с особено значение сред православните патриарси.

Източната Римска империя заема и до днес особено място в православното съзнание — но уви, като държава тя вече отдавна не съществува. Константинополският патриарх се намира под властта на мохамеданска Турция, неговото паство е разпръснато по различни страни. Нямаме никакви основание да очакваме, че другите православни патриарси ще се покорят безропотно на неговото решение (ако то наистина бъде взето).
А за всички останали патриарси признаването на разкола в една от поместните църкви ще бъде крайно неприятно решение — самите те си имат разколи, съществуващи или потенциални, и създаденият от Константинопол прецедент, при който един такъв разкол се легализира със задна дата, ще бъде посрещнат “на нож”. Да се получи съгласието на останалите православни патриарси за това ще бъде невъзможно, а да се легализира разколът без тяхно съгласие означава да се предизвика остър конфликт в православния свят. Загубите, които ще понесе Константинопол, ще бъдат съществени — и не е ясно за какво му е да ги понася. От дълбока любов към Бандера и Шухевич? [2] Не съм сигурен, че патриарх Вартоломей знае кои са те.

Но да си представим, че Порошенко е успял да достигне целта си, “Киевската патриаршия” се слива с “УАПЦ” [3] и получава признание от Константинопол. Какви ще бъдат последиците?

Ето какво казва депутатът на украинския парламент Андрей Деркач: “Това ще доведе до ситуация, при която енориите на традиционните църкви в Украйна ще започнат да се разпадат. Ще започнат скандали, разпри, конфликти… Ако признаването на Киевската патриаршия се състои, то това ще бъде подкрепено само от някои православни патриарси, а други ще бъдат против него. Това несъмнено ще доведе до разрив в семейството на православните църкви по света. Ще получим разкол в православието на “украинска почва”… В случай, че разколниците получат автокефалия, ще започне битка за преразпределение на църковното имущество в цялата страна и жестока война за енории и храмове. Това ще изпълни страната с конфликти и само ще раздели украинците”.

И наистина, положението е следното. Има множество лоялни и патриотични граждани, на които се казва: “Негово величество президентът създава нова църковна структура, в която вие всички трябва да влезнете, в противен случай сте предатели на нацията”. “Патриотичните” погромаджии, отнемащи насила храмовете от техните енориаши, ще се активизират още повече. Хората ще бъдат поставени пред суров избор: или лоялност към своята Църква, или лоялност към държавата. А вярата не е нещо, където шантажът работи добре. По-точно там той довежда до обратни резултати.
Разбира се, бидейки религиозно индиферентни хора, политиците не разбират психологията на вярващите. За вярващия неговата вяра е абсолютна ценност: ако го поставиш пред избор между вярата му и каквото и да било друго, той ще избере вярата.

Самата ситуация, когато друговерци, атеисти и други външни спрямо Църквата хора дават нареждания как точно да бъде устроена тя и искат някакви промени в нея, е дълбоко скандална и отвратителна за всеки човек, който вярва в Църквата като Божие установление. Не е работа нито на Порошенко, нито на депутатите от парламента, нито на Путин, нито на Тръмп или който и да било друг да се разпорежда в Божия дом.
Ето защо при мнозина вярващи хора, които досега са били напълно лоялни към властта, това ще предизвика рязка реакция на отхвърляне. Както отбелязва Деркач, “задачата на властта е да сплотява Украйна, а не да я разкъсва”.

Защо украинските власти — и украинските патриоти — правят точно обратното? Защо се стремят да засилят размирието и да настроят срещу себе си дори онези хора, които биха могли да бъдат техни привърженици?

Тук могат да се посочат два фактора. Единият работи на подсъзнателно, чисто инстинктивно ниво. В условията на граждански конфликт човек изпитва потребност да се обезопаси, подчертвайки по всички възможни начини своята лоялност. “Аз не съм сепаратист! Сепаратистът не съм аз! Не ме бийте! Бийте онзи човек, ето го, бийте го!”. Не че някой в тази ситуация се замисля дълбоко: “Как да се застраховам от неприятности? Я да се представя за такъв патриот, че да ти падне шапката!” Не, това проработва на ниво инстинкт — човекът се приспособява към средата, и част от това приспособяване е потискането на всякакви съмнения. Ето как заложниците искрено вярват в правото дело на терористите, а поданиците на тираните — във великата мъдрост и доброта на вожда.

Това поражда супербдителност, когато човек повече от всичко на света се страхува да не бъде заподозрян в миролюбие и снизходителност към “враговете”. Той търси и намира навсякъде врагове — дори там, където никога не ги е имало. Разбира се, това само засилва гражданския смут и вреди на страната като цяло. Но той не мисли за проблемите на страната — той решава своите проблеми.

И пак същото пречи да бъдат осъдени дори най-глупавите, вредни и нелепи постъпки, ако те се извършват под знамето на патриотизма. Какво кара патриотите да пишат в своите блогове, че “на 2 май героите спасиха Одеса от врага”? [4] Не, причината за това не е крайната им жестокост и безчовечност, както обикновено се смята. Напротив, става дума за едно толкова просто човешко качество като страха. Панически ужас да изглеждаш недостатъчно патриотичен. Зад атаките срещу Църквата стои пак същият ужас — “Не ме бийте мен! Бийте онези! Аз съм патриот! Ето ги предателите, хванете ги!”

Вторият фактор е напълно съзнателен. “Революцията на достойнството” доведе до несъмнено и тежко влошаване на живота на хората, и това влошаване продължава. МВФ иска все нови и нови рестрикции, свързани с орязване на заплатите и многократно повишаване на цените на тока, водата и газта. За да се отвлича вниманието на хората, недоволството им трябва да се пренасочи към нещо друго — нека се мразят по най-различни поводи, нека намират всякакви други причини да излеят яростта си, нека се увличат от всевъзможни утопични проекти.

Независимо от реакцията на Константинопол, като димна завеса борбата за “Единна украинска поместна църква” служи отлично. А повече от нея не се и иска.

Църквата е надживяла всякакви политически режими. Болшевиките бяха много, много по-силни и свирепи от порошенковците. Къде са днес болшевиките? И къде — след не много дълго време — ще бъдат днешните притеснители на Църквата? Както казва псалмопевецът: “Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво; но той премина, и няма го, търся го и не го намирам” (Пс. 36:35-36).

Бележки

1. “Мека сила” (англ. soft power) – термин в политологията, означаващ инструментите на влияние на дадена държава, които не са свързани с нейната военна мощ. Бел. прев.

2. Степан Бандера и Роман Шухевич – лидери на украинските националисти през Втората световна война, воювали на страната на Хитлер. Смятани за национални герои в днешна Украйна. Бел. прев.

3. УАПЦ (“Украинска автокефална православна църква”) – една от двете разколнически групировки в Украйна заедно с т. нар. “Киевска патриаршия”. Засега и двете не са признати от нито една поместна православна църква. Плановете на украинските власти включват сливането на тези две структури в една, която да получи евентуално признание от страна на Константинопол като “единна поместна автокефална Украинска православна църква”. Бел. прев.

4. На 2 май 2014 г. в дома на профсъюзите в Одеса бяха живи изгорени около 50 човека от числото на демонстрантите, протестиращи срещу политическите промени в страната. Инцидентът не е разследван и досега, виновните не са наказани. Бел. прев. | Radonezh.ru

Превод: Андрей Романов