Православната църква и нацията

Днес е разпространено мнението, че поместните (автокефални) православни църкви са национални, т. е. че в Православието е налице отъждествяване на вярата и нацията. За другите църкви (Римокатолическата църква, протестантските църкви и другите религиозни общности) се смята, че са интернационални. У нас мнозина преживяват Църквата като една от националните институции, която има за цел да съхрани националните особености, обичаи, език, фолклор, култура и държавния „териториален интегритет и суверенитет”.

Погледнато исторически, Православната църква наистина е формирала националната идентичност на източнохристиянските народи. Идентичен е случаят и с Латинската църква, когато става въпрос за западноевропейските народи. Чак до най-ново време християнството е пронизвало и вдъхновявало всички пори на народния и обществения живот – културата, изкуството, политиката, икономиката, литературата, обществения морал. В периодите на робство Църквата е имала и политическа власт, защото гражданска не е съществувала (нито е можело да съществува). Последицата от това е, че днес гъркът, румънецът, българинът, руснакът, сърбинът се чувства православен „по рождение” (хърватинът – римокатолик), макар вярата винаги да е акт на свободния избор.

Християнското понятие за нация се различава съществено от съвременните секуларни представи. Християнските нации са били отворени и вертикално, и хоризонтално. Целта на нацията е била да служи на Бога и да осъществява Божията воля на земята. Църквата е преобразявала, християнизирала и насочвала нациите към свръхнационални цели и ценности. Същият е случаят и с християнските нации на Запад.

Модерните секуларизирани нации стават мит, тотем, божество, „мистична основа на авторитета на всяка власт”. Националната воля е източник на правото и политиката. Модерните нации се стремят да „еманципират” целия живот на обществото от влиянието на Църквата, защото самата нация е псевдоцърква. Те подчиняват Бога и Църквата на националния егоизъм, като ги включват в кодовете на собствената си месианска национална идеология. Спояването на вярата с такова понятие за нация е ерес, позната като етнофилетизъм (религиозен национализъм). „Църквата е вселенска, съборна, богочовешка, вечна, затова превръщането ѝ в национална институция и ограничаването ѝ до низши, преходни, временни национални цели и методи е хула, непростима хула срещу Христос и Светия Дух.

Време е, дванадесетият час е някои наши църковни представители да престанат да бъдат слуги на национализма и политиката, все едно на коя и на чия, и да станат първосвещеници и свещеници на едната света съборна и апостолска Църква”, казва о. Юстин Попович.

В Църквата няма „юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Той е „всичко и във всичко.” (Кол. 3:11).

В историческата, социологическата, а и в богословската литература може да се прочете, че Православната църква е „национална”, „анационална”, „вселенска” (интернационална), „наднационална” и т. н. Всички тези твърдения могат да бъдат отчасти верни. Църквата не е абстрактна общност, тя винаги се проявява в конкретния народ, конкретното време и пространство. От самото начало тя възвестява Евангелието в категориите на местните култура и език. Едновременно с това тя отваря нацията, освобождава я от националния егоизъм и самодостатъчността, „кара я да излиза от себе си” и да живее с другите. Църквата не отрича националната същност, но отрича всяка форма на субординация между нациите, отрича моралното или аксиологичното превъзходство.

По националния състав на своите вярващи една поместна или автокефална православна църква е многонационална (ако на тази територия живеят представители на различни нации), а може да бъде и еднонационална (ако тази територия е национално хомогенна). Теоретично тя може да бъде и анационална, доколкото вярващите не искат да се идентифицират национално. Следователно Църквата не отрича, нито пък абсолютизира националното, а изгражда единство в различието („помирена различност”) на много нации. Самата Църква е „новият Израил”, „народът Божий”, „ново общество”, чиито членове принадлежат към различни исторически народи.

Всяка нация има правото и възможността да влезе в Църквата и да може да запази в нея националната си идентичност, но нито една няма правото да има „своя” ексклузивистка „национална Църква”, която да „национализира Христос”, да утвърждава националния егоизъм и да обоготворява самата нация.

Без да подценяваме църковно-доктринарните причини, можем да кажем, че през историята националните конфликти в Църквата са довели до невиждани трагични последици. Пример за това е конфликтът между гърци и латини, който завършва с продължаващия и до днес трагичен разкол от 1054 г., както и сблъсъкът между латинския (романския) и германския свят през ХVІ век.

Когато в разговорния език се каже „гръцка”, „руска”, „българска”, „македонска църква”, това не означава, че те са особени, независими и самодостатъчни църкви. Нито една поместна църква не може да бъде независима от другите.

Едната вяра, една Църква Христова се актуализира в различни народи и държави и това е винаги едната единна Църква Христова. Затова е по-правилно да се говори за Православната църква в Сърбия, Русия, Черна гора, Европа, Азия, Африка…

Автокефалността на поместните православни църкви не трябва да се отъждествява с идеята за държавния суверенитет от ХІХ век, което днес някои правят.

Църквата се обръща винаги към конкретните хора, а не към безлични предмети. Църквата не е археологическа институция или музей, който съхранява запазените национални традиции. Мисията на Църквата не може да се функционализира според целите на секуларния национализъм и интернационализъм.

Превод: Свилен Тутеков