Провокиран отговор

На 14.06.2013 г. доц. д-р Андрей Кострюков от Православния университет в Москва обнародва в „Православие. БГ” отворено писмо под заглавие „Провокация или недобросъвестност?”. Никога не съм предполагала, че ще бъда принудена да участвам в подобен род преписки, които са далеч под нивото на всеки уважаващ себе си човек, но вероятно досега съм общувала с друга категория хора. Държа да заявя открито, че в личен план не се чувствам засегната, тъй като нямам вкус към изявления в подобен истеричен стил. Отговорът ми е адресиран по-скоро до зрителската аудитория на предаването „Вяра и общество”, както и до самия Портал „Православие.БГ”, който успя да ни удиви с публикации в духа на жълтата преса.

Повод за емоционалния изблик на въпросното Отворено писмо е едно предаване на „Вяра и общество”, което бе посветено на Българската патриаршия и в което мимоходом имаше реплики за архиепископ Серафим Соболев. Г-н Кострюков се е почувствал засегнат не само от предаването, а и от това, че обръщайки се с писмо до мен, не съм му отговорила веднага, без да се запита дали по същото време не съм била възпрепятствана по някакви обективни причини. Оставям настрана въпроса, че право на всеки човек е да избира с кого да кореспондира и претенциите на колегата са доста преекспонирани, защото доколкото знам, г-н Кострюков не ми е работодател и аз лично не му дължа нищо.

Във въпросното предаване акцентът беше поставен върху Българската патриаршия и никой не е имал намерение да коментира обстойно личността на архиепископ Серафим. И слава Богу! Неговото име се спомена в контекста на това, че без „благословията” на съветската патриаршия, личност като Пловдивския митрополит Кирил никога нямаше да бъде доброволно избран в България на този висок пост. Всички у нас знаят защо, макар да предпочитат да мълчат. Моралният облик на този духовник не го класира в никакви допустими канонически рамки, установени от Устава на Българската църква. Пълна митология са издевателствата над него, защото който си е направил труда да прочете спомените на протосингела му Стефан – после Търновски митрополит, ще види в какво са се изразявали мъченическите му подвизи по време на ареста – в пиене на превъзходно араповско вино и хапване на свински бут в Драгалевския манастир. Да не говорим, че негов „обвинител” е не кой да е, а родственика на Екзарх Стефан – Георги Пеев.

Нямам намерение да преразказвам кой какво е казал по време на самото предаване, тъй като има Архив на БНТ и всеки заинтересован може да си припомни въпросните реплики. Никой от участниците не твърди, че е видял картонче с агентурно име на архиепископ Серафим, защото както се подчерта, подобни руски секретни архиви поне за нас са недостъпни. Аз лично не съм употребила думата „доноси”, напротив, поясних, че това са донесения, които не са анонимни, а са подписани. Това наистина са известни документи и тук „новина” за тесните специалисти няма.

Независимо обаче как ще наречем подобни писания, духът и характерът на изложеното в тях е толкова омерзителен, че не се вписва в морала на който и да било светски човек, да не говорим за духовник. Ето какво пише в писмо на Серафим Соболев до патриарх Алексий от 26 април 1949 г.: „На мен ми стана известно, че Вие желаете да знаете, действа ли Българската църква в духа на Московското съвещание в неговото постановление за икуменическото движение?”. Както се вижда, клирикът сам си предлага услугите и след като прави анализ на икуменизма у нас категорично отсича: „Всички митрополити се явяват решителни последователи на икуменизма, както до Московското съвещание, така и след него”. Това е абсолютна клевета, тъй като има цяло течение сред българските митрополити, които са били противници на икуменизма. Въпросът обаче е в качеството си на какъв Серафим Соболев се изживява като последна инстанция и лепи гнусни епитети на отделни лица.

След като декларира, че знамето на православието по цялата земя се държи „единствено от Великата Руска църква” (може би не знае, че е болшевизирана по това време), архиепископът зачертава с лека ръка целия Богословски факултет към Софийския университет и препоръчва всички професори в него да бъдат махнати, с изключение на проф. Борис Маринов. „Отец Цанков и Дюлгеров трябва да се уволнят от числото на професорите в Богословския факултет на първо място”. После идва ред на редакцията на официоза „Църковен вестник”, на „великото зло” – Свещеническия съюз, Варненския и Преславски митрополит Йосиф е обявен набързо за протестант и като капак на всичко Серафим Соболев препоръчва да се отстранят старите български митрополити и на тяхно място да бъдат поставени епископ Партений, архимандрит Методий и архимандрит Серафим с аргумента, че последният е най-добрият негов ученик. „Тези три лица следва сега да се направят митрополити. При това на епископ Партений трябва да се възложи временно изпълнението на длъжността председател на Синода”. Този велик каноник и „защитник на православието” случайно да е чувал за Устав на поместна църква, за избор и ръкополагане на митрополити и председател на Синод или може би такава е практиката в Руската църква? Кое му дава право да администрира в един чужд диоцез и да нарежда: „Митрополитите пък Паисий, Кирил, Йосиф и Филарет – съвършено безпринципното, най-лошото от всички български йерарси – да се отделят на покой”. Списъкът се допълва още от епископите Тихон и Пимен, които са поставени под един знаменател. Първият дори е характеризиран като „ненадежден човек”. И всичко това в името на „възраждането” на Българската православна църква, която дори гестаповци не са си позволили да ликвидират.

Съзнавайки много добре гнусния характер на тези писания, г-н Кострюков казва, че архиепископ Серафим „имал пълното право да запознае с позицията си патриарх Алексий”. Незнайно защо обаче той пропуска да ни информира, че Г. Г. Карпов, В. М. Молотов, Г. М. Маленков и К. Е. Ворошилов са във възторг от „характеристиките” на архиепископ Серафим и смятат, че неговите „рекомендации” заслужават внимание при решаването на въпроса за „оздравяването на Българската православна църква”. Тези трима известни болшевишки „хирурзи” въз основа на написаното планират да отстранят от Синода Йосиф, Филарет и Паисий, а що се отнася до Кирил правилно преценяват, че той ще се преориентира. Г-н Кострюков смята, че само смъртта на архиепископ Серафим го спасила от „уволнение”. Ако владиката беше поживял още малко, щеше да стане свидетел на обратното явление, срещу което така старателно е писал донесенията си – обсебването на тези икуменически структури от болшевиките и превръщането им в прикрит агентурен център в Западна Европа.

Нашият критик е запазил в джоба си още един коз – за да оневини своята икона, в откритото си писмо той твърди, че Карпов не е нищо повече от председател на Съвета по делата на Руската православна църква. Така писмата на архиепископ Серафим, които са се озовали на неговото бюро, изглеждат като невинна братолюбива преписка на слабо информиран за комунистическия режим човек. За наистина неинформираните ще уточним, че полковник Георги Григориевич Карпов оглавява 4-ти отдел, III секретно политическо управление (СПУ – НКГБ СССР), а Съвета по делата на Руската православна църква е създаден с изричното указание на Сталин. По разпореждане на Молотов, председателят на Съвета Карпов съхранява поста си началник отдел в структурата на НКГБ до 1955 г., когато е уволнен. Неговият заместник К. А. Зайцев продължава практиката на съвместяване на двете длъжности в качеството си на „майор от госбезопасности”.

Колкото до твърдението, че служителите на държавния Съвет по делата на РПЦ се оплаквали, че архиепископ Серафим не им дава достатъчно информация, моля нека не изваждаме пасажи от контекста – в случая става въпрос за това, че Всеволод Шпилер като енорийски свещеник в храма „Св. Неделя” е „аккуратным поставчиком Московской патриархии” и неговите „информации” имат по-обстоятелствен характер от онези на архиепископ Серафим, който се ограничавал в рамките на своята епархия. Тук съм съгласна – Всеволод Шпилер наистина е по-информиран доносник.

Г-н Кострюков смята, че е абсурдно архиепископ Серафим да бъде представян като враг на Българската православна църква, защото негова била заслугата за евхаристийното общение между схизматичното българско духовенство и това на Руската задгранична църква. За голямо съжаление този деликатен въпрос често се коментира в науката така, както дяволът чете Евангелието. И тъй като по думите на г-н Кострюков участниците в предаването „Вяра и общество” за всичко това „не обелиха нито дума”, в следващите редове ще се опитам не да „обелвам” нещо си, а да изложа максимално компресирано виждането си. Абсолютна подмяна на истината е, че след провъзгласяването на схизмата от страна на Цариградската патриаршия срещу Българската екзархия през 1872 г. Руската патриаршия не признала този акт. Доказателство за това е липсата на съслужение между българското и руското духовенство по време на Руско-турската война 1877-1878 г., когато руски свещеници на много места отказват дори да служат сами в православни български храмове. Примерите са многобройни. По време на коронацията на император Александър III екзархийският наместник и член на българската правителствена делегация не е допуснат до съслужение с останалото православно духовенство именно защото е третиран като схизматик. Той е принуден да се завърне веднага обратно в страната. При освещаването на храм-паметника на връх Шипка първоначално има отказ от руска страна да бъде допуснат самия Старозагорски митрополит, в чиято епархия е изграден храмът, което е прецедент в каноните на православието. След дипломатически скандал се взема йезуитско решение и от руска страна пристига само низше духовенство. Подобен сценарий се повтаря и при съграждането на посолската църква в София. До болшевишката революция в Русия няма междуцърковно общение между двете църкви и причината за това не е в Българската екзархия.

След емигрирането на руското духовенство в България от 1920 г. това зло като бумеранг се връща към онези, които са го подхранвали до този момент. Стотици руски клирици трябва да бъдат настанени на работа, да имат хляб и препитание. Те обаче не желаят да влизат в български църкви. Св. Синод прави голям жест, като изгонва от някои манастири собствените си монаси, за да ги предостави на своите руски събратя. Отстъпени са им и повечето гръцки църкви, които по спогодбата Моллов-Кафандарис са българска собственост и компенсаторен залог за присвоените от гърците имоти на нашите бежанци от заграбените през войната български села. За въздействието на руското духовенство върху сънародниците му и възпитаването на непоносимост към българското схизматично духовенство свидетелстват факти от рода на този, че при бракосъчетанието си княз Ратиев заедно с всички роднини и гости на сватбата пътуват от София чак до Варна, за да се венчаят в „гръцката” църква. Това също не е изолиран случай.

Следвайки именно тази линия на поведение архиепископ Серафим прави дори неканоничен опит да изгради върху диоцеза на една автокефална църква, каквато е Българската екзархия, своя собствена руска епархия. На това се противопоставят дори самите руски духовници в България, които в запазени частни писма му припомнят, че те са само гости в тази православна държава и нямат нито канонично, нито морално право да се разпореждат в нея.

Що се касае до непрестанните опити от страна не само на архиепископ Серафим за вдигане на схизмата, ние сме свидетели до какви печални резултати доведе начина, по който това беше наложено да се извърши от страна на съветската власт през 1945 г. Българското духовенство пожертва своето църковно устройство и понесе междуцърковната си изолация, защото стоеше на висотата на националния идеал и не искаше да остави бездуховно и безпросветно своето население, останало в пределите на една ислямска държава. Имперска Русия работеше в друга посока – в защита на Вселенската патриаршия, чийто ментор беше по силата на споразумения между Великите сили, както и в интерес на Сърбия, която постепенно изграждаше като буферна зона между себе си и западния свят. Начинът, по който се извърши акта от 1945 г., беше триумф именно на тази политика на принудителен отказ от духовна връзка между Родината и онова българското население, което остана в границите на съседните ни държави. Това, че империята беше пометена от болшевиките съвсем не означава, че имперската политика беше забравена.

И още едно перфидно лицемерие в тази връзка – определени среди в Руската задгранична църква се продадоха на протестантски централи, главно американски, създадоха изключително жизнени и устойчиви икуменически канали за сфери на влияние на Балканите, като включиха в тях и редица български висши духовници, които за наш срам се вживяха в ролята на политически играчи. Дори водачът на ИМКА в България е руснак. Когато дойде обаче Червената армия, от чувство за самосъхранение редица руски емигранти слязоха от Балкана като партизани, а онези, които бяха стожерите на икуменизма, първи като Юда посочиха другите с пръст и ги заклеймиха. Който не си продаде душата – замина за Белене. Някой днес да плаче за тези мъченици? Някой днес да иска да ги канонизира за светци? Аз не съм чула. А вие, г-н Кострюков?

Затова според мен има личности, за които е по-добре да се каже: „Господ да го прости! Вечна му памет!”, защото колкото повече се задълбава, толкова повече миазмите стават непоносими. Руската диаспора у нас има далеч по-достойни клирици, с които може да се гордее. Сред тях са десетките енорийски свещеници, които цял живот обгрижват своето паство. Както споменах, мнозина от тях след 9 септември 1944 г. не пожелаха да се наредят в строя на доносниците или на „пишещите становища”, както би предпочел да се изрази нашия обвинител и преминаха през своята нова Голгота в концентрационния лагер в Белене, където техния любим архипастир никога не е било планирано да бъде въдворен. Напротив, през 1948 г. той е сред делегатите на Московското съвещание… Една изключително морална личност например е архиепископ Дамян Царицински, който е създател на Богословското училище в манастира „Св. Кирил и Юлита”, оглавява Св. Владимировско братство и живее по каноните на вярата благодетелно и почтено. Непонятно защо и него никой не иска да го канонизира за светец? Може би е прекалено духовен или конфликтът му с архиепископ Серафим не е по вкуса на някой?

В своето „Отворено писмо” г-н Кострюков изказва и дълбоката си „печал”, че българските учени разпространяват лъжливи компромати „срещу архиерей, известен с праведния си живот”, който като „подвижник на благочестието се разглежда въпросът за неговата канонизация”. „Ето защо всички обвинения, които потвърждават или оспорват неговата святост, трябва да се обосновават” – пише наставнически нашият руски колега. За мен също е любопитно, защо в биографията си за архиепископ Серафим Соболев уважаемият доцент подминава с лека ръка именно личния живот на човек, който не би трябвало да има от какво да се срамува и какво да крие. В архивите на Българската православна църква обаче има официална и частна преписка с изключително пикантни подробности за тази страна от облика на висшия духовник. След идването си в България архиепископ Серафим е настанен в самостоятелен апартамент в сградата на Синодалната палата, намираща се и днес не в някое запустяло и изолирано място, а в идеалния център на София точно срещу храм-паметника „Св. Александър Невски”. Много скоро след това обаче, Върховната църковна управа е принудена след няколко отправени му забележки, да го прикани да напусне жилището си. Причината за това е, че този висш клирик всекидневно е посещаван от небезизвестната в руските среди г-жа Варвара Зизикина. Вместо да се държи подобаващо обаче, „той предпочел да излезе от синодалното помещение. Сега той е дошъл във Варна с госпожа Варвара, наели в лозята кьошка на Пейчева за 15 хил. лева и живеели наедно” – пише с възмущение Варненски и Преславски митрополит Симеон. Варненското паство също е скандализирано от моралния облик на този руски владика и с право, защото в продължение на близо 30 години именно бедният български народ му дава заплата. Заради многобройните й афери впоследствие г-жа Варвара е била изведена от страната и заминава за Германия. Попитах мои приятели от руските емигрантски среди, как е изглеждала въпросната магнетична госпожа. Отговорът беше: „очень, очень толстая”. Така поне знаем със сигурност какъв е бил идеалът за женска красота на уважаемия архиепископ. Ако г-н Кострюков наистина е заинтригуван от моралния облик на своята икона и иска да узнае още пикантерии за него – българските архиви по тази тематика са напълно достъпни.

Уважаемият читател може в един момент да се запита, що за пасквил е монографичното проучване за архиепископ Серафим, след като в него има толкова съществени „пропуски” и не е ли авторът му фалшификатор, лъжец, манипулатор, псевдоучен, обслужващ определени тенденции. Аз лично не бих си позволила да категоризирам свой колега с подобни квалификации не толкова от уважение към него, а заради респекта ми към институцията, от чието име той се афишира – Православния хуманитарен университет „Св. Тихон” в Москва. Фактът, че г-н Кострюков не беше допуснат до личния архив на архиепископ Серафим не оправдава с нищо непознаването на документите на Св. Синод, на Комисариата по въпросите на руските бежанци, на Министерството на външните работи, на Министерството на финансите, както и личните фондове на някои български митрополити, негови съвременници, защото последните са абсолютно открити. Аз обаче съм склонна да отдам това на обективни причини. За да вникнеш в дълбочина в такава тежка за работа материя е необходимо много време прекарано в архивите. Никой външен учен няма комфорта да бъде командирован в чужда държава и да работи там години наред. Затова и не мога да отправям към колегата претенции за изчерпателност, които са извън неговите физически възможности. Подобни разработки могат да бъдат изцяло осветлени само при съвместни научни проекти. Мои приятели, сред които и цитирания в писмото проф. В. Косик могат да потвърдят, че лично аз многократно съм настоявала за колективна разработка на руско-българските църковни отношения, но винаги съм получавала отказ с мотива, че в РАН вече няма „българисти”. За сметка на това все по-често четем писанията на изявени „македонисти”. По тази причина напуснах Българо-руската комисия в БАН, която отдавна не функционира пълноценно.

В своето отворено писмо г-н Кострюков ми дава съвет да обнародвам документите, които съм открила. Страхувам се, че той дори не подозира към какво ме приканва. Заниманията ми с историята на руската емиграция в България датират от 1983 г., когато за тези хора се пишеше само като за врагове на народа и съветската власт. По тази причина не само мои статии, но и цялостна монография за Михаил Г. Попруженко бяха спрени от печат и до днес не са обнародвани. Затова съм изключително чувствителна към препоръки и поучения идващи от лица, които преди „перестройката” се занимаваха само с великите достижения на БКП и КПСС, а след това станаха видни дисиденти и демократи. Естествено тук не визирам конкретно г-н Кострюков, когото не познавам лично, а онази омерзителна конюнктурна среда, която днес се опитва отново да подмени ценностната система на обществото. По мои наблюдения част от руската емиграция в България има доста тъмни страни, зад които стоят различни субекти – криминални убийства, умишлено приписвани на десницата на ВМРО с цел нейното ликвидиране, временни военни формирования за потушаване на въстания в страната, проституция, трансфер на суми от Запада и САЩ, масонство, дестабилизация на Цариградската патриаршия чрез подкупи на определени лица, включително и на един вселенски патриарх, контраразузнаване в тила на германската армия през Втората световна война, особено в Словакия, при впечатляващото съдействие на руски и български висши духовници… От уважение обаче към истинските мъченици, каквито безспорно има в руските емигрантски среди, аз не смятам, че тази демонизирана страна на руската диаспора трябва да се експонира точно в сегашния момент. Убедена съм, че това ще бъде задача на следващите поколения учени, които ще работят в една далеч по-спокойна геополитическа обстановка от днешната.

Накрая искам да се извиня на потребителите на портала „Православие.БГ”, които също като мен останаха не само изненадани, но и дълбоко разочаровани от факта, че в един форум, претендиращ за христолюбие, братолюбие и хуманизъм, могат да се появят писания в духа на стилистиката на позабравените Сталински времена. Тъй като аз не съм на ничия чужда „хранилка” и не обслужвам каквито и да било външни интереси, дори подобни опити в бъдеще да бъдат подновени, нямам намерение да поддържам такова ниско ниво на комуникация.