Преоткриване на патристичната мъдрост

Тогава и сега има конкретно автобиографично значение: „Тогава” е свързано с периода на личното ми развитие преди да срещна и да се потопя в изучаването на вселенските събори и приеманото от всички водещи древни егзегети. „Сега” представлява случилото се след тази променяща среща в средата на 70-те години. „Общоприети егзегети” са Атанасий, Василий, Григорий,Назиански и Златоуст на изток и Амвросий, Йероним, Августин и Григорий Велики на запад.

Промяната се случи, когато моят раздразнителен и чаровен еврейски наставник, Уил Хърбърг, ми каза направо това, което моите протестантски приятели бяха твърде учтиви да ми кажат – че ще си остана необразован, докато не започна да чета задълбочено патристичните и средновековните писатели. Това се случи в началото на 70-те – когато с дълга коса, гривни и мъниста и с искра на комунален утопизъм в очите, накрая намерих своя път в книгата от 4 век на Немезий Peri phiseos anthropon (За природата на човека) и накрая разбрах, че древната мъдрост може да бъде основа за по-дълбока критика на модерния нарцистичен индивидуализъм от тази, на която се бях натъквал до този момент. Ако тогава ме бяхте попитали на какво ще прилича живота ми, бих предположил нещо напълно погрешно. Сега изглежда, че животът ми е пълен с повече благодат и провидение, отколкото някога съм си представял.

Сега се наслаждавам на лабиринтите и тайните на непресъхващите бого-въпроси: Може ли Бог да бъде познат? Грижа ли Го е Бог? Защо Бог стана човек? Христос ли е Иисус? Как може Той да бъде изкушаван и все пак без грях? Ако са Отец, Син и Дух, как може Бог да е Един? Как свободата съработва с благодатта? Как е възможно обществото на църквата едновременно да изразява светостта на Тялото Христово в света и да води към радикална промяна на света? Как е възможно ежедневно да отразяваме Божията святост сред историята на греха? Как трябва да живея настоящия си живот по отношение на последния съд? В този списък няма нито един нов въпрос и в същото време нито един от тях не е отегчителен.

Тогава си въобразявах, че формулирам безпрецедентни въпроси, които подреждах по оригинален начин. По-късно, докато четях Йоан Дамаскин за домостроителството на Бога (в Точно изложение на православната вяра), най-накрая започнах да разбирам, че преподреждането на богословието, което смятах, че току що съм измислил (реда, който сега оформя Систематическото богословие) е бил приеман като традиция още през 8 век. Всички мои предполагаеми нови въпроси са били обстойно изследвани в мъдростта между поколенията на communio sanctorum. Докато четях размислите на Златоуст за доброволната бедност, осъзнах, че социологическата теория на Питър Бергер е била изложена още преди много време. Докато четях катехезисните поучения на Кирил Йерусалимски за доказателствата за възкресението, се убедих, че Пененберг представя по-точно виждане за възкресението от Бултман. Докато четях за Макрина от 4 век и за жените, съпътстващи Йероним, осъзнах колко цялостно жените могат да повлияят на монашеските и аскетичните дисциплини. Докато четях в За Божия град на Августин за ироничното провидение в историята, осъзнах колко прав е бил Солдженицин за духовното обещание на Русия. И така нататък.

Тогава бях съсредоточен върху безличностната хуманистична психология, а сега личната ми рефлексия се формира в светлината на теантричния (богочовешки) Един, в Когото нашето човечество е най-пълно разбрано. Тогава бях завличан от вятъра на всяко учение и изцяло зает с модите и етосите на хипертолерантността, а сега понасям глупаците с по-малко задоволство.

Какво се е променило в моето научно изследване между тогава и сега? Психологически промяната е от фройдистки, роджерски и ницшеански ценности (особено индивидуалистичната себереализация и нарцистичната себеизява) към развиване на здрави навици на морално превъзходство и заветна общност. Методологично съм се отдалечил от модерната, културно обусловената индивидуалистична опитност и съм се приближил към приеманите за общи текстове на Писанието и вселенската традиция. Политически съм преминал от вяра в регулативната сила и рационалното планиране към историческия разум и една относително по-голяма критична вяра в отговорното свободно взаимодействие на интереси на пазара на стоките и идеите.

Сега изпитвам по-голяма междукултурна свобода да питам между и във промените на християнската ортодоксия предадена от брилянтни християнски гласове от друго време и място. Сега преживявам свободата на православието и виждам как безкрайната гъвкавост на централното апостолическо учение може да стопи различните култури, докато предлага наново вечното слово на богочовешкия, месиански Слуга във всяко ново историческо обкръжение. Тогава търсех да живея живота си, бивайки отговорен най-вече пред своите съвременни академични колеги, а сега увереността в последния съд ме прави единствено относително и донякъде отговорен пред тях.

Моята траектория се промени поради едно просто херменевтическо обръщане: преди средата на 70-те постоянно задавах въпроси за скритите предпоставки на 4-те ключови ценностни предположения на модерната съвест: хедонистичната себеактуализция, автономния индивидуализъм, редукционния натурализъм и моралния релативизъм. Сега моите въпроси относно загниващото модернист са оформяни от древните, взаимно съгласни, класически християнски егзегети на святото Писание. Историята на християнството е история на егзегетиката, чийто най-добри интерпретации са предлагани от тези, които най-просто са търсели да изложат разума на вярващата общност. Тогава използвах библейските текстове спорадично и избирателно, за да подкрепя своите модерни идеологически разбирания. Сега библията задава моите въпроси по-дълбоко, отколкото аз някога съм го правил. Тогава донякъде презирах патристичната егзегетика, а сега се обогатявам от патристичните текстове и мъдрост. Сега на всяко ниво търся водителство на писаното слово което е вселенски прието и тълкувано в съгласие. Сега, когато уча моите най-способни студенти, нямам да им предложа нищо по-добро от писаното слово, виждано чрез разгръщащата се среща на брилянтни и съгласни умове във времето на това писано слово (Атанасий, Амвросий и други). Сега проповядвам по-малко за собствените си мнения и възгледи и повече за свидетелството, което е канонично прието и пазено от вярващата общност през всички времена и места – вярвайки, че семената ще дадат плод в своето си време и че словото ще се обърне към тези слушатели без твърде много намеса от моя страна.

Докато четях Винсент Лерински (Commonitory) открих ключова херменевтична основа за дефинирането на вселенското учение под тройния тест на католичността като „това, което е било вярвано навсякъде, по всяко време и от вички": (quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est). От този момент за мен е било от първостепенно значение да търся скромно и да идентифицирам тези учения.

Не съм научил нищо по-ценно от това да изповядвам честно греховете си и всекидневно да приемам Божията благодат. Междувременно притиснах до стената претенциите си за оригиналност и слушах продължително тези, които са създали една всеобщо призната традиция.

Нямам предвид, че „тогава” не съм бил убеден или че ми е липсвала вяра; по-скоро ми липсваше внимание към апостолското свидетелство и освещението на времето чрез благодат. Нямам предвид, че сега съм престанал да бъда модерен човек или че съм се оттеглил от секуларизацията. Светът за мен е станал по-жив от всякога поради семената на Словото, посети в почвата на загниващото прахосничество на модерността.

Тогава винаги се намирах на ръба на богословското отегчение; сега няма незначителни търсения. Сред богословските въпроси, които най-много са ме занимавали през последните години, са греха във вярващия, девственото зачатие на Господа, провидението в историята, предварващата благодат, светостта, католичността и апостоличността на едната църква, последния съд в края на историята и отхвърлянето на греха чрез изкупителната благодат.

Тогава не вярвах на нищо, което дори слабо намирисваше на ортодоксия. Сега се наслаждавам на аромата на плеядата православни свидетелства и с радост прегръщам термина "палеоортодоксия" – ако не по друга причина, то поне като сигнал, че нямам предвид модерната неоортодоксалност. Сега преживявам едно освежаващо чувство на католично богословско освобождение. Палеоортодоксията гледа на себе си като на постлиберална, постмодерна, пост-нео-всичко – понеже „прогресира” от древното апостолско свидетелство, колкото по-безнадеждно става човешкото състояние.

Като протестант всеки ден ставам все повече католик, без да изпитвам каквото и да е вътрешно ощетяване като евангелски християнин. Когато на пътя ми се изпречат трънливи епитети като „скрит папист”, „византиец” или (любимият ми) „най-католическия протестантски богослов”, се чувствам като че ли току що са ми връчили медал. Нямам нищо против да бъда обвинен от консервативните протестанти, че съм се приближил твърде близо до Рим, понеже това предизвиква единствено спешен и важен диалог. Понякога се оказвам в комичната позиция да дебатирам публично с либерални католици и изведнъж да открия, че те са преминали на страната на старите либерални протестантски проститутки от моето западнало минало, когато изказвах техните собствени традиционни аргументи, стоящ на сегашната им позиция. Ежедневно все повече и повече оценявам какво основаните на традицията католици биха могли да направят за протестантите евангелисти и харизматици, които имат нужда от тяхната солидна учена традиция, за да имат нещо, към което да тичат и с което дори от време на време да воюват. Сега откривам малко въпроси в модерното общество, които да не са разгледани по-цялостно в Osservatore Romano отколото в National Catholic Reporter или Christianity and Crisis. Тогава бях редовен читател на изданията, които предлагаха пълно приспособяване към модерността; сега черпя от трудната любов на контракултурния критицизъм на Communio, First Things, New Oxford Review и Thirty Days. Сред любимите ми автори са Йоан Павел II, Кардинал Йозеф Ратцингер, Солженицин и майката на Горбачов.

Моята промяна от тогава към сега е от фиксираност върху модерността към силното течение на палеоортодксалното съзнание. Постмодерен не означава ултрамодерен. Това, което някой наричат постмодерен е вече остарял израз на последното издихание на модерността, една ултрамодерна фаза на нейните предсмъртни гърчове. Ние вече живеем в постмодерна епоха, но това не е постмодерността, описана от тези, които размахват този флаг (нещастните сравнители, следващи Дерида, Фокалт и деконструкциониста „Постис”). След-деконструкционистката добра новина е отрезвяването, че илюзиите на модерността вече са били коригирани от класическото християнско учение. Те са били също така коригирани и от консервативното православно и юдейско съзнание, най-добрите учения на исляма и древните хиндуистки и будистки учения. Връщането към класическата форма на религиозно учение дава надеждата на влошената модерна ситуация и е източник на най-цялостна критика и практическа основа, за да преживеем и надскочим неговото идентично многословие, недоволство, морален релативизъм и френетично търсене на практичност. Причината, поради която сега не се опитвам да напиша почти нищо, което е приложимо в настоящето е, че утре то ще бъде по-малко приложимо. Аз се опитвам да разбера това, което е надвременно истинно, а не това, което е временно практично.

Нито един настоящ морален въпрос не отива по-дълбоко от отровното разрушение на модерността. Нито един политически проект не е по-спешен за обществото от възстановяването на класическото християнско съзнание чрез директното връщане към текстове от Писанието и Преданието. Няма нищо по-добро, което мога да направя за моралните дилеми на нашето време от това да предложа неразводнена древната мъдрост на празнуващото общество. От това определено решение следва всичко останало. Аз просто споделям какво се случи много постепенно, тихо и незабележимо; една бавна метаморфоза, която все още изглежда малко грозна на старите ми приятели които искат от мен да бъда повече както старото си радикално активно "аз".

Вие може би се питате как това обръщане е променило моето морално и политическо посвещение. Тази тиха богословска работа е по-ефективна политически, понеже е по-малко заплетена с партизански стремежи и непосредствени интереси. Тогава бях посветено и сантиментално привързан към едно конкретно крило на една политическа партия. Сега с прекършени криле ходя по-свободно по широките полета на политическите възможности, на които до преди няколко години не бих могъл да си представя, че ще обърна внимание. Сега смирен и донякъде по-съзнаващ трансполитическата природа на ръкополагането, най-накрая се уча (от контракултурната традиция от Поликарп до Мено Сименс) на някои страни на политическо покаяние, най вече под формата на мълчание, след като съм грешал много политически. Това само по себе си е голямо политическо решение – да се обърна от партизанщината към политическа ангажираност на различи линии: да поучавам с писано слово. Сега усещам по-голяма свобода да изпитвам получените текстове и да оставя картите да бъдат свалени. Да предлагаш думи и тайнства на каещите се с противоречащи си и амбивалентни политически разбирания е доста по-различно сега, отколкото по времето, когато претендирах, че имам някакво по-висше политическо познание.

Някои могат да възразят, че просто съм остарял малко повече, което аз съм благодарен, че не отричам. Определено съм навлязъл в средната възраст с 3 пораснали деца, всички прекрасни приятели, много различни от Едрита и мен и обсъждащи опасностите на постмодерната история без вредни ефекти. За тези, които се чудят за физическото ми състояние: през юли 1989 г. претърпях сърдечна операция, последвана от медиокарен инфаркт и втора операция в същия ден. Лекарите почистиха старите тръби и замениха някои от тях – но само месец след това ходех по 10 мили на ден и сега, в най-добра физическа форма от години, тичам по 1 миля седмично, така че никой не трябва да се тревожи прекалено. Чрез тази среща със смъртта моята увереност как Божията сила се изявява съвършено чрез човешката слабост, беше задълбочена. За своя другар, смелата жена, която ме придружава вече 38 години в това пътешествие, съм изключително благодарен; без нея не бих могъл да си представя какъв бих бил – може би не тук, вероятно и никъде въобще.

Желая да ми бъде позволено да изучавам непроменимия Бог, без да върша нищо друго, без да търся някакви важни причини или резултати. Това е, което желая да правя най-много богословски – просто да се наслаждавам на изучаването на Бога, не да пиша за Него, търсейки политически аспекти или претенциозно да си въобразявам, че това ще окаже някакъв социален ефект. Радостта от търсенето на Бога е достатъчна цел сама по себе си.

Някои стари приятели постоянно ми задават един въпрос: Защо просто изследваш Бога? Защо не си там, на „нашата страна” на улицата вършейки „значими промени?” – което обикновено означава въображаемата революция на елитното интровертно знание. Простото богословие е достатъчно прекрасно в самия акт на мислене, четене на молитви, съединявайки се и общувайки с тялото – не заради своите ефекти, писмени артефакти или социални последствия, мака че то има такива. Благословеното от Духа богословие не е просто средство за постигане на социална промяна, макар да не мога да си помисля за никое действие, което да има по-трайно политическо значение. Изучаването на Бога е сладко поради собствения си уникален предмет: най-прекрасният от всички, най-достойния да бъде славен.

Аз вкусвам това по половин ден, когато не съм планувал нищо друго, когато нямам светски задължения, освен да се включа в този тих разговор, който смятам за свое призвание. Това не е нещо, което трябва да правя, но нещо, което съм свободен да върша. Лятото е към края си и една почивна година е предвкусване на небесния град. Защо? Защото мога да правя това, за което съм създаден. Не да пиша, не да мисля. Писането е единствено начин да избистря мислите си.

Когато нямам какво да правя и мога да правя каквото си поискам, аз чета, молейки се, изучавам молейки се, работя (така изглежда) молейки се, мисля, молейки се, просто защото няма нищо по-добро, което мога да върша и нищо, което да желая да правя повече. Тогава от време на време моите стари, прагматични активистки приятели застават до мен и питат: Но защо не си навън, на улицата, работейки, за да промениш света? Аз отговарям, че съм на улицата по най-сериозния начин, както съм тук с моите книги и ако вие не виждате връзката, няма да разберете моето призвание. Аз не обичам страдащите бедни по-малко, когато им предлагам това, от което се нуждаят повече.

Ние играхме една отчаяна игра: опитвахме се да намерим някаква модерна идеология, психология или социология, която успешно да замести апостолското свидетелство. Тази игра е свършила. Ние нямаме друг избор, освен да мислим за модерността посред колапса на историческата наука. Не съм се отчаял от модерността. Аз хваля Божието провидение, което работи сред предмодерната, модерната и постмодерната лична история. Повечето хора, които познавам, вече живеят в постмодерна ситуация, макар все още да боготворят боговете на модерността, които всеки ден доказват, че имат глинени крака.

Годините, които доведоха до 4-те тома за класическата пастирска грижа и изучаването на Григорий Велики ("Пастирската грижа в християнската традиция") ми помогнаха да престана да слушам предполагаемите „предкритически” писатели с посткритическо внимание. Сега, разочарован от жалките резултати на съвременното така наречено „критическо” изследване – особено от библейското разнообразие с неговите идеологически стремежи – аз съм по-уверен относно ресурсите по егзегетика, пастирска грижа и духовно изграждане, които тихо обитават литературата от първите пет века на църквата, зрелия период на широко приеманата егзегетика, учителите на вселенските събори.

Докaто някои си представят, че постмодерното палеоортодоксално християнство е предкритично, аз го виждам като посткритично. Твърде късно е да бъдем предкритични, ако някой е прекарал по-голямата част от живота си, преследвайки плодовитите зайци на предполагаемия критицизъм, основан на обещанията на модерния шовинизъм (че новото е винаги по-добро, а старото – по-лошо). Човек не може да бъде предкритичен, след като е асимилирал две столетия на модерния натуралистичен и идеалистичен критицизъм. Ако да се използват ресурсите, които са се появили преди модерния период, наричан от някои „векът на критицизма” означава да бъдеш предкритичен, в такъв случай аз се радвам да бъда такъв. Но забележете колко изобличително е това приемане за интегритета на модерния критицизъм; то предполага, че човек е способен да използва единствено източници от собствения си исторически период. Противоречието на модерността се концентрира върху това дали критическото мислене принадлежи единствено на нашия период. Аз вярвам, че не е така, понеже голяма част от това, което се нарича критицизъм, продължава да предполага, че е така. След модерността… Какво? Една 10-годишна ретроспекция върху виждането за богословието ми даде възможност да представя тази критика на критицизма по-обстойно.

Някога колебаещ се да вярвам на човек, който е на повече от 30 г. сега се колебая да вярвам на някой, който е под 30. Открих, че късният 17 в. е добра разделителна линия, след което текстовете имат склонност да бъдат повече корумпирани от модерността. Някога вярвах, че моето свято задължение е да чета New York Times почти всеки ден, сега го правя рядко. Защо? Аз залагах на принципа „Трябва да знам.” Сега имам по-малка нужда да знам всички новини, които не е нужно да бъдат записани и по-голяма нужда да знам какво Златоуст е мислел за Галатяните или Василлий за Светия Дух. Социалните и политическите събития, които засягат моето мислене, са епичните движения на отчаяната модерност, а не малките ежедневни скандални вестникарски новини като предполагаемите големи медийни събития през последното десетилетие. Да прочета Амос 10 пъти изглежда много по-важно, отколкото Sunday Times само веднъж. Отнемете ми всички частни телевизии и ежедневници и ми дайте кабелна станция C-Span, CNN and A&Е, общественото радио и телевизия, дистанционно управление, едно късовълново радио, няколко диска с класическа музика, прилично евангелско радио и няколко седмични списания и аз ще имам достатъчно медиа за всяка седмица.

Наблюдавах своята стара църковна традиция да запада през ерата на модерното икуменическо движение, в което инвестирах много. Наблюдавах как създаденото с добри намерения икуменическо движение бива изопачавано в интерес на 475 идеологически постулата и позиране пред обществената политика. Моето икуменическо посвещение днес е много повече към древното, отколкото към съвременното икуменическо учение. Модерното икуменическо движение е повече от развалило се или паднало; то е донесло отчаяние и духовна бедност. Сега е време древното икуменическо (вселенско) учение да бъде възстановено и да покаже пътя за нови формации на единното Тяло на Христос, прегръщайки верните католици, протестанти, евангелисти, православни и харизматици. Отминало е времето, когато бащинските стари протестантски икуменисти могат да претендират за по-високи морални стандарти.

След десетилетия на смислен икуменизъм, аз безапологетично преоткривам своята собствена богословска традиция и особено нейните източни патристични корени и англикано-пуританските предшественици. 

Намирам за иронично, че серията в CENTURY се фокусира върху промяната докато аз все по-стабилно се придвижвам към стабилността. Единственото, което се е променило в моето старо "аз" е твърде сериозния ми растеж по отношение на ортодоксалното, всепризнато, древно класическо християнство с неговата приемственост, католичност и апостоличност. Това определя моята растяща съпротива на модата, нововъведенията, ересите, анархизма, антиномизма, претенциите за несъгласие, революционните призиви и неисторическия идеализъм.

Когато Господ отнел царството от Саул, Самуил казва: „А и Силният Израелев няма да излъже, нито да се разкае, защото Той не е човек, за да се разкайва” (1 Самуил 15:29). Божията непроменима, внимателна, свята любов е вечна и непроменима. Постепенното възраждане на разбирането за святата неизменност на Божията ответна заветна любов е именно това, което се е променило в мен. Яхве трябва да се е смял, когато се е обръщал към наследниците на стария мошеник Яков с ироничните думи: „Защото, понеже Аз, Господ, не се изменям, затова вие, Яковови деца, не загинахте” (Малахия 3:6). Все още е така: „Всяко дадено добро и всеки съвършен дар слиза от Отца на светлините у Когото няма изменение нито сянка на промяна.” (Яков 1:17). Но колко трудно би било да се редактира една серия писания на тема „Как умът ми остана същия”…