Религия + държава = дирекция

Новината за излизането в пенсия на настоящия Директор на вероизповеданията проф. Иван Желев отмина почти незабелязана както от светската преса, така и от изданията, свързани с религиозните общности в България. Тази незаинтересованост указва по-убедително от всеки анализ мястото и ролята на Дирекцията в системата на държавните органи и в живота на самите вероизповедания.

Двата ми преки досега с тази институция се случиха през 1996-1998 г. Първият беше свързан с нуждата регистрацията на фондация Покров Богородичен да бъде „одобрена“ от Дирекцията по силата на тогава действаща разпоредба в закона, която изискваше държавно разрешение за регистрация на всички неправителствени организации, имащи някакви религиозни цели. Процедурата по получаването на това разрешение отне половин година – тогавашното правителство беше подело кампания срещу сектите и всяка религиозна група (било тя и православна), която заявяваше за съществуването си чрез регистрация като НПО, трябваше да бъде внимателно огледана от властите.

Вторият ми досег беше в рамките на официална среща на представители на западноевропейски християнски дарителски организации. Спомням си как един от тези чужденци (който, по една случайност, беше православен), се прекръсти след края на срещата. Тогавашният директор тъкмо беше обяснил на гостите, че представителите на Богословския факултет, ръководителите на протестантските деноминации и други представители на вероизповеданията, които присъстваха на срещата, са самозванци и всяка чуждестранна помощ за българските църкви следва да „минава“ през Дирекцията… Това беше през една от гладните Жанвиденови зими.

От този последният случай особено лъхаше на коминтерновско самодоволство и самодостатъчност, съчетани с исконна омраза към всичко вярващо. Дирекцията все още пребиваваше в парадигмата на комунистическата партийна линия спрямо вероизповеданията – действаха старият закон и старата психология; директорът (вече му забравих името, и се радвам, че съм го забравил) носеше вратовръзка и костюм тип „Окръжен комитет“ от 70-те. Нещата не се промениха особено след идването на власт на правителството на Иван Костов – тогава Дирекцията отново беше впрегната за „осъществяване на държавната политика спрямо вероизповеданията“ – и политиката беше така добре осъществена, че десет години по-късно БПЦ все още плаща моралната, икономическата и духовната цена на един политически провокиран разкол.

В сегашния Закон за вероизповеданията (приет през 2000 г. с мнозинството на НДСВ) на Дирекцията е отредено повече от скромно място – два члена в глава 6. Интересен е фактът, че обстойните критики на новия закон подминаха изцяло тези два члена и очертания от тях мандат на Дирекцията. Правозащитниците и изобщо критиците на закона се интересуваха много повече от привилегирования статут на БПЦ и регистрационния режим на вероизповеданията, отколкото от статута на държавния орган. В нито един анализ, произведен по онова време, не беше поставен принципният въпрос за църковно-държавните отношения, за институционалния модел, който България е избрала и причините за този избор. Тази принципна апатия продължи и след приемането на България в Европейския съюз – и критици, и апологети на съществуващия закон предпочетоха дребнотемието на правата, свободите и нарушенията пред вглеждането в първоначалата и идеологията, стояща зад статуквото.

Един бърз преглед на ситуацията в други страни

Румъния
В Румъния институционално въпросът е решен на ниво „министерство”, като функциите по надзор над религиозните свободи са поставени в компетенциите на Министерството на културата и вероизповеданията.

Франция
В рамките на ЕС една от страните, задаващи модели за отношенията „църква-държава”, е Франция. Исторически, основата на съвременното решение на този проблем във Франция е поставено още през 1789 г. с Декларацията за правата на човека и гражданина. В съвременното френско право отношенията между държавата и религиозните общности се регулират от Закона за разделението на църквите и държавата (Loi concernant la séparation des Églises et de l’Etat) от 1905 г. Основен принцип в този закон, изразен още в първия му член е „държавата не признава (т. е. не предвижда формален акт за признаване, бел. авт.) и не предоставя финансова подкрепа на нито една църква”. Единствената функция на правителството спрямо религиозната дейност е охранителна, тоест, предпазваща обществото от вредни за него действия (например, човешки жертвоприношения). Във френския обществен идеал съществува терминът laïcité, секуларизъм, който затвърждава светския характер на държавата и не допуска намесата й в делата на религиозните общности, освен в крайни случаи. Като краен случай беше възприет проблемът с носенето на религиозни символи в училищата, и френският парламент прие през 2004 г. Закон за секуларизма (laïcité) и явните религиозни символи в обществените училища. Заслужава отбелязване фактът, че още първият френски закон в тази област (1905 г.) предизвика бурни реакции в цяла Европа, кулминирали в папска енциклика, обявила закона за „опасна грешка”.

Именно тази превантивна философия на френския законодател обяснява и институционалната рамка на отношенията църква-държава във Франция. В рамките на френското правителство официално не съществува специализирана държавна институция, занимаваща се с тези въпроси. В същото време, тъй като френското общество през последните години стана особено чувствително спрямо дейността на деструктивни секти (включително с американски произход), са били предприемани различни конкретни институционални стъпки. През 1982 г. премиерът възлага изготвянето на специален доклад за сектите, станал известен като „Докладът Вивиен”. В резултат от доклада Парламентът създава своя собствена комисия по изследване на сектите (Commission d’enquête sure les sectes), която от своя страна пише доклад „Сектите във Франция”. Докладът констатира опасностите от деструктивните култуове, но не отива по-далеч от това да препотвърди принципа laïcité, препоръчвайки адекватни мерки за противодействие в рамките на съществуващия превантивен модел. Съдбата на този доклад е свързана с решенията на Парижкия съд от 2001 г., по повод жалбата на Антропософското общество, определено в доклада като секта. Съдът не само уважава иска на обществото, но и лишава един от авторите на доклада от депутатски имунитет. Изобщо, този доклад остава в историята на френската юриспруденция и законотворчество най-вече с очевидната невъзможност да се използва единен правно-валиден критерий за „деструктивен култ” в рамките на френската правна система. Интересна подробност около злополучния доклад на френските парламентаристи е и фактът, че списъкът с „опасните култове”, съдържащ 173 групи, е изготвен от Френската национална полиция. Едва през 2005 г. обаче този списък официално „излиза от употреба” с официално окръжно писмо на тогавашния премиер.

Междувременно, правителството се опитва да вкара функцията по мониторинг на сектите в някакви институционални рамки. В периода 1996-1998 г. се създава правителствената агенция MIVILUDES (Междуведомствена мисия за наблюдение и борба с общественоопасните култове, (Mission interministérielle de vigilance et de lutte contre les dérives sectaires).

Турция
В Турция съществува особената правителствена институция Председателство по религиозните въпроси, представляваща висшата ислямска духовна власт в страната. Основната й функция е „да осъществява дейности, свързани с вярата, богослужението и етиката на исляма; да просвещава обществото за неговата вяра и да управлява свещените места за молитва”. Прави впечатление огромният бюджет на Диянета (популярното име на институцията) – за 2006 г. той е бил почти 1 милиард долара.

***

С поставянето на въпроса с евентуално членство на Турция в ЕС в края на 90-те, проблемът с църковно-държавните отношения в рамките на Съюза придоби нови измерения – най-вече в светлината на нарасналите страхове от влиянието на исляма в Европа и ролята на традиционното християнство в постигане на религиозен баланс и мир в общността. Дебатът за религията, политиката и обществения живот се възобнови с пълна сила, този път пред лицето на очевидния възход и лавинообразно увеличение на мюсюлманското население в сърцето на Европа. И докато до гласуването на проекта за Европейска конституция дебатът се съсредоточаваше предимно върху относително стари теми (връзката между светската власт и религиозните институции, възможностите за финансиране на вероизповеданията на фона на драстично намаленото им влияние в западноевропейските общества), турският казус откри съвсем нови фронтове в обществената дискусия. Традиционните християнски общности, и особено консервативните крила на католицизма поставиха проблема като необходимост да се изгради принципно нов модел на църковно-държавни отношения, в които християнското европейско наследство да бъде припознато като идеологическа база. Възниква нова ситуация, в която анализатори констатират „края на секуларизма и възникване на нов пейзаж”.

Приемането на католическа Полша с първата вълна; католическа Малта и православните Румъния и България с втората, в някакъв смисъл изместват центъра на дебата от секуларизираната Северна Европа в като цяло по-религиозната Централна, Източна и Южна. Двете новоприети православни страни имат традиционно „твърди” модели на църковно-държавни отношения със силна (конституционно закрепена) роля на православните си църкви.

Политически послания като например съвместното изявление на Папа Бенедикт XVI и Цариградския патриарх Вартоломей през ноември 2006, в което се призоваваше за „запазване на християнските корени на Европа” силно резонират вече не само в средите на самите църкви, но и в кръгове, свързани с европейското политическо дясно (Британската национална партия, австрийската Партия на свободата и др.), които разпознават в нововъзникващите общохристиянски консервативни платформи възможност за допълнителни аргументи за своите анти-имиграционни и понякога анти-ислямистки тези и програми. Очевидни са също така опитите за създаване на собствено православно-католическа платформа за защита на традиционното християнство на общоевропейско ниво, като в този процес решаваща роля играят Руската православна църква, Ватикана и Цариградската патриаршия.

На фона на този динамичен „нов пейзаж”, в който, поне на политическо ниво на църквите се отдава все по-голямо значение, процесът на секуларизация на обществата продължава да се развива с бързи темпове. Дори в общества с традиционно силно църковно присъствие влиянието на вярата бележи драстичен спад – например, в Гърция архиеп. Христодул наскоро заяви, че не би имал нищо против един „нежен развод” между Еладската православна църква и гръцката държава – на фона на резултите от обществено допитване, в което повече от 60% от гърците завиха, че подкрепят прекратяването на официалния статут на Православната църква. На практика това означава, че ако промените получат политическо развитие, гръцката църква ще загуби изцяло ролята си в официалния протокол на гръцката държава (при полагане на президентска клетва например).

Подобни политически решения за прекратяване на статута на „официална църква” приеха наскоро в Швеция (2000 г., спрямо традиционната Лутеранска църква); дебати в тази посока текат във Великобритания, Норвегия и други страни.

Социологическият феномен на „празните църкви” в Западна Европа парадоксално се съчетава с разгорещени обществени дискусии за ролята на вярата в Обединена Европа. Какви са общоевропейските посоки за уреждане на църковно-държавните отношения в единното пространство на Стария континент?

Индикации за очертанията на този бъдещ общоевропейски модел можем да черпим предимно от текстовете на проекта за европейска конституция, засега отхвърлен, но чието приемане рано или късно ще бъде отново поставено на дневен ред, вероятно още през тази година. И макар предложението за включване на текст за християнското наследство в преамбюла на Конституцията предизвика най-видим обществен резонанс, в корпуса на конституционния текст и в чл. 10 на Европейската харта за правата на човека се съдържат разпоредбите, които всъщност задават реалната канава на църковно-държавния модел в Европа.

В уреждането на тези отношения ЕС засега се ограничава да маркира някои основни принципи, като целта е да се остави достатъчно пространство за националните законодателства и местни традиции в конкретиката на отношенията църква – държава.

Идеологическа и институционална деконструкция

Очевиден е процесът на ерозия и разпадане на досегашния модел на църковно-държавни отношения – независимо от вида си (laïcité във Франция или от типа „държавно-призната официална църква” в повечето европейски страни, или комбинация между двете) и зараждане на нова основа на тези отношения, с нови структурни и идеологически решения. Някои от чертите на тези отношения можем да изведем дори на този ранен етап: 1) нарастване на ролята на групи, свързани с вероизповеданията, които работят на общоевропейско ниво и се опитват да променят обществените политики в ЕС в унисон с тяхното разбиране за традиционни християнски ценности; 2) продължаване на разпада на старите съюзи между църквите и националните правителства и формиране на нови съюзи между големите традиционни християнски общности (най-вече католици, православни и лутерани) за постигане на общозначими цели.

На фона на тези видими процеси недоумение предизвиква липсата на ясна принципна база на статута на Дирекцията по вероизповеданията у нас. Настоящият закон й отрежда две основни функции – „лицензионна“ и „финансираща“. Най-общо, Дирекцията се опитва да играе ролята на watchdog (наблюдател) от името на държавата спрямо спазването на религиозните права и свободи и да разпределя определен финансов ресурс за регистрираните вероизповедания. И двете функции не са лоши сами по себе си, стига да бъдат провеждани прозрачно и спазвайки определени (публично оповестени) принципи. Така например при издаването на „лиценз“ за регистрация на дадено вероизповедание като юридическо лице, аналитичната дейност на Дирекцията неизбежно влиза в конфликт с интересите и разбиранията на нетрадиционните изповедания. В експертните си решения, предлагани на държавата като меродавни, администрацията би следвало да развие цялостен методологически апарат за анализ на потенциалните рискове от включването на едно ново изповедание в гражданския оборот. При разпределянето на държавната субсидия за вероизповеданията също би било логично да се приложи принципа за прозрачността и гражданския контрол върху харченето на бюджетни средства. Понастоящем тези (финансови) решения се взимат от неизвестен кръг лица; дирекцията не публикува решенията си в интернет (спорадичните новини в сайтове, свързани с личността на досегашния директор не могат да заместят институционалното присъствие) и практически няма механизъм за публично обсъждане на структурата и приоритетите на тези субсидии. Не е логично Дирекцията по вероизповеданията да има процедури и организационна култура, различна от тези на останалите държавни органи, отпускащи държавни субсидии – публичните конкурси, правилата за кандидатстване, органът, който взема решенията и оповестяването на аргументираните решения би следвало да бъде нещо саморазбиращо се в цялата ни държавна администрация.

Но по-важният въпрос произтича от членове 34 и 35 от настоящия закон, които заявяват някаква „политика“ на държавата спрямо правото на вероизповедание. Дори и при най-внимателно вглеждане в реалната дейност на държавната администрация лично аз засега не откривам наченки на това, което в цял свят се разбира под „политика“ – а именно, систематични и логически обосновани действия, водещи обществото ни от точка А към точка Б…