Религиозните символи с ограничена употреба

Източник: в. Сега

Правото на практикуване на религия не е абсолютно, показват делата в Европейския съд по правата на човека

Този дебат дойде на дневен ред и у нас с внесената първа по рода си жалба в Комисията за защита от дискриминация. Обединението за ислямско развитие и култура сезира органа заради въведените в смолянската гимназия по икономика униформи и отказа на две момичета да свалят забрадките.

Добър ориентир в това сложно – и от юридическа, и от обществена гледна точка, поле е практиката на Европейския съд по правата на човека. В десетки решения съдиите изтъкват, че за разлика от свободата на мисълта, съвестта и религията, които са абсолютни, правото на практикуване на дадено вероизповедание може да бъде ограничавано в името на обществената сигурност и обществения ред. Препратка към няколко казуса в Европейския съд съдържа и решението по делото за документите за самоличност на мюсюлманките от 2002 г. Тогава родният ВАС прецени, че изискването на снимката да се виждат двете уши и поне 1 см от косата не представлява дискриминация. Какви са аргументите на Европейския съд по едни от най-често цитираните дела за религиозната свобода?

Луция Дахлаб срещу Швейцария

Луция Дахлаб е назначена за начална учителка в кантона в Женева на 1 септември 1990 г. След период на духовни търсения през март 1991 г. тя се отказва от католицизма и приема исляма. Педагожката решава да следва препоръката на Корана, да не показва лицето си пред мъже и започва да ходи на училище забрадена. Същата година тя сключва брак с алжиреца А. Дахлаб.

През май 1995 г. училищен инспектор информира властите, че Луция редовно ходи със забрадка на училище. Родителите на учениците не са възразявали срещу тази практика, изтъква инспекторът.

Година по-късно, след разговор с Луция, директорката на училището издава заповед учителката да спре да носи забрадка, докато преподава, защото това представлява "средство за религиозна идентификация в публична, светска образователна система".

В жалба пред федералния съд Луция изтъква, че забрадката може да се закупи от всеки един хипермаркет, не следва да бъде третирана като религиозен символ и е напълно безобидно облекло, подобно на шалчетата около врата.

Федералният съд отхвърля тези аргументи. "Няма съмнение, че Луция носи забрадка и широко облекло с цел да се подчини на препоръка, извлечена от пасаж в Корана", изтъква съдът. В решението се посочва още, че забрадката е

религиозен символ с мощно послание –

той веднага се разчита като знак за религиозна принадлежност. Това нарушава 2 изисквания – за религиозна неутралност в училищата и неутралност в поведението на държавните служители.

Пред Европейския съд Луция твърди, че липсата на жалби от страна на родителите е доказателство за религиозната й толерантност и на практика говори за липса на реално основание за налагане на забраната.

Европейският съд отхвърля жалбата на Луция като неоснователна. В решението си ЕСПЧ приема аргумента на федералния съд, че учителката преподава на много малки ученици, които лесно се влияят. Въпреки липсата на конкретни оплаквания случаят е достатъчно значим, а отразяването му в медиите е предизвикал значим обществен дебат.

Лейла Сахин срещу Турция

Лейла Сахин е от традиционно мюсюлманско семейство и счита за свое религиозно задължение да ходи забрадена. През 1997 г. петокурсничката по медицина в университета в Бурса се мести в медицинския факултет на университета в Истанбул. През 4-те години на обучение в Бурса тя е носела забрадка по време на лекции, продължава да го прави до 1998 г. Тогава заместник-ректорът на университета издава предписание, че всички студенти със забрадки и всички студенти с бради няма да бъдат допускани до лекции и ще бъдат заличени от студентските книги.

Лейла отказва да се подчини на забраната и не е допусната до няколко изпита и лекции. Подадените от нея жалби пред две съдилища са отхвърлени с мотива, че забраната на забрадките в университета е съобразена с практиката на конституционния и върховния административен съд на Турция.

Първата забрана на забрадките в турските университети е въведена още през 1982 г., заедно с изискването за носене на модерно облекло. През 1984 г. ВАС на Турция определя тази забрана като законосъобразна. В решението на съда се изтъква, че носенето на забрадка не е невинна практика, а символ на визия, противоречаща с гарантираната свобода на жените и фундаменталните принципи на републиката. През 1988 г. е допуснато изключение за забрадките в университетите, но година по-късно конституционният съд го отменя. "В Турция, където мнозинството от населението е мюсюлманско, носенето на ислямска забрадка като религиозно задължение би довело до дискриминация между практикуващите мюсюлмани, непрактикуващите мюсюлмани и невярващите. Всеки отказ на гражданка да носи забрадка би се възприело като знак, че тя не е религиозна", смята съдът. В решението допълнително се изтъква, че в университетите подобна практика би довела до

конфликти със студенти от други вярвания

През 1990 г. в закона за висше образование е прието ново изменение, според което изборът на облекло в университетите е свободен, освен ако не противоречи на действащи закони.

Именно липсата на повече конкретика е основният мотив на Лейла пред Европейския съд за правата на човека. Тя твърди, че никъде няма изрична забрана за носенето на забрадки. Лейла допълнително изтъква, че нито една европейска държава не е забранила носенето на забрадки в университетите.

Лейла Сахин губи на две инстанции делото в Европейския съд. Съдът прилага подробна справка за историята на секуларизма в Турция, както и на различните регламентации на религиозните символи в различни страни. Не би следвало да се очаква държавите да прилагат една и съща практика при ограничаването на правото на практикуване на различните религии, изтъква съдът. В решението се подчертава още, че забрадките като религиозен символ са породили тежък политически дебат в Турция и приемането на ограничения е в името на обществения ред и защитата на правата на останалите граждани.

Пословични са и две едноименни дела в ЕСПЧ –

Х срещу Великобритания.

Първото е заведено от индийски поданик – сикх, живеещ в Англия. В периода 1973-1976 г. той е глобен 20 пъти заради отказ да носи каска при управлението на мотоциклет. Сикхът отказвал да я носи, защото религията му го задължава да носи тюрбан. В жалбата си до ЕСПЧ сикхът се оплаква, че правилникът за движение по пътищата нарушава религиозните му права. Той подава жалбата и иска отмяна на наложените глоби, въпреки че през 1976 г. законодателството във Великобритания е променено и за сикхите е направено изключение при управлението на мотори. Сикхът губи делото пред ЕСПЧ. Съдът преценява, че изискването за носене на каска е необходима предпазна мярка за мотористите и не нарушава религиозните права на сикхите. То е допустимо спрямо предвидените в Конвенцията за правата на човека здравни ограничения при практикуването на религия.

Заведеното в ЕСПЧ дело срещу Великобритания губи и друг индиец, последовател на исляма – начален учител, нает през 1968 г. на пълен работен ден в Лондон. Според договора учителят трябва да е на работа от 9.30 до 12.30 и 14.30 до 16.30 часа, от понеделник до петък. В продължение на 6 години – от 68 до 74 г., педагогът преподава в училище, далече от джамия. През целия този период Х. не поставя въпроса за петъчните молитви, задължителни за мюсюлманите.

През 1974 г. обаче учителят е преместен в друго училище, близко до джамии, и решава да ги посещава. Така педагогът започва да пропуска част от петъчните следобедни занимания. После учителят се мести в още 3 училища, които му забраняват да пропуска часове, но той нарушава заповедта. Заради тези проблеми властите предлагат на педагога да мине на частичен работен ден и да работи 4 и половина дни в седмицата.

Х. се жалва, защото не може да изкарва пълна заплата по религиозни причини. Той твърди, че училището е трябвало да съобрази учебната програма с ангажимента му. Съдът преценява, че дискриминация няма. Учителят по своя воля е поискал и приел да работи на пълен работен ден и не е информирал за проблема властите.