Размисли на Петдесетница за църковната община

На Петдесетница е уместно да си припомним що е то християнска община – като цяло и за нас в частност. Всички знаят, че общината е първичната клетка на Църквата, обаче и до днес няма единно мнение за нейната същност.

В историята на Православието в Русия най-голям интерес към християнската община е проявил протойерей Александър Шмеман. Той се е опитал в детайли да изследва личностните фундаментални връзки между християните. Намерил е нещо, но не е успял да приложи теорията си на практика. В този план той е огорчен, че Църквата на Новия Свят и нейните учебни заведения не са станали небесно семейство за енориашите, а са се превърнали в американски „руски клубове“. Можем да го разберем. На Литургията християнинът се издига до Божествените висоти, а след това се приземява твърдо с пет долара в църковната касичка, чай и домашни пирожки. Шмеман тъгува за енория, подобна на общините на първите християни.

Християните успяха да разберат такива сложни термини като усия и ипостас, а с общината не се получи. Защо?

Провинциалната версия на общината — това са енориашите, даренията за строителството или ремонта на храма и чаят с разговорите след службата. В Москва може да се добави и елементарния социален патронаж. Но душата на протойрей Александър тъгуваше за нещо много по-дълбоко. Той мечтаеше за община на жертвения порив и общия живот.

Той така и не можа да измисли как да свърже Литургията с ежедневието. Остана нерешен въпроса с какво да бъде мотивирана общината и в какви форми тя трябва да се реализира на практика.

Днес последователите на отец Александър търсят отговорите на тези въпроси. Те често се обръщат към съвременна Гърция и Запада. През годините, докато Русия беше под съветска власт, там бе натрупан известен опит. Очевидно е, че душата на общината трябва да е Литургията. А Литургията трябва да е Христоцентрична.

В Гърция започнаха да преосмислят образното съдържание на Тайнството, а на Запад – степента на участие в него на енориашите.

Този интерес отразява популярността сред съвременните интелектуалци в Църквата на идеите на гръцките новостилци. Например, традиционната църква смята, че малкият вход на Литургията означава излизането на Христос на проповед, а новостилците с печал забелязват, че в древната църква не е имало такова нещо. Те твърдят, че на това място йереят се моли за това, че с изнасянето на Евангелието се претворява слизането на небесните сили. Или: нужно ли е да се служи утреня вечерта или сутринта, да се чете ли Евангелието на съвременен език или на църковнославянски? Старостилците тихо се борят с новостилците за интерпретациите, обаче тяхната борба е вчерашният ден на християнска Европа.

А какво се случва с общините на Запад?

Изследването на литургията на Запад се превърна в „литургично движение“. То възникна в началото на ХХ век като резултат от новото качество на паството. От зрители на Литургията то се превърна в мислещ съучастник. Енориашите са вече достатъчно образовани, енергични и взискателни към себе си. Те започнаха да търсят своето място, определено им от древната Църква.

Трудовете на Шмеман и носталгията му са резултат от влиянието на това мощно движение. И това не е измислен проблем. Паството в православните църкви също се измени. Ако в селата все още са останали островчета на ритуално и битово благочестие, по чудо оцелели след комунистическия погром, то в градовете паството израстна до четенето на книгите на св. Григорий Палама и св. Игнатий Брянчанинов. И нашите енориаши също започнаха да търсят своето ново място в Църквата. Те започнаха да формулират изисквания към клира извън ритуалните отношения. И съвършено естествено възниква въпросът за формите на съществуване на православното съобщество, на общината.

Възниква, но няма даже приблизително решение.

Оказва се, че всички са наясно как не трябва. Вече са нещо обикновено призивите да не се „дружи с тази държава“, да се приеме будистката благодат на смирението, да се върнем към толстоизма или френските свободи. Но поразителното не е това, че хората намират недостатъци, а това, че никой не се интересува от положителния идеал.

Публикуваните днес от журналистите „мрънканици“ по повод енорийския живот на християните имат оттенък на лека „фронда“* и представляват по-скоро литературно творчество, отколкото сериозно търсене. За отец Александър това е лична трагедия. И до днес очакваната от него община не е приета никъде. Грешката се крие в това, че изследователите невярно разбират същността на общината, формата и нейната функция.

В математиката съществува метод от противоположното. Ако е трудно да се формулира мисълта директно, то тя може да се синтезира от отрицателни твърдения. Синтезирайки по този начин „положителния“ идеал от критични забележки, можем да съставим портрет на новата Църква, очаквана от „недоволните“. Тя трябва да е:

– Обезателно бедна. Даже доведена до просешка тояга;

– Не трябва да дружи с Тази държава;

– Гонена;

– Толерантна;

– Малочислена;

– Благородна и всеопрощаваща. Обиждана и горда едновременно;

– Елитарна;

– Строго равноправна;

– Затворена. Със свой съд, норми, устав, каса.

Обобщавайки, можем да отбележим главната идея на такава нова хипотетична Църква – твърдо противопоставяне на държавата и на всяка йерархия. Нещо от сорта на духовна анархия – „майка на реда“. Във въздуха витае създаването на християнски общинен „демократичен“ шариат — успореден сборник с правила за живот извън територията на гражданското право. По същия начин лесно се чете призива за доброволно оттегляне в културно и социално гето.

И колкото по-дълбоко се проявява това изискване, толкова по-ясно става, че тези свойства все повече и повече съответстват не на новата Църква, а на диаспората. Тоест, съществува нужда да се сформира диаспора с християнски уклон. Християнски кибуц или православен колхоз — днес това са търсени модели. А защо не? Съществуването на диаспора е изгодно в много отношения.

В последно време в Църквата дойдоха много случайни хора. Те донесоха не само съветски дух, но и много етнически и културни отживелици. Миряни, родени в СССР и свикнали със съветското единомислие и авторитарност, страстно търсят духовната диктатура на старците. Обитателите на московските дисидентски кухни транслират своя особен „кухненски“ идеал за „фрондата“ в църковната среда. С тъга по големите семейства пристигат в града и селяните.

Всички търсят новото, но във формата на старото.

Но ако се вгледаме внимателно в новото, което се появи на вълната на модата, ще видим, че то е добре забравеното старо. Днес в околоцърковните кръгове е много популярна идеята за манастирското устройство на света. Но този модел вече беше изпробван по-рано – и беше прибран в „дълбокия сандък“ от испанците. Идеята за манастир-държава е била реализирана в Парагвай през ХVІІ век и е просъществувала повече от сто години, падайки в борбата с краля. Монасите-организатори са били изгонени завинаги от Южна Америка.

Изглеждат нови и руските догадки за още едно „ново-старо“ — социалното служение. Дори се твърди, че това движение трябва да стане доминанта на църковното служение. Такова доминиране вече се е случвало на Запад и то в такава форма, че новият папа бе принуден да подреди приоритетите и да направи изявление, че Църквата не бива да се отъждествява със социалния патронаж, службите за социално подпомагане или болниците. Той отбеляза, че смисълът на Църквата е в свидетелството на евангелските истини и в изповядването на Христа.

Западната Църква настойчиво търси и други форми на нова организация на църковното съобщество, за които отец Александър Шмеман само си е мечтал. Един от ярките епизоди на такова търсене е призивът към френския клир да излезе сред хората. Свещениците постъпвали на работа в предприятията като работници, започнали да живеят от заплатата си, да участват в стачки и в резултат стигнали до извода, че идеята да просвещават работниците по този начин се е провалила напълно. Други форми пък са успели, като например, обществото на свети Егидий в Рим – база от доброволци, помагащи на нуждаещите се, без точен набор от участници. Всеки може да дойде в удобно за него време и да помогне с каквото може на нещастните. И защо това да не е община?

Днес в църковната мисъл, култура, иконография, архитектура, песнопения се налага ярка тенденция за реанимиране на патриархалната древност. „Напред към миналото“ или „ние искаме такова ново, което да е като старото, а старото да е като ново“. Обаче при това търсене сред старите модели не намираме образци на общини във Византия. Във Византия не е имало светски и енорийски общини, в този смисъл, в който бихме искали.

Нека разгледаме ранния християнски Рим. Страшно е да си представим апостолската община, преведена в реалиите на Руската Федерация. Изведнъж ще съберат общо имущество и ще заживеят в едно семейство милионерът и чистачката, физикът и лирикът, йереят и портиерът. Можем само с ужас да си представим идеята за общото хранене, общата кухня и свободно време. Изобщо не е трудно да си представим какво ще каже маминка, когато на любимото синче не дадат сладолед, забранят имунизациите или общината реши, че младежът няма работа в Кеймбридж, а трябва да се учи в Одеската семинария. И как ще бъде с жилищата за семейните или местата за гостите?

О. Шмеман е имал предвид плавното прерастване на земната община в община небесна. Навярно той си е представял събирането на цялото човечество в някакъв мега-манастир, или нещо подобно, което от земен кълн да прерасне в Царство Небесно.

Тоест, на миряните се предлага това, което не е реализирано даже в манастирите. Неотдавна прочетох, че манастирът е място, където хора, обичащи Бога, са се събрали около Чашата. И веднага се налага резкият въпрос: „А за кой конкретно манастир става дума?“. Та нали простото, дружеското и доброто мъжко общежитие е огромна рядкост. А че са се събрали около Чашата – това си е чисто преувеличение. Изведнъж се предлага на миряните да покорят височина, която е непосилна даже за иноците.

В идеалния вариант е така. Но в реалността това е някаква проекция на комунизма или социализма в духовната област. Боже, опази. Духовният комунизъм напълно може да пребори обикновения по своите последствия и опасности.

И все пак, къде е положителният идеал?

Нека разгледаме пространството, в което живеем. Свикнали сме да ругаем Русия и Европа, забравяйки, че по-голямата част от страните на планетата все още не са напуснали езическото Средновековие. Забравяме, че в тези страни понятията любов, вярност, порядъчност, честност и отношение към личността са шокиращо различни от християнските. Нашата Европа е продукт на дейността на християните. Тя е построена от милиони трудолюбиви и честни хора, живеещи според силите си во Христа. Те са създали пространството на една грандиозна Сионска горница с размерите на континент.

Освен физическото пространства християнството е изработило и пространство на културата. Натрупан е огромен опит в отношенията между Църквата и обществото, опит на съвместно съществуване с държави с различен обществен строй. Юриспруденцията, държавното устройство, картинните галерии, пълни с произведения на християнска тематика, отношенията между хората, етикета, науката, музиката – всичко е косвен продукт именно на християнската цивилизация.

И така, съществува християнско пространство.

Нека сега поговорим за живота вътре в това пространство. Много от нас смятат, че апостолството е комуна на кръглата маса. Но първата апостолска община – това не е седене на една група на едно място. Даже това е най-малко обитаване на едно място. Деянията на апостолите са били извършени извън тази среда, в която те са се намирали в Сионската горница. Апостолите, чиято памет днес почитаме, са се разпръснали по света: Тома — в Индия, Нина – в Грузия, Петър и Павел – в Рим. Ако не бяха напуснали Йерусалимската община, нищо от това не би се случило. Епохалната заслуга на християнска Европа е в това, че хората са могли да излязат от рамките на катакомбното съзнание и да видят, че общината – това е целият свят. Тази цивилизация на християни и мисионери е създала истинския гражданин на Небето. Без граници, без национален егоизъм и комплекси. На практика, живеейки в затворена община, може да се предположи, че съществуват хора и извън общината, отношението към които ще бъде различно, нежели към своите. И тогава що за християнство ще е това?

По-скоро, ние неправилно разглеждаме християнското пространство и неговото изпълнение. Ние си представяме енория или община, привързана към конкретен храм. У апостолите енорията е била целия свят. Ние очакваме единение между енориашите на един храм. При апостолите стационарната община е само база, където те са се връщали понякога, и то не всички. Ние смятаме, че предстоятелят на храма е този, който ръководи и обединява енорията – община. При апостолите не е имало „батюшки-ръководители“. Те са били в обятията на Самия Христос. Възможно е да недооценяваме тези обятия. Ние като че ли не забелязваме, че Бог държи всички нас в обятията си, независимо от енориите. Често преекспонираме ръководната роля на предстоятеля. При апостолите е била развита самостоятелността, при нас се позиционира енорийската организационна пирамида.

Могат да ни опонират: „Та това са апостоли, а ние кои сме!“. Но днес Христос няма други апостоли и ученици освен нас. Осъзнаването на своята бездарност и безотговорност е вредно за християнина. Ние всички имаме печата на Светия Дух, Чиито дарове нямат количествено измерение. И затова всеки от нас владее даровете не по-малко от първите Негови ученици. Да отричаме, значи да оправдаваме своя мързел и халтура пред Бога.

Виждаме, че апостолите са разбирали пространството, общината и личността много по-широко от нас. Синтезът на тези съставки е частично отразен в идеята за Симфонията.

Възможно е идеята за Симфонията, изразена от Соловьов, да не е била пълно и адекватно изражение на християнската същност на нашата цивилизация. А моделът на Симфонията от византийски образец е архаичен и невъзможен заради липсата на монархия. Но все пак, успехът на идеята за Симфония е обективен. Симфонията предполага не енорийско изменение на пространството, а глобално. Неговата същност е в мащабното апостолско служение на всеки християнин и проникването на мисията във всички области на живота. И работата е още далеч да завършването й.

Дотук говорихме за пространството и носителите на християнството, а сега и няколко думи за дейността.

Главната цел на древната община е мисионерството. Апостолското служение в Русия в неговото естествено разбиране и днес, и по-рано е малко познато явление. Русия не се справи с мисията си в Кавказ и в Средна Азия. Успехът на Север е единственото утешение и опит. Но мисията не е завършена. Тя трябва да продължи и осъзнаването на този факт е повод за разбиране на съвременната община като институт на апостоли.

Обаче съществува и вътрешно мисионерство. Тук успехът е по-забележим. Трудът на милионите праведници позволи на Русия да остане в семейството на християнските народи.

Личното свидетелство за Христос днес е най-важното мирско служение. На работа, в семейството, в обществото. Само на комунистите им трябваше лост да преобърнат света. А за християнина този лост е доброто сърце, постепенно изменящо пространството около себе си. За да спасиш хиляди около себе си, по думите на преподобния Серафим, не е нужна обща каса, молитви на дежурния по Часовете, строга обща молитва и общежитие. Полето на действие на християнина днес не е само енорията. То е целият свят, с който той се сблъсква.

Даровете, преподнасяни ни от Христос в тайнствата се пресъществяват независимо дали са дошли енориашите или не. Можем да пием чай заедно, но можем и да не пием. Можем да останем със свещеника след службата, но можем и да си отидем. Същността не е в чая, общите финанси и общата работа. Да поговорим със свещеника след служба е очевидно полезно. Но трябва да сме много внимателни да не превърнем света на апостолите в затворено общество.

Защото Бог и Неговата благодат са по целия свят. Тя е не само в храма, в семинарията или на Атон. Бог е устроил този свят много по-широко и устойчиво.

Главното в християнството съвсем не е енорията, това е само една от формите на организация на нашия живот. Формите на община са различни. Московският автобус „Милосърдие“ приема всички желаещи всяка нощ, независимо от званието им и от степента им на общност. Защо това да не е община? Защо да не е мисия и нашето работно място? Нима само в енорията чувстваме Божията ръка на рамото си?

Работа в името на Бога може да се намери без усилия и на село, и в експедицията, и в Кремъл, и в болницата, училището и даже вкъщи.

При християните не се спасява избран народ, енория или отбор. Спасението е лично, макар и в лоното на Църквата.

Даже ако си единствен християнин сред работниците на нефтена платформа в Сибир, не е страшно. Днес информационните потоци са толкова силни, че навсякъде са достъпни проповедите и наставленията на всички патриарси, всички трудове на светите отци. Разбира се, живото наставничество е по-добрият вариант, но нека не забравяме мощта на Христовите Тайнства, близостта на Бога и Неговия промисъл. Светът е много по-устойчив и надежден, отколкото можем да си представим. И ние можем много, даже когато сме сами. Да бъдеш дори единствен християнин, но на своето място – това е напълно достатъчно за спасението.

Спомняйки си днес апостолите, събрани в Сионската горница, сме длъжни да разбираме, че всеки от нас е апостол в своя малък кръг. Щом сме Негови ученици, щом имаме кръст на гърдите си, то и ние подобно на светите апостоли Петър и Павел трябва да влезем в своя Рим. Имаме всичко необходимо за вътрешно апостолство: Литургия, неделни училища, приятели – християни и най-важното – Бог. Нужно е да преосмислим мащабността на възприятие на пространството на Църквата и да видим, че общината вече я има и това е целият свят. Че на литургичната маса сяда Самият Христос, а ние приемаме неговите дарове. Целият свят е една голяма Сионска горница. Настъпило е времето на нашата самостоятелност. Не си струва да избягваме своята лична отговорност, криейки се зад гърба на другия, играейки си на първобитна община.

ХХ век донесе в живота на Църквата много новости, които ще останат. Особено ценна придобивка е самостоятелният християнин, готов за мисия. И това, че Църквата отдавна излезе от оградата на енорията.

Родната енория днес е като Йерусалим за апостолите – база, откъдето те укрепнали духом, са се разпръсквали по света да проповядват Христовото учение. И ние, причастявайки се в своя храм също така сме длъжни да отидем в своето голямо семейство – в общината на човечеството. Това е напълно достатъчно за спасението, а обятията Христови са над всички нас. I www.pravmir.ru.

Бележки

* Фро́нда (фр. La fronde – буквално прашка) — обозначаване на редица антиправителствени демонстрации във Франция в периода 1648-1653 г. и фактически представляващи гражданска война. Прашките са били използвани от парижани, за да стрелят по прозорците на привържениците на кардинал Мазарини. В съвременния руски език терминът «фронда» (и производните от него «фрондирам», «фрондер» и др.) се употребяват в смисъла на недоволство от властта, което се изразява само на думи, но не и с действия.

Превод: Жанета Дилкова