Разделени самоуправленци или обединени братя

През последните месеци ставаме свидетели на една много опасна и очевидно неоправдана криза, която избухна в лоното на Църквата.

Повод е предстоящото предоставяне на автокефалия на Украинската църква или по-скоро създаването на автокефална църква в Украйна. Изглежда междуправославните отношения представляват най-големият проблем в наши дни и докато има стремеж към единство с инославните, от една страна, православните изповядват любовта помежду си, но в живота си я обезсилват; възвестяват свръзката на общението между тях, но утвърждават обратното.

И вярващият народ гледа духовните си водачи да се карат с помощта на законнически аргументации и, вместо да обединяват вярващите, да създават лагери с привърженици и групи със страстни поддръжници. Колко жалко! В целия този спор има един претекст и една причина.

Претекст е нуждата от автокефалия за Украинската църква. А причина – правото за нейното предоставяне. На кого принадлежи, кой го има.

Думите, на които чуваме да се позовават ответните църкви, са исторически привилегии, права и канони. За съжаление, това, което не чуваме, е Евангелието. Първият въпрос е: нима е толкова необходима в духовен аспект автокефалията? И ако да, не би ли могла да почака още малко?

Има и и втори въпрос: толкова ли са важни правата ни, че трябва да ги защитаваме, пренебрегвайки или дори воювайки с нашите братя или дори прекъсвайки хилядогодишното ни общение с тях?

И трето: позоваването на исторически права и канони по-важно ли е от позоваването на евангелското слово? Константинопол досега нарича досегашните си братя в Русия „приятели“, а те отказват да признават вселенското значение на Константинополската патриаршия.

Рушат се основните фундаменти на единството на Църквата – братството, чийто изразител е всеправославното (евхаристийно) общение, и вселенскостта, гарант на която, съгласно правилата и историческото предание, е Константинопол.

1. В действителност автокефалията на Украйна не е толкова спешна нужда, колкото право и непреклонно политическо настояване. Обратно, единството на църквите е неотложна нужда и неоспорима евангелска заповед. Тогава какво има по-голямо значение – автокефалията на една поместна църква или единството на всички „в една, свята, съборна и апостолска Църква“?

Тези, които искат автокефалия, кои са? Нима е възможно един светски президент със съмнителна духовна нагласа и един досега отхвърлян като схизматик, самообявил се „патриарх“, с проблематично еклисиологично съзнание, да бъдат подходящите лица, които да изразят нуждата в Светия Дух, волята на Бога и въздишката на Църквата в Украйна?

И ако не искаме да чуем гласа на тези, които се противопоставят на автокефалията, как можем да крепим надеждите си за единството върху тези, които вече предизвикаха дългогодишен разкол и години наред приемат всички низвергнати старокалендарци от Гърция и извън нея?

Ако Филарет беше избран за Московски патриарх през 1990 г., към което толкова се стремеше, но не се получи, би ли искал днес да стане митрополит на автокефална Украинска църква? И ако да, от кого? От московския Синод, който самият той щеше да председателства, или от Константинопол, към който днес се отнася с фалшива почит и на който уж се кланя?

2. Според християнската логика не е прав този, който гледа само собствените си права. Прав е този, който ги защитава, но поддържайки баланса на любовта, мира, търпението, прошката, братството, защото само така се защитават „правата на Бога“. От друг страна, нашето спасение се основава върху най-великата неправда: „…унищожава се проклятието от праведното осъждане, когато Праведникът бе осъден от неправедния съд” (из вечернята за Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен). Добре че Господ не се позова на Своята справедливост и право!

В настоящия етап третирането на проблема с автокефалията на Украйна става въз основа на правата на тези, които я предоставят, т.е. на Фенер и на Москва, въз основата на историческата или политико-икономическа сила, а не въз основа на евангелското слово или дори на фактическа църковна нужда в Украйна. Освен това, на хоризонта се забелязват очертанията на мощни политически целесоъобразности, инструкции и натиск. И от светото Евангелие е останала само . . . корицата.

3. Наистина, какво общо може да има всичко това с логиката на разпнатия Господ, с етоса на Блаженствата и Проповедта на планината, с убруса на Тайната вечеря, с увещанията на Господ към дякония и почетното място на последния, с Първосвещеническата молитва на Христос „да бъдат всички едно“, с учението и духа на божествения Павел, с проповедите, които чуваме всяка неделя и с окръжните послания, които се изпращат на големите празници? Нима е възможно прилагането на каноните да отменя Евангелието?

Кой може да разбере как е възможно хилядогодишни Христови църкви-сестри да се радват, откривайки взаимно своите отклонения и грешки? Да не би напрежението, което сега чувстваме, да означава, че не сме се обикнали правилно в миналото? Как е оправдано нашите църковни водачи с мощен глас да поддържат междухристиянския и междурелигиозния диалог, а да отказват общуването помежду си? Защо едните не могат да признаят, че Божията благодат може да просветли и другата страна? Нима е възможно само ние да сме просветлени и нито един лъч да не достига до другите досегашни наши братя? Какво в крайна сметка е значението на думата кинония (общение – бел. прев.), ако не съдържа и взаимно разбиране?

Или как може да не се зачитат пагубните последици от един надвиснал разкол? И какво са виновни обикновените вярващи, които са изключени от благодатта да не могат да посещават поклонническите места на другата страна? Защо руските вярващи да се лишават от Света гора и Патмос, а гръкоговорещите – от св. Серафим Саровски, киевските пещери (Киевско-Печорската лавра), Валаамския манастир и благодатта на руските новомъченици? Божията благодат не е ли всемирна, за да я споделят всички? Когато общата вяра и догмати ни обединяват, как да оправдаем разделението въз основа на едно административно разногласие?

В крайна сметка, за кого и защо бе написано благовестието за любовта, прошката и единството? То не засяга ли нас и предизвикателствата на нашата епоха?

4. Също така, как ще се случва изповядването на православната вяра в диаспората или в страните, в които има православна мисия? Кой Христос ще проповядваме? Този, Който призова всички към единство, но на Когото отменяме словото с живота си, или Този, Който „не успя“ да обедини вече две хиляди години Своите вярващи? Доволството от постигането на автокефалията е кратко и е за малцина. Скандализирането на вярващите и на света е голямо и всеобщо. Грехът на разкола е неизцелим и непростим.

5. Но и нима е възможно Москва да налага забрана на своите клирици и миряни да се причастяват на Света гора, на Патмос или евентуално по-късно в Йерусалим или в Гърция? Нима е възможно св. Причастие да става лост за политически натиск и изнудване? След хилядолетно извършване на Тайнството това ли разбрахме? Бихме могли да разберем временното прекъсване на споменаването на патриарсите, евентуално като знак на силен протест, но не и прекъсване на евхаристийното общение за вярващите. Не може Църквата вместо да води Божия народ към светините, да го отчуждава от тази благодат. И вместо да се обезсилва вярата на народа, не трябва ли тя да се укрепи и това евентуално да доведе до вразумяване на водачите?

Надяваме се нашият патриарх да отвори толкова много неговите вселенски обятия, че да вмести и руснаците. Но и украинците няма да могат да се обединят в църковен аспект помежду си, ако не се научат в Църквата да прощават на руснаците и да се обединят с тях. Църквата е Църква, когато отменя и обезсилва враждата. Думите на наскоро канонизирания от Вселенската патриаршия преп. Амфилофий Нови Патмоски са толкова актуални, както никога: „Искате да отмъстите на тези, които ви изкушават? Най-доброто отмъщение е любовта. Любовта преобразява дори и зверовете“.

Очакваме и светите наши отци в Русия, на чиито молитви народът се позовава в края на всяка служба, да разберат, че ако постъпят смирено, а не завоевателно, ще обединят Църквата и заедно с Божията благодат ще спечелят и сърцата на всички православни. Няма причина да стават по светски „Трети Рим“, а духовно да станат „първа и свята Москва“. Да станат първи в нашите сърца.

Заедно с вкуса от опита на тяхното доскорошно жестоко гонение и благодатта на новомъчениците, очакваме да принесат в Църквата ни и благоуханното свидетелство на единството. Колкото е лоша гордостта на малкия и безсилния, толкова е велика смирената мъдрост на силния и големия. От това имаме нужда всички ние, защото в крайна сметка не ни интересува кой има силата или правото на своя страна, а кой постъпва в Светия Дух и предава Неговата благодат.

Боговдъхновеното увещание на св. ап. Павел: „Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други” (Гал. 5:15), навярно показва пътя на всички нас. В църковните конфликти между братя няма спечелили. Всички са губещи. Напротив, когато се помиряваме, не съществуват победени. Всички са благословени.

Та Северна Корея се помири с Южна Корея, а не можем да се помирим ние, които всекидневно се молим с “Отче наш” на сърце и уста?

Нашата пламенна молитва е Господ „наред с изкушението да даде и изход” и да ни „изведе” скоро в покаяние и покой. Амин. | Romfea.gr

Превод: Константин Константинов