Реформацията на 500 години: един православен поглед

Протестантската реформация на Мартин Лутер навърши 500 години и искрено си мисля, че той би бил изненадан да разбере колко дълго е продължила тя, не толкова поради това, че неговата първоначална идея за реформиране на Римската църква би трябвало вече да е осъществена, а по-скоро защото е смятал, че краят на света скоро ще настъпи.

Е, ето ни тук пет века по-късно. Много неща се случват в протестантизма през тези пет века. Като православен християнин за мен би било лесно, образно казано, да надникна отвъд стената между Изтока и Запада и снизходително да хвърля поглед към „яйцето, което Рим снесе“. Това определено е начинът, по който някои православни автори виждат протестантизма с неговите безброй деноминации и движения, който всъщност е плод на по онова време вече 5-вековната схизма между Рим и православния Изток. Те риторично задават въпроса – защо тогава трябва да обръщаме внимание на разкол от разкола, който е на поколения далеч от нас?

Подобно мнение изразява и руският писател Алексей Хомяков, който саркастично отбеляза, че папата е „първият протестант“ и също, че „всички протестанти са „криптопаписти”, виждайки и двете групи предимно като бунтовници срещу Свещеното Предание и древната Църква. Това, че римокатолиците и протестантите са „двете страни на една и съща монета“ става аксиома в много православни трактовки на Западното християнство и тази валута обикновено се използва за извършване на покупки на богословския черен пазар, където фалшивите истини или учения се търгуват, без да се вземат предвид официалните традиции на християнството, предхождащи Великата схизма от 11 век.

Аз самият се измъчвах с тези възгледи, но преди около две десетилетия започнах да се опитвам да разбирам различията между протестантството от моето детство и Православието, което избрах като студент. Да даваме определение на западните християни и по-специално на протестантите като „ей онези там“ беше удобно и дори утешително, и така е още по-лесно да ги видиш като основни виновници за разкола от Православната църква, независимо преди колко поколения се е случил той.

С някои малки изключения, почти всички християни, които в момента не са част от Православната църква, не са избирали да не са в общение с нея. Повечето от тях даже нямат представа за нейното съществуване. Те са наследниците на схизмата. Католиците ни смятат за схизматици, докато за повечето протестанти днес разколът не представлява нищо. Те обикновено не мислят за членовете на Църквата като за съществуващи във или вън от общение и нямат съзнанието, че прекъсването на общението може да означава да бъдеш извън Църквата.

Така че тoва мнение, което някои православни имат за протестантите най-вече като бунтовници срещу Православието, няма особен смисъл за повечето протестанти, тъй като те до голяма степен не знаят, че съществува такова нещо като Православие и нямат съзнанието да са в бунт против нещо, дори и против Рим (#StillProtesting хаштагърите разбира се са изключение). За тях техният начин на богослужение и вяра си е просто начинът, по който стоят нещата.

Разликите имат значение

Не ме разбирайте погрешно, все пак аз също мисля, че има смисъл да се предложи някаква критика за Реформацията и нейните наследници, и имам написани няколко глави в „Православие и инославие“, посветени точно на тази идея.

Реформацията убива еклисиологията, най-малкото за собствените си последователи. Традиционните протестантски църкви все още имат някаква тяхна еклисиология, но техните практики са по-скоро административен въпрос, отколкото духовен, свързан с тайнствата или по отношение на апостолската власт.

Кой с кого е в общение се основнен въпрос за това чие учение и практики на се изкривени прекалено много в сравнение с техните собствени. И все пак имаме групи в общение, чиито учения и богослужение се различават едни от други като например част от Евангелските лутерански църкви в Америка (ELCA) и Епископалната църква в Съединените американски щати (ECUSA). Дори не мога да кажа защо полагат усилие и не го казвам пренебрежително. Какво е това, което убеждава консервативния ELCA-лутеранин (изчезващ вид), че трябва да бъде в общение с отричащ Самия Христос Джон Шелби Спондж от ECUSA?

И можете ли да се представите да отидете в местната мега-църква и да ги попитате с кои църкви са в общение? Въпросът дори няма да има смисъл.

Веднъж присъствах на обществен дебат между представители на Презвитерианските църкви в САЩ (PCUSA) и на най-консервативната деноминация, отцепена ECO (това не е акроним, а част от названието на евангелска презвитерианска деноминация – ECO: A Covenant Order of Evangelical Presbyterians), в която последният обвинява първия в неуважение към Писанието. Първият казва, че го уважава. И кой решава между тях? Реформацията все още няма истински отговор на този въпрос.

Аз също вярвам, че процесът на секуларизиране при протестантските църкви води до онова, което философът Чарлс Тейлър нарича „екскарнация“ (букв. „обезплътяване“) на християнската вяра, в което християнският живот е повече вярване и по-малко начин на живот. Ето защо почти всяко нещо, което е наречено ”богослужение”, е приемливо за повечето протестанти дотолкова, доколкото „посланието“ е същото. И въпреки, че повечето протестанти никога няма да го направят, те биха заявили, че нямат аргумент срещу звученето на дет метъл в храма. Ако стиховете са добри, защо не…“

Но ние всъщност сме заедно в това…

Познавам някои православни, които сигурно вече са свили юмруци заради предишната част, и които определено няма да харесат и тази. Но аз мисля, че ние всъщност трябва да приемем, че сме заедно, в този свят, където е все по-трудно да се пренесе трансцендентното в нашия живот…

Дори и на лично ниво, аз самият съм наследник на Реформацията. Първите 22 години от моя живот преминаха в протестантската вяра като син на мисионери, бих могъл да се преструвам, че стоя над всичко това, че моето протестантско минало е напълно изоставено. Но би било глупаво от моя страна да се преструвам, че не е оказало влияние върху мен.

Разбира се, че ми е повлияло и бих казал, че е повече за добро. От баща ми и майка ми, и различни пастори и учители в детството ми, се научих да обичам Иисус Христос, да обичам Писанието и да търся по-висши неща, неща надсветски.

Научих се също, че заниманието с култура е част от това да бъдеш християнин. Апостолите са изпратени от Иисус Христос в света не да строят крепости, от чиито бойници да хвърляме надолу подигравките си в стил Монти Пайтън, тъй като ние вече имаме светия Граал, който светът търси, а по-скоро да доведем целия свят до Христовата истина. Има някои аспекти на протестантството, които наистина се опитват да направят това, независимо, че тяхната евангелска проповед не е каквато би трябвало да бъде от православна гледна точка.

Не бих могъл също да не се възхищавам на жизнеността и отдадеността на много протестанти, по-специално на тяхната креативност, когато разказват на другите за Христос, Когото обичат. Православните често не са заинтересовани от креативността, дори и когато е в пълно съгласие с православната традиция. Но докато някои нови изрази наистина не са много подходящи за православието, други са в пълно съгласие със светите отци, които откликват правдиво и творчески на предизвикателствата на собственото си време.

Моята последна надежда за Реформацията е протестантите да бъдат събрани в лоното на Православната църква. Ако имаме действително надежда това да се случи, не можем да заемаме триумфално позицията на имащи нещо, от което всеки друг се нуждае, и е най-добре те, протестантите, да застанат на колене и да се покаят, за да могат да го получат. Това създава впечатлението, че Православието е нещо истинско, само защото ние сме велики. От тази позиция трудно можем да очакваме някой да ни чуе…

Ние всъщност не сме толкова велики. Аз наистина вярвам, че Православната вяра е наистина скъпоценната перла, но също наблюдавам, че православните са много добри в опита си да я държат заровена в поле и да се подсигурят, че това поле е добре укрито…

Ако срещна протестант и той обича Иисус Христос и вярва, че Той е и Бог, и Човек, вярва в Неговото Възкресение, вярва в Светата Троица, както гласи Символът на вярата, то тогава съм убеден, че повечето от важните неща са общи между нас. Няма да се преструвам, че е толкова лесно, колкото изглежда. Има, разбира се, различия, които са от значение и имат последици за вечността. Но ако някой обича моя Христос, тогава аз искам да опозная него и вярата му по-добре. И ако все още не обича моя Христос, тогава пак ще искам да го опозная и да се опитам да му разкрия личността на моя Господ толкова добре, колкото мога.

* * *
Няма да правя изводи дали Реформацията е трябвало да се случи или не. Несъмнено мисля, че Лутер и другите реформатори са имали искрени и добре обосновани  към Рим. Но аз не участвам в тази борба. Аз не съм протестант и не съм римокатолик. Не е нужно да взимам страна. Автентичността на съществуването на моята Църква не зависи и не се доказва с подобен аргумент.

Но фактът, че Реформацията се е случила, остава. Наричайки се един другиго нелигитимни, наистина не е от полза за никого. Може би има и такива, но аз никога не съм чул за някой вярващ, който е станал православен християнин, защото са му казали, че неговата бивша религиозна общност е фалшива.

Не мисля, че е полезно да прекарваме времето като обвиняваме наши съвременници за действията на тези, които са живели преди векове. Въпросът е какво правим сега. Ето какво мисля аз, че ние, православните, трябва да направим:

Да спрем с взаимните обвинения и да влезе в сериозен дебат за нашите прилики и различия – с честност и любов. И в този разговор да избягваме както разпалената полемика, така и компромиса.

Ключът е да помним, че хората, които практикуват християнската си вяра по различен начин от нас, Христос ги иска в Неговата църква. И ако те вече вярват в Спасителя, тогава ние трябва да се възрадваме от тяхната любов към Него дори и тя да не изглежда точно като нашата.

И в заключение… Да, трябва настойчиво да каним цялото човечество, но най-вече другите християни, към наследеното от църковните отци,към наследството на първите християни, които са получили вярата си от апостолите. Поради широкото й влияние всички ние в съвременния свят по един или друг начин сме своеобразни наследници на Реформацията. Но всички християни са също наследници на светите отци, които получават вярата, канонизират и тълкуват Писанието и това е наследство, което е дълбоко и богато и няма да разочарова никой, който със смирен дух търси Христос. | blogs.ancientfaith.com.

Статията е публикувана със съкращения

Превод: Камелия Константинова