Православното богословие в постбогословската епоха

Господа Бога светете в сърцата си; бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда. (1 Петр. 3:15)

Мнозина наричат времето, в което живеем, „постбогословска епоха”. Едни говорят за „край на богословието”, други поставят въпроса, на кого все още е нужно богословието, а трети казват, че богословието е в „изгнание” и е изправено пред предизвикателството да оцелява и да преживява в съвременната култура. Навсякъде по света богословието изчезва от публичния дискурс, и то почти неусетно във всички три области на публичната дейност: Църквата, академичната общност и обществото. Всичко това се случва независимо от многото богослови, богословски училища, публикации и много други активности. На пръв поглед днес православното богословие преживява своя ренесанс. Тази теза може да се потвърди от следните факти: Православната църква никога не е имала толкова много богословски училища, никога не е имала толкова качествена специализирана и популярна богословска литература, списания; богословските факултети във всички бивши социалистически страни са част от държавните университети; налице е голям интерес към следването на богословие; никога не е имало по-голям брой магистри и доктори по богословие; днес в традиционно неправославните страни съществуват висши православни богословски училища (Париж, Ню Йорк, Мюнхен, Бостън, Лондон, Чикаго, Сидни и др.). Православните богослови участват в различни междуправославни, междухристиянски, интеррелигиозни срещи (конференции, симпозиуми, кръгли маси, семинари). Към това трябва да се добави и участието в други научни форуми. Православната църква никога не е имала толкова много дипломирани богослови, магистри и доктори на богословските науки, и то сред епископите, свещениците, монасите, миряните. Мнозина днес казват, че живеем в период на връщане, на ренесанс на религиозността и религията, особено в Източна Европа, където почти цялото население се определя като религиозно. Става дума обаче за религия, за която богословието е мъртво. Когато става дума за състоянието на богословието днес, няма място за прекалено самодоволство, независимо от тези факти.

Влиянието на богословието върху всекидневния живот на Църквата е малко или почти липсва. Много факти показват, че в Църквата то е маргинализирано. Понякога се усеща, че между Църквата и богословието съществува взаимен антагонизъм. От средите на Църквата можем да чуем: „Богословите са „безплодни теоретици”. От своя страна богословите критикуват всекидневната практика на Църквата. Те са недоволни особено от положението си в Църквата. Смятат, че трябва по-често да бъдат питани и при вземането на важни за живота на Църквата решения. Реалното състояние на православното богословие може да се характеризира с две думи – смущение и пробуждане. Под смущение разбирам очевидната липса на единство между православните богослови – единство на богословския език, единство на метода, съгласие относно естеството на въпросите и начина на решаването им. Нашето богословие развива много богословски „ключове” във взаимноизключващи се интелектуални рамки. Все пак това противоречие е знак за пробуждането на новото търсене на автентична православна перспектива. „Преди всичко трябва да признаем, че векове наред богословието е било отчуждено от Църквата и че това отчуждение е имало трагични последици и за богословието, и за Църквата. Тази отчужденост е превърнала богословието единствено в интелектуална дейност, разделена на множество дисциплини, без взаимовръзка между тях и без приложимост с оглед реалните нужди на Църквата. Богословието е престанало да бъде отговор на въпросите на Църквата и доколкото е престанало да бъде такъв отговор, то е престанало да бъде и въпрос, отправен към Църквата. Днес това превръща богословието в един егоцентричен свят в рамките на Църквата, който на практика е изолиран от църковния живот. Такова богословие живее в себе си и за себе си в спокойните академични води, добре защитавано от обичайността и любопитството на високоспециализирания език. Богословите избягват да дискутират относно всекидневната реалност на църковния живот и без дори да си помислят по какъвто и да било начин да влияят върху него” [1], казва о. Александър Шмеман. Често се изтъква, че богословието трябва да бъде „църковно”, „евхаристийно”, „църковен опит”, но в действителност става дума за съчинения, съставени предимно от цитати на отделни църковни отци и на неколцина признати богословски авторитети, често откъснати от контекста. По такъв начин за Църквата това богословие е своеобразна богословска философия, а не богословие на Църквата. Всички критикуват схоластичния характер на православното богословие от новото време, неговия „вавилонски плен”, но и след този период конкретният живот на Църквата и този на богословието до голяма степен се намират на противоположни коловози, дори в някакъв скрит конфликт и нетърпимост.

На първата православна богословска конференция, проведена в Атина през 1936 г., о. Георги Флоровски, може би най-големият православен богослов на ХХ век и една от най-крупните фигури в международните академични и икуменически кръгове, заявява, че православното богословие трябва да се върне към отците и да се освободи от „вавилонския плен” на западното богословие, и то в плана на езика, на изходните предпоставки и на начина на мислене. Този негов манифест бързо е приет от повечето богослови от руската диаспора, а след това печели последователи и в традиционните православни страни – Гърция, Сърбия, Румъния, България. Това богословско движение става основен белег на православното богословие през ХХ век и за мнозина то е негова първостепенна задача, дори до степен, че заради това славно „връщане към отците” и заради усилието да се освободи от западните влияния православното богословие е оставило в сянка всички останали богословски въпроси, както и предизвикателствата, които съвременният свят поставя пред православното богословие и които ще поставя и занапред. Крилатата фраза „връщане към светите отци” не е смятана от всички за напълно приемлива, защото тя е можела да се изтълкува назадничаво и консервативно. Като заместител се предлага „напред със светите отци”, но и тази фраза не е била изцяло приемлива за всички. За мнозина тя не изразява правилно позицията на Православната църква. Гръцкият богослов Георгиос Мандзаридис смята, че най-правилно е да се казва „следвайки светите отци” („да се върви след светите отци”) [2]. Идеята, която Флоровски формулира, но която е „витаела във въздуха” през целия ХХ век, вдъхновява много изключителни изследователи в областта на патристиката не само между руската емиграция, но и сред западните учени.

През последните два века православното богословие се занимава изключително със своите „вътрешни” проблеми. Един от неговите приоритети става „православизацията”, бягството от „западните влияния” – „вавилонският плен”. Това има за последица изключването му от главните съвременни тенденции на живота, както и от богословските тенденции: някои тълкуват идеята за „връщането към отците” като редуциране на богословието до патристиката. Това има за последица преакцентирането върху патристичните изследвания; нарушаването на равновесието с другите области на богословието; отхвърлянето и подценяването на библеистичните изследвания; историцизирания подход на патристичното богословие; интровертността и почти пълното отсъствие на православното богословие от най-важните богословски събития и тенденции на ХХ век; слабия богословски отговор на предизвикателствата, които съвременният свят поставя – обобщено казано, нерешени богословски въпроси, които все още съществуват в отношението между Православието и модерността, между Православието и модерния свят. Трябва обаче да се има предвид, че главно по исторически причини православният свят не участва органично в явлението, наречено модерност. Той не вкусва от Ренесанса, Реформацията или Контрареформацията, от религиозните войни и Просвещението, от Френската и от индустриалната революция, от триумфа на субекта, от човешките права и религиозно неутралната нация-държава. Това, което модерността разпознава като свой основен интерес, изглежда е останало встрани от Православието, което и впоследствие остава подозрително към модерността. Този факт със сигурност помага да се разберат трудностите, които Православието има в комуникацията със съвременния (пост)модерен свят.

Съвременните богословски тенденции, които модерният свят налага, с изключение може би на икуменическото богословие, на богословието на мисията и на движенията за патристично и литургично обновление, не показват, че са претърпели каквото и да било влияние от страна на Православието, макар и видни православни богослови да участват в икуменическото движение от самото му зачатие. Богословските науки твърде малко се занимават с реалния живот на Църквата. Във всеки случай една от причините за това е и страхът на богословите от църковните авторитети. Това е страхът да не бъдат укорявани. Затова и повечето от тях прибягват към абстрактни богословски теми.

„През изминалите години често се казваше, че ако иска да преодолее вътрешните си слабости и недостатъци, Православната църква трябва да се върне към отците. Патристичното съживяване, неопатристичният синтез – тези и подобни изрази, които често се срещат в днешните трудове на православните – несъмнено са свидетелство за истинска, неизопачена и належаща нужда. Прекъсването на живата патристична традиция е причина за голямата богословска трагедия на Православието. Но какво всъщност се подразбира под връщане и как трябва да разбираме това? На тези въпроси не е даден нито един задоволителен отговор. Дали това означава само повтаряне на онова, което отците са казали, с предпоставката, че те са казали всичко, което е важно, и че това не е нищо друго, освен възстановяване на тяхното съгласие. Дори да съществува такава предпоставка, тя със сигурност не решава споменатия по-горе проблем – днешното богословско отчуждение. Нито една колекция от високоспециализирани патрологични монографии, нито едно издание на патрологичните текстове за обща употреба не може да установи в тях жив и творчески отговор на реалните въпроси на нашето време или на реалните нужди на Църквата. Тук все още не съществува нуждата от интерпретация на патристичното послание, неговото „възкресяване” в мисълта на Църквата, или, с други думи, проблемът за богословския пробив (breaking through). Ние обаче трябва да помним, че Църквата никога не е учила, че отците са отговорили на всички въпроси, че тяхното богословие е завършено и че днешното богословие е само коментатор на патристичните текстове. Превръщането на отците в чисто формални и непогрешими авторитети – нещо, което богословието на патристичния схоластицизъм е направило – е всъщност предателство към самия дух на патристичното богословие, който остава завинаги чудесен пример за духовна свобода и творчество. „Връщането към отците” означава преди всичко укрепването на духа от тяхното тайно вдъхновение, което е направило от тях истински свидетели на Църквата” [3].

Богословието и академичната общност

Живеем в общество, в което е налице епохален исторически обрат на сциентизация (обожествяване, идололатризация на науката) на цялата култура, така че „научният манталитет” е сложил печат върху днешната култура и върху контекста на богословското мислене. Може да се каже, че днешната култура е белязана от научността като „модел” на съвременното знание и затова богословието трябва да се занимава с въпросите, които формират този „научен манталитет”. Това има големи последици и върху богословието. Православното богословие (православните богословски науки) прилага главно методологията на обществените науки, без да е способно да изгради своя собствена методология. То е разделено на множество богословски дисциплини без никакво съдържание и методологическо единство. Всяка наука върви по свой собствен път. Православното богословие страда от маниерничене, от архаичен език, от консерватизъм, цитатология и еклектизъм.

Най-значимите богословски центрове чак до края на Средновековието са били манастирите. По-късно богословието се премества в аудиториите, кабинетите, в университетите. Откакто богословието е в университета (повечето православни факултети са част от държавните университети), то и организационно, и научно-обществено се изправя пред нови предизвикателства. Както и всички други науки в другите факултети, то трябва постоянно да доказва не само научното си значение, но и обществената си полезност. Реформите, които се искат от страна на политиците, вземащи от своя страна решения относно разпределянето на финансовите средства, го карат да „окрупни” своите предмети и да организира техния материал съобразно зададената обща схема, така че международният и междуфакултетският обмен на студенти и преподаватели да „протича” по лесно. Да се надяваме, че текучеството на знание и на учени ще бъде полезно за напредъка на богословските науки. С тази надежда и всички други университетски организирани научни дисциплини са започнали реформа и всяка „плува” в своя „болонски сос”, както си знае и както може. Макар богословието да получава различни стимули и от страна на университетското богословие, все пак, обобщено погледнато, особено на Запад, главната насока и обновата не идват от него. Ситуацията в някои поместни православни църкви е различна. (В Сърбия например богословският факултет от седемдесетте години на миналия век е носител на това обновление в богословието и въобще на православното Предание в живота на Църквата.) Трябва обаче да се спомене, че една от причините за това състояние е и самата университетска атмосфера. Ще посоча само няколко елемента: обиграността на лекциите лесно превръща богословието в учебникарско, което от година на година се повтаря без нуждата от по-нататъшно задълбочаване; бюрократизацията на факултетите, която все повече ограничава пространството за свободно време за изследвания; определеният научен идеал на университетското богословие, който не допуска каквото и да било мислене извън този идеал, поради което всичко ново в богословието се провъзгласява за ненаучно, а с това и за неприемливо.

Обществената релевантност на богословието

През последните години православното богословие показва повишен интерес към икуменическото богословие, въп-роса за биоетиката, богословието на религиите, социалните въпроси. Във факултетите дори се формират специални катедри за тези области. Обществото обаче не показва почти никакъв интерес към богословието. Съществува съпротива срещу присъствието на богословските факултети в университета. Мнозина все още стоят на позициите на „конфликта”. Все още е актуална тезата за „ненаучността на богословието”. Богословските науки все повече се заменят с религиологичните науки. В някои богословски страни богословието се развива все повече по посока на религиозните изследвания без конфесионално определение. Към тези науки има голям интерес. Богословските проекти нямат шанс да бъдат финансирани от страна на Европейската общност, докато религиоведческите имат.

Православното богословие трябва да се включи активно в социологическия, политическия и психологическия анализ и критика на обществото, още повече че политиката е станала съвременна религия, политическо идолопоклонство. Богословието винаги се занимава с екзистенциалните проблеми на човека, а ако те са откъснати от политическото, тогава богословието е лишено от конкретния живот и става абстрактно. Богословието трябва да говори на езика на постмодерността. То трябва да действа двупосочно – ad intra и ad extra. Предметът на богословието е Бог–светът–човекът и тяхното взаимно отношение, т. е. цялата реалност. Православната църква е есхатологична и затова връщането към отците или следването на отците е „спомен за бъдещето”, а не връщане към „старините” и миналото. Църквата трябва да вдъхновява света на науката и технологията с Евангелието. Тя трябва да освети цялото творение, постмодерността. Богословието не може да бъде актуално чрез копиране, подражаване, имитиране, секуларизация. То трябва да бъде автентично.

Препотвърждаване на православното богословие

Църквата и православното богословие могат успешно да изпълняват мисията си, ако във всяко време изпитват знаците на времето и ги тълкуват в светлината на Евангелието, ако могат да отговорят на всяко поколение по разбираем за него начин на вечните човешки въпроси за смисъла на настоящия и бъдещия живот. Затова е важно да се познава и разбира светът, в който живеем, очакванията и стремежите му, дълбоките и бързите промени в него, които постъпателно се разпростират по целия свят.

Съвременното православно богословие трябва да постигне здрав синтез и равновесие между църковните и академичните си измерения. Църквата и нейното богословие не бива да позволяват академичното (Болонското) да разруши църковното. Положителното отношение към научните постижения не изключва църковния характер на богословието, и обратното.

Голям неприятел на православното богословие е неговият конфесионален характер, който е довел до изопачаването му и е станал негова „опаковка”. Днес православното богословие трябва да се деконфесионализира и да има предвид постиженията на римокатолическото и протестантското богословие. Богословието трябва да има значение за всичко, за целия свят, или в противен случай то не може да има значение за нищо. Двадесети век е дал много в областта на изучаването на светоотеческото наследство както благодарение на по-новите критични издания на съчиненията на светите отци, така и благодарение на трудовете на учените на Изток и на Запад. Дали обаче успяваме да достигнем този „неопатристичен синтез”, за който са бленували тези изследователи? Мисля, че не. За да се стигне до него, е нужно: институционално свързване на православните богословски факултети и училища; обмен на преподаватели и студенти; създаване и обмен на общи списания и други публикации; създаване на някои богословски дисциплини, които да обединяват най-добрите богословски достижения; често организиране на общи семинари, кръгли маси, конференции, симпозиуми. Във всеки случай се предполага постоянен диалог на църковните училища с енориите, епархиите, манастирите и другите духовни центрове.

Важно е непрестанното изграждане и конституиране на автентичен православен богословски ум, метод и език. Постмодерната и постбогословска епоха използва английския език като все по-универсален език. Ако иска да има по-голямо значение, православното богословие трябва все повече да говори на този език, но трябва и да държи сметка за запазването на местните езици и култури. Православното богословие (богословия) днес има преимуществено местен характер (богословието повече или по-малко е затворено в границите на националните църкви). Твърде малко се знае за богословието на другите поместни църкви. Между тях не само че не съществува обмен, интеракция, взаимозависимост, а съществува взаимно непознаване, игнориране и дори нетърпимост.Трябва да намерим нов подход към Библията и отците, което ще позволи още по-цялостно да се види библейското и светоотеческото наследство. Дълбоко съм убеден, че един от основните и най-нужните елементи в новия подход трябва да бъде окончателното прилагане на контекстуалния метод на прочита на тези съчинения и тълкуването им в контекста на Свещеното Предание, с което Църквата живее и диша. За това днес особено настоява водещият руски митрополит и богослов Иларион Алфеев.

Богословието като пророчески глас и израз на църковното самосъзнание може да функционира единствено като част от антиномичния и двуприроден характер на Църквата. Така както Църквата не е от този свят, така и богословието се стреми да изрази благодатния опит и трансцендентната реалност, която е над и отвъд думите, понятията и имената. Така както Църквата живее и отминава в света, така и богословието търси диалога и комуникацията с историческото настояще на всяка епоха, като усвоява езика, тялото и мисловния свят на всяка отделна епоха – историческото и културното настояще на даденото време. Богословието не се развива паралелно с историята и не може да се отъждестви с историята, но то не може да функционира и извън нея. И още нещо, което е важно – то не може да продължи да пренебрегва уроците на историята. Без този процес на неслитна размяна и рецепция на света и историята – без този акт на диалог, на движение към света и на „свидетелство” пред него – нито Църквата, нито богословието могат да съществуват, така както и Църквата не съществува сама за себе си, а за света и за благобитието на света – „за живота на света”. В края на краищата Божието Откровение винаги се е случвало вътре в реалността и историята, а не в някакъв неисторически, безвременен универсум, който не е свързан със света. Така както преди 25 години пророчески казва покойният гръцки богослов Панайотис Нелас (основател на известното богословско списание „Синаксис”): „…невъзможно е днес да имаме истинско Откровение на Бога и като материал за това Откровение да не се използват днешните обществени, културни, научни и други факти. Бог не може да активира човека по друг начин, освен чрез съприкосновението с неговото конкретно историческо тяло; Той не може да спаси човека по друг начин, освен като преобрази живота му” [4]. Размишлявайки следователно в тази посока, можем още да кажем, че безплътното богословие, богословието, което отхвърля разговора с широките обществени и културни реалности на своето време, е непонятно, независимо дали става въпрос за отношението му с модерното, постмодерното, или късно модерното. Богословието, което не приема „тялото” на своето време, е еднакво неразбираемо – както е непонятно, че Църквата може да бъде изолирана, че може да откаже да излезе от себе си и да се срещне със света и историята, да ги евангелизира и преобрази. По същия начин, Църквата и нейното богословие не могат да вървят напред в света и в същото време да пренебрегват или подценяват света, който ги заобикаля, само защото той не може да бъде „християнски” или защото не е такъв, какъвто те биха искали да бъде. Църквата и нейното богословие не могат да мотивират човека от днешния ден, човека от епохата на модерността и късната модерност, докато Църквата нехае и подценява съвременния свят и докато забравя, че той е материалното откровение и тяло, което трябва да вземе върху себе си.

Това обаче, което е необходимо, не е повтарянето и продължаването на отричането и резервираността, което често характеризира православните в отношението им към модерността, а творческата среща и поредица от богословски диалози с всички предизвикателства, които модерността поставя. Дали Православната църква, вярна на обновеното богочовечество и на автентичното богословие на Въплъщението и вдъхновена от визията и опита на Възкресението, иска да приеме в себе си Преданието, смелостта и ума на отците и грандиозния богословски синтез, който те са създали главно на Изток? Дали тя иска да влезе в диалог и дори да се опита (защо не?) да осъществи един нов синтез с най-доброто в модерния свят, да се възползва от срещата между Изтока и Запада?

Богословието е призвано да открива нови пътища за пристъпване към Бога! В средата на миналия век е била прекъсната една твърде мащабна традиция. Сред не малък брой хора е налице действено неопределено желание за живия Бог, а мнозина търсят нови форми на християнски живот. Ако постмодерната религиозност предлага нови форми на духовност, то дали в този случай именно богословието не е призвано да се занимава с областта на духовността, винаги със съзнанието, че в края на краищата до Бога не се идва чрез външни действия – с обяснение, отхвърляне и заключение, а чрез вътрешно действие – чрез опита и чрез проверката на този опит (…) Бог не е предмет на знанието. Бог е субект на богословието и на всяко познание. Следователно във времето на постмодерността богословието не би трябвало да пита само: „Какво е било?”, но също така (ако не на първо място?): „Какво ново има?” Богословието не трябва да се занимава със „самото себе си”, защото тогава го дебне опасността да остане стерилно. Докато постмодерността приема всичко без критерии, богословието трябва да се уповава и на разума, но, накрая, би трябвало да преодолее и страха от парадокса. Богословието трябва да отвори вратите за погледа отвътре от преданието и опита на Църквата. Накрая, проблемът на богословието в епохата на постмодерността са най-напред богословите, които, вместо да бъдат пророци, остават занаятчии! Богословът на бъдещето не трябва да се задоволява с това да остане „пазител на изоставените пътища”, а трябва да проправя нови пътеки, които да водят от човека до Бога и от Бога до човека.

 Есхатологично измерение на богословието

Всички православни през вековете свидетелстват, че православната еклисиология има есхатологичен характер. Това води до заключението, че православното богословие има есхатологичен характер, който все още не е достатъчно изследван и артикулиран. Това измерение толкова много липсва в наше време, че ние дори не подозираме до каква степен, когато, като отговор на предизвикателството на глобализацията и космополитизма, вятърът на традиционализма и фундаментализма все още силно духа в живота и богословието на Църквата. Есхатологията е активно и много взискателно очакване на идването на Царството Божие, на новия свят, който очакваме. Като такава тя се влива в динамичната посветеност на настоящето, тя е потвърждение и отвореност към бъдещето на Царството, в което се намира пълнотата и идентичността на Църквата. С други думи, Църквата не получава същността си от онова, което тя е, а от онова, което тя ще стане в бъдещето, в есхатологичното време, което от Възкресението Христово и слизането на Светия Дух в деня Петдесетница вече е започнало да озарява и да влияе на настоящето и на историята. В светлината на есхатологията дори самото Предание на Църквата получава ново значение и по-различно измерение – оптимистична и пълна с надежда перспектива. В тази перспектива Преданието не се отъждествява с навиците, обичаите, преданията или идеите, или, обобщено казано, с историческата инертност и стагнация, а се отъждествява с лич-ността, с Иисус Христос, с Господа на славата, Който идва. Както ни напомня св. Киприан Картагенски: „Господ казва: Аз съм истината. Той не казва: Аз съм обичай”. С други думи, Преданието не се отнася главно към миналото; то не е свързано с образците от миналото, със събитията, които вече са се случили. Колкото и това да звучи учудващо, в автентичната еклисиологична перспектива Преданието е ориентирано към бъдещето. То изначално и преимуществено идва от бъдещото Царство Божие, от Онзи, Който идва, от онова, което тепърва ще се открие в пълнота и ще се възвести от Божията любов и от Божия план, който Бог е приготвил за нас, за спасението на света и човека. Така есхатологичното разбиране на Преданието се открива като съответстващо с Павловото определение за вярата: „А вярата е основа (ипостас) на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1; срв. 1:3; Рим. 8:24). Или като аналогично есхатологично или „бъдещо” спомняне, както вкусваме в молитвата на анафората на св. Литургия на св. Йоан Златоуст: „Като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие”. Причината за това е, че според коментарите на Ареопагитските писания, които се приписват на св. Максим Изповедник (но които днешната наука смята за дело на Йоан Скитополски), цялата божествена Литургия не се състои от някакви вечни небесни архетипове, нито пък е някаква реалност в света на идеите, а е есхатологично Царство, което ще бъде, тя е реалност на бъдещето, в което се съдържа истината за нещата и символите. Затова именно както пос-ледните неща дават битие на първите и есхатологията – на протологията, така и Царството Божие – пълнотата на живота и на истината, която ще се изпълни и която в пълнота ще бъде открита в есхатона – е това, което определя и дава смисъл на Преданието на Църквата. Следователно бъдещето е причина, а не последица от миналото. От тази гледна точка Преданието не е слово, което убива, не е носталгично повтаряне или безкритично приемане, или пък продължение на миналото, а творчески континуитет в Светия Дух и отвореност към бъдещето, към новия свят на Царството Божие, което очакваме.

Бележки

1. http://www.verujem.org.
2. Срв. Манзаридис, Г. Православни духовни живот. Манастир Хиландар, 2008, с. 12.
3. http://www.verujem.org.
4. Пак там.

Из сборника „Теология и социум. Съвременни перспективи“, ИК „Омофор“ 2013