„Противоречията“ в Библията

Няма образован човек – независимо дали е християнин, дали изповядва друга религия или е атеист, който е чел Библията поне веднъж и не си е задавал въпроса защо на определини места – най-вече в книгите на Стария Завет – има “несъответствие“ между текст, логика и реалност?

За един теолог отговорите на тези въпроси не би следвало да са проблем. За всеки вярващ християнин пък буквализмът съвсем не е от такова значение, защото знаем, че вярата е дар и “блажени, които не са видели, и са повярвали“ (Йоан 20:29). За противниците на Христа обаче тази тема е любима и оправдава (поне в техните глави) неверието им в Богочовека. А неразбирането на Библията идва от ниската верова култура и религиозна ерудиция и, разбира се, от неверието. Защото за невярващия и в най-неоспоримото доказателство ще се крие доза съмнение.

Затова тук ще разгледам три от най-коментираните и “фундаментални“ обвинения срещу библейския текст.

Произходът на човечеството

Всеки, който си задава въпроса “Откъде произлиза човечеството?“, се сблъсква с “непреодолимата стена“, че първите човеци Адам и Ева имали само трима синове. Оттук нататък всичко се сгромолясва по наклонената плоскост на абсурда. Тотален нонсенс.

Известно е обаче, че Адам и Ева са живели стотици години (Адам умира на 930 години според Бит. 5:5) и са имали много деца. Всъщност те изпълняват повелята на Твореца: “…плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я …“ (Бит. 1:28). (Същата повеля, която Бог дава и на Ной и неговото семейство, след като ги спасява от потопа, но за това малко по-нататък.) И тук идва следващият шок – значи човечеството е плод на кръвосмешение?!

Първо, за всички трябва да е ясно, че след като първите (ще рече, единствените) човеци на земята са Адам и Ева, то бъдещето на човечеството зависи единствено от тях, от тяхното потомство. Но как ще обясним или оправдаем евентуалното кръвосмешение?

В нашия свят кръвосмешението е табу. Нещо немислимо и отвратително по своята природа. В самия Стар Завет обаче то става наказуемо чак по времето на Мойсей (Лев. 18:20). Т. е. във времена, в които човеците са били вече достатъчно замърсени от греха и отделени от Бога. Тогава и кръвосмешението е носело своите генетични и етични (физически и духовни) последици.

Но трябва да кажем, че независимо от вярата или липсата на такава в даден човек, ние неминуемо ще се сблъскаме с темата за кръвосмешението, което е съществувало в зората на човечеството. Защото и еволюционистите поставят своята гротескна първа човекоподобна маймуна за майка на цялото човечество.
Защо тогава личната фантазия на Дарвин за произхода на човека може да придобие “тежест“ в нечие съзнание и да се изучава дори в системата на средното образование, а логичното креационистко разбиране за Генезиса да “олеква“ от научна гледна точка.

По каква логика?!…

Не би могло, тъй като за фактите в Библията има археологически доказателства и исторически документи. За еволюционната теория, чисто статистически, такива почти липсват.

Самият Чарлз Дарвин, бащата на теорията (ще рече хипотезата) за човешката еволюция, сам заявява в предисловието на “Произхода на видовете“: “Аз осъзнавам, че едва ли има въпрос, разглеждан в тази книга, по който да не могат да бъдат посочени допълнителни факти, често водещи до заключения, напълно противоположни на тези, до които аз съм стигнал.” Т. е., т. нар. “еволюционна теория“ на практика не доказва абсолютно нищо за произхода на човечеството и това признание е направено не от кой да е, а от нейния създател, от нейния откривател и баща. Т. е. родителят се отрича от собственото си дете! Или поне не заявява пълна вяра в него.

Истината е, че еволюционната теория е много по–трудно доказуема и с много повече несъответсвия, противоречия и разминавания с реалността и логиката от описания процес на Сътворението в първа глава на Битие.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че за еволюционната теория се изисква много повече чиста и дори наивна вяра отколкото за историята за Сътворенията според книга Битие.

Но основното беше друго. А именно – дали ни е приятно или не – всички ние, човеците, сме ближни помежду си, братя и сестри. Това непременно ли трябва да означава, че сме плод на кръвосмешение?
Казвам отново – трябва да се начертае ясна граница между неопетнените, общуващи директно с Бога хора в зората на човечеството, и нас – днешните болни и умиращи хора, за които гласът на Бога е все по-замъглен и неясен.

Жената на Каин

В “Жената на Каин“ Кен Хам припомня думите на древноеврейския историк Йосиф Флавий, който писал, че според древното предание Адам имал ЗЗ-ма синове и 20 дъщери.

Свещеното Писание не уточнява колко точно деца са имали Адам и Ева, но относно жената на Каин Хам пише, че тя със сигурност е била негова сестра или близка родственица, като припомня, че това не е прецедент, тъй като Авраам например е бил женен за своята полусестра (вж. Бит. 20:12). Божият Закон забранява такива бракове едва четиристотин години по-късно, по времето на Мойсей.

В шеста глава на Битие обаче четем, че “Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.“ (Бит. 6:1-2). Знаем и че “в онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци“ (Бит 6:4).

Отново стигаме дотук, че трябва да се прави разлика между нас и “силните, от старо време славни човеци“.
Защо тогава жената на Каин да не е плод именно на такава любов? Някой ще възрази, че дори и в такъв случай кръвосмешението остава, тъй като, ако предположим, че при някоя от дъщерите на Адам и Ева е “влязал“ Божий син, то нейната дъщеря, внучка или правнучка не е пряка родственица, но има роднинска връзка с Каин и тук, макар и по-“бледо“, кръвосмешението остава. Да, но в древността, особено когато хората са били толкова чисти, особено и с традиционните откровени кръвосмешения в средите на аристокрацията например, нещата придобиват друг смисъл, друга визия.

А и не е трудно да предположим, че след като даден исполин е бил плод на любовта между Божий син и човешка дъщеря, то интимните му отношения с непряка негова родственица не могат да се тълкуват, като кръвосмешение.

Човешкият род след Потопа

Принципът с другият “спорен“ момент в библейския текст за продължаването на човешкия род след потопа, в който Бог спасил само Ной и семейството му, е сходен с този при потомството на Адам и Ева.
Впрочем, „съжалението“ на Бога преди потопа също е припознато от някои, като слабост и ‘противоречие’ в Библията: “И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си“. (Бит. 6:6). Но как може Бог да се разкае, нали Той не може да греши, защото Той определя всичко. И тук, “противоречието“ е само привидно, защото Бог Е Всезнаещ и Всемогъщ. Той се разкайва не за Собственото Си творение, което Той създава “твърде добро“, а за нечистият и безпътен начин, по който венецът на Неговото творение използва дарената му свободна воля, за да стигне до дъното на своето (грехо)падение: “И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време» (Бит. 6:5-6). И “Земята се разтля пред лицето Божие, и напълни се земята със злодейства. И погледна Господ Бог на земята, и ето, тя беше разтляна: понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята. И рече (Господ) Бог на Ноя: краят на всяка плът дойде пред лицето Ми, защото земята се напълни със злодейства от тях; и ето, Аз ще ги изтребя от земята“ (Бит. 6:11-13).
Човекът сам носел вина за сполетялото го бедствие, задето замърсил Божията светлина в душата си с грехопадението в рая и с последващия си покварен живот.

В заключение може да се каже, че когато се чете Библията, най-лошият и неправилен подход е тя да бъде (про)четена буквалистично, като обикновена книга. Библейският текст следва да се чете и изучава с разбиране и (грамотно) тълкуване.

Вярващият човек е богат, защото най-силното и неоспоримо доказателство за Бога е неговата собствена вяра. Но тя е дар. Дар от Бога. И ето че кръгът се затваря.

Трябва ясно да се разбира и фактът, че Библията е Книга на книгите именно защото е преминала през хилядолетията. Това не е диплянка за приложна психология. Библията не е хомогенен текст, с един единствен автор, издателство, рекламна кампания и читатели, които чакат за автограф.

Библията е СБОРНИК от текстове на различни автори, сборник от книги, преминали през вековете. Тя е събитие по своя замисъл и значение. Едно от най-големите и огромни събития на Земята.