Православието през погледа на южноамериканец

Това есе не претендира нито за историческо свидетелство, нито за изследване на духовното и културното наследство на Православието в Южна Америка. То изразява личната гледна точка на един свещеник-мисионер, кореняк чилиец, който по Божията милост вече 22 години служи на Православната църква, непрекъснато открива за себе си съкровищата на Православието и ги предава на хората от южноамериканската култура.

Един уважаем епископ от Йерусалимската патриаршия, изказвайки се пред палестинците, живеещи в Чили, каза нещо много вярно: "Църквата не може да съществува без родина".

През 2000 година аз бях на поклонническо пътуване в Гърция и Светата Земя. В Атина попитах една дама: "Какво е по-важно за Вас – да бъдете православна или гъркиня?" Тя ми каза тъкмо това, което се страхувах да чуя: "Отче, та това е едно и също". Отговорих й, че аз, например, не съм грък, но съм православен.

След осем години се случи същото. В болницата в Сантяго се запознах с лекарка-анестезиолог, родена в Русия. Тя искрено се изуми, че пред нея стои православен свещеник, който не е руснак. Попитах я дали е православна. Отговорът беше: "Разбира се! Нали съм рускиня!". В този момент си помислих: аз не съм руснак, но съм православен.

Православието в нашата страна и на нашия континент бе донесено от араби (предимно палестинци), гърци, руснаци и в по-малка степен от румънци. Първите емигранти напуснаха страните си поради политически и социални конфликти. В чужбина те не изгубиха вярата си, но съвсем не се грижеха за разпространяването й. Общините на православните емигранти гледаха чилийците с недоверие и затваряха пред тях вратите на храмовете си, за да пазят чистотата на културата си. Някои храмове и досега изглеждат като крепости. Още преди двайсетина години моите съотечественици, интересуващи се от Православието, трябваше да наблюдават богослуженията през прозореца. Така че ние, православните чилийци, южноамериканците, не сме плод на мисионерски труд, а на своебразно "самомисионерство".

Държавите, открай време изповядващи Православието, са канонична територия на определена Патриаршия. Например всички православни енории в Русия са под юрисдикцията на Руската православна църква. В Южна Америка ситуацията е друга. През епохата на Вселенските Събори тя не е била известна на Стария свят. Експедициите на Христофор Колумб са станали реалност едва пет века по-късно. Може да се каже, че нашият континент е канонична територия на всички Църкви и заедно с това – на нито една от тях. Понякога един регион се подчинява на юрисдикцията на няколко Православни църкви. Например в столицата на съседната Аржентина има резиденции на управляващите архиереи на Константинополската, Антиохийската и Московската патриаршии. В Чили е само катедрата на главата на епархията на Антиохийската църква, смятащ себе си за върховна власт над всички православни енории.

В южноамериканския регион поместните Църкви демонстрират неспособност да работят заедно. Тук проличават междунационалните и междуцърковните разногласия. Деструктивна роля играе желание на някои Църкви да се покажат по-добри от другите. Константинополската патриаршия по всякакъв начин ни внушава, че притежава палмата на първенството. При това гърците не са пример за светост и упорито не признават нашето право да извършваме богослужение на испански език, за разлика от Руската и Антиохийската църкви. Вярващите преминават от една община в друга, докато не намерят подходяща среда.

В началото на 1980-те години аз пристигнах в Сантяго от чилийския юг с намерение да следвам в Богословския факултет на столичния Католически университет и да се запозная с Православната църква, която нямаше никакво присъствие в моя край. Тогава ме прие антиохийската община. Под омофора й аз служех на Бога 18 години. Когато Буенос-Айреският и Южно-Американски митрополит Александър от Руската задгранична църква ми предложи да премина под негова юрисдикция, аз с благодарност се съгласих. Владика Александър бе забележителен пастир. Неговата кончина в 2005 г. и досега е извор на скръб за нас.

С чувство на радост, смесено с носталгия и малко тъга, си спомням за първото си участие в православното тайнство кръщение, причастяване и миропомазване, когато ние с моята годеница се присъединихме към Православието. А първата сватба по православен обред, на която присъствах, бе собствената ми венчавка. Извърши я първият православен свещеник-чилиец, приснопаметният отец Йоан Боденбург Малдоналдо. Винаги съм искал да видя дяконска хиротония, но първото тайнство в моя живот беше моето собствено ръкоположение. Същото стана и със свещеническата хиротония. Аз само я представях във въображението си, докато на 26 октомври 1986 г. викарият на Антиохийския патриарх в Чили епископ Гавриил (Фадул), днес вече покойник, не ме възведе в свещенически сан.

Често си мисля за историята на Рут от Стария Завет. След като изгубила мъжа си, тази млада и красива моавитянка, за да нахрани свекървата си, започнала да събира изпадналите класове на нивата на богаташа Вооз. И ние сякаш овдовяхме, когато разбрахме, че Църквата, към която принадлежим по рождение, е далеч от истинската вяра. Подобно на Рут, ние събирахме класовете на Православието, изпаднали от ръцете на гърци, араби и руснаци. Една община ни научи на хоровото пеене, от другата научихме за тропарите, от третата – за кондаците, четвъртата ни показа богослужебните одежди, от петата научихме как се извършват богослуженията през Страстната седмица. Потресоха ни руските икони, от които светиите гледат мълчаливо с тайнствен поглед. Общувахме с православни свещеници, понякога пристигащи в Чили, с руските съпруги на чилийците. Лека полека събрахме толкова класове, колкото е необходимо, за да се изпече хляб. Не ни достига само щастливия край на историята на Рут, когато Вооз бил запленен от красотата на бедната вдовица и се оженил за нея.

Приоритетното направление на нашата дейност е привличането на младите хора към църковния живот. Надявам се, че нито един млад чилиец няма да повтори моята съдба и неговата сватба и още повече ръкоположението му няма да бъдат първите му православни обреди. Немалко сили влагаме в създаването на пълноценна енория. Вярвам, че подобно на Вооз, обикнал Рут, когато видял красотата й, йерарсите на Църквата ще обикнат нашата млада енория, радваща хората и утешаваща ги при обиди, предизвикани понякога от общуването с представителите на братските православни народи. Ако Господ е искал да сме гърци, щяхме да се родим в Гърция, ако е искал да ни види араби, щяхме да се появим на бял свят в Близкия Изток, ако е желаел да бъдем деца на някой от многобройните народи на Руската Федерация, Той щеше да ни засели в тази велика страна. Но Господ ни е създал южноамериканци. Ние практически без ничия помощ се приобщихме към истинската вяра и сме призвани да разпространяваме православната традиция тук, в нашата родина.

Но защо ни привлича Православието и Православната църква?

Тук трябва да кажем, че за нас, живеещите на Запад, е характерен аристотеловият, томисткият начин на мислене. Ние сме склонни към анализ, разделяме едно цяло на елементи и след сложно търсене на интеграцията в края на краищата осъзнаваме, че цялото е нещо повече от сумата на съставните части. Така сме стигнали до извода, че политиката не е свързана с областта на религията, че религията не се съотнася с гражданската сфера, че частното е слабо свързано с общественото. В нашите страни има религиозна свобода, но религиозният фактор не сплотява, а напротив – разединява обществото. Държавата страни от решаването на въпросите, свързани с религията. Незабележимо религиозната свобода се превръща в преграда за религиозния живот.

В такива условия вярата става нетрайна, възниква несъответствие между това, как живее човек и в какво вярва. Възникват християнски движения, които игнорират натрупаните научни знания и обръщат гръб на историята.

Религиозната свобода е призната като ценност, но се възприема като всепозволеност. Тя предизвиква радост и същевременно страх. Това е плод на социалния мир, но не така, както както са го разбирали светите отци, според които мирът е купен с кръвта на мъчениците – семе за нови християни. Мирът не е просто липса на война, а сливане на човека със своята култура, резултат на обединението на хората, способни за взаимна обич и трансцендентност.

И ето, живеейки в тази реалност, ние се срещнахме с Православието, със "Светлината, дошла от висините на Изтока". Ние видяхме, че православният човек свързва своята вяра с културата, че може да познае света в неговата цялост, да съвмести частното и общественото, разума и чувствата, земното и небесното. Вярващите, разочаровали се от своите общини, идват в православните енории и виждат онова, което навремето порази нас: тържествеността на литургията, тишината на молитвата, иконографията, благоуханието на тамяна, свещеното пространство, където разцъфтяват възвишени чувства, сплотеността на общината, житията на светците, жертвените подвизи на мъчениците, светостта на архипастирите, а също и съществуването на женени свещеници, които независимо от наличието на жени и деца задоволяват духовните нужди на своето паство.

Руските свещеници ни плениха със своята вкорененост в Църквата, молитвеността и всеотдайното служение на Христос. Тъжно е, че не всички от тях приеха възсъединяването на Руската задгранична църква с Московската патриаршия. Ние бихме предпочели те да бъдат по-"земни", по-"човешки", може би малко по-грешни, но да свидетелстват за важността на единството на Църквата и да останат с нас под омофора на легитимното свещеноначалие. Ние не разбираме руснаците, които искат да бъдат откъснати от Русия.

Православието все повече се разпространява в Южна Америка. За съжаление освен поместните Църкви тук действат и неканонични "православни църкви". Оглавяват ги авантюристи, нямащи никакви морални принципи. Те си изобретяват "патриаршии" и църковни титли. Способни са да изготвят фалшиви документи за апостолска приемственост, за да потвърдят легитимността на своите "епископи". Вина за появата им имаме частично и ние, защото южноамериканските православни енории са разделени и понякога изразходват сили и време за второстепенни нужди.

В заключение искам да кажа, че Православната църква направи живота ни истински щастлив. Ние продължаваме да служим на нея. Често стягаме куфарите си и се качваме на автобус или влак, за да посетим епархия или новоформираща се община. Дай Боже да си организираме хор като в московския Сретенски манастир. Мнозина наши енориаши го слушаха през ноември 2008 г., когато в Чили се състояха Дните на Русия, и бяха запленени. Но главната ни мечта е да издигнем православен храм за слава на Господа и в името на бъдещите поколения.

Отец Алексий Аедо Вилугрон е единственият свещеник в Руската задгранична църква в Чили (ако не смятаме двамата свещенослужители, подкрепили разкола след възсъединяването на Руската църква).

Алекс Аедо е роден на 25 февруари 1961 г. в община Питруфкен в централната област на Чили Араукания, във вярващо католическо семейство. От ранните си години е мечтаел да посвети живота си на Господа и Неговата Църква. Завършил е католическата семинария и Католическия университет в Сантяго-де-Чили.

Още като семинарист се е заинтересувал от Православието. Това станало след запознанството му с палестинско семейство, емигрирало в Чили от Назарет. Алекс споделил с тях своето търсене на истината в Бога и палестинците отговорили: "Ние, православните, изживяваме същото, но в друга форма".

Отец Алексий мисионерства и в град Валдивия, намиращ се южно от Консепсион. Мисията е посветена на Благовещение Богородично. Свещеноначалието е осветило антиминс и предало свето миро. Своята къща за богослужение е предоставил високопоставен полицейски служител, приел Православието.

| Православие.RU

Превод: Андрей Романов