Светата Троица – принцип на съществуването

Времето, в което живеем се нарича „постмодерно”, „постисторическо” и „постполитическо време” (Ж. Бодрияр), та дори и постхристиянска епоха. Светът живее така, като че ли няма Бог, а дори и да има, Той е далеко – извън историята, на периферията на света. Това време е препълнено с парадокси и противоречия. От една страна, това е най-секуларизираният век, от друга – най-религиозният. Това е време на невероятен напредък и успех, но същевременно и време на застрашаващи престъпления, разрушения, насилие и индустрия на смъртта.

Много учени и мислители, с различна ориентация, драматично предупреждават, че се премахва границата между истината и лъжата, между доброто и злото, между реалното и нереалното. Хората участват в много събития, но живеят с впечатлението, че не се случва нищо. Умират големите идеи и идеологиите на модерните времена; изчезват традиционните форми на живот; угасват социалните утопии, които до неотдавна толкова привличаха масите. В етиката триумфира хедонизмът, а в политиката – търсещият съсловия платонизъм. Плутокрацията и „корпоративната власт” (Н. Чомски) подкопават либералната демокрация така, че от нея остават само демократични ритуали. Земята е отровена, въздухът и атмосферата са замърсени, а неизлечимите болести се разпространяват със застрашаваща бързина.

Културата е превърната в пропаганда, а културните ценности – в стока, докато медийната манипулация преминава и най-ниския праг на човешкото достойнство. Злоупотребява се до застрашителни размери с науката, техниката, медицината и психиатрията, а човешките права се манипулират.

Обемът на физическите сили и власт е достигнал до такава степен, че застрашава самия живот по цялата планета. Там, където има голяма сила и власт, има и голям страх. Властта на „малцинството” обуславя страха на „мнозинството”, а неограниченото забогатяване на едни води до непоносима бедност на други.

Учените от всички области, които се занимават с изучаването на човека, посочват, че той все повече става „система”, „машина”, „робот”, „клоун” и хладна самозатворена монада, която се задъхва от „изолацията” (П. Евдокимов). Неговото битие е изпълнено с екзистенциален страх – страх от другия и от различното. Човекът е изгубил посоката и целта на движение; той е забравил за личния грях и отговорност и затова все повече върши и търпи насилие (И. Андрич); запълва вътрешната пропаст, като „консумира” магията, която му предлага съвременния вавилонски пазар. Той храни хладното си сърце и празната си душа с общи и абстрактни понятия, като щастие, справедливост, право, правова държава, партия, нация, религия, прогрес, напредък, демокрация, мир и т. н. Празни думи – празен дух; мъртъв дух – мъртво слово! За уплашения човек на нашето време всички тези абстракции и системи стават особено „приятни убежища за лъжливото съществуване” (Е. Сиоран) и затова не е чудно, че в края на този век той жадува най-много и от дълбината на своето битие за свобода, живот и човешко достойнство.

Православният християнин носи върху себе си всички тези рани и травми, а патогенните клетки на света разрушават Църквата и нейния организъм. Християнските общества и култури изчезват, а християнският начин на живот и нравственост са разрушени. Техниката и технологията налагат на християните безлични и институционални отношения. Църковната организация и институции са се бюрократизирали и отчуждили от конкретните хора. Езическият и зоологичен национализъм превръща Православието или в национална идеология, или в естествена и „пазарна” религия и отдавна подкопава самите основи на единството на Православната църква.

Държавите отнеха външната власт на Църквата като „официална” институция и я приспособиха за своите нужди или за нуждите на потребителската идеология.

В началото на третото хилядолетие, на предела на вековете, Православната църква се намира в изгнание, в диаспора, в ъгъла на историята и на обществено-историческите процеси. Тя плува по развълнуван океан, където от всички страни, отвън и отвътре, я заливат смъртоносни вълни. Но заедно с всички недостатъци и слабости, които не са малко и не са без значение, някъде в дълбините на своето битие Църквата носи „лекарството за безсмъртие” (св. Игнатий Богоносец) и скъпоценния духовен и екзистенциален опит, същностен и спасителен за света, който е в постоянна „криза”.

Църквата няма готови „рецепти” за многото натрупани проблеми на света, но има ясно и радостно виждане и перспектива за живота и за достойния човек. Някъде под повърхността, в нейните недра, пулсират вечният живот, жизнеността, младостта, топлината, надеждата и утехата и всичко това може да бъде драгоценно благо и помощ и за човека от ХХІ век отново да възстанови истинското отношение към Бога, света и всеки друг човек.

Как може Православната църква да бъде през ХХІ век „град, който стои на връх планината” и „огледало” на света? Как православните християни могат да бъдат „сол” и „светлина” на света във века, който мнозина наричат апокалиптичен? Няма готови решения, няма лесни и прости отговори, но все пак се налага заключението, че е крайно време Православната църква да се обърне към себе си и да започне да разрешава своите натрупани проблеми, което дълго се отлагаше по различни причини. Необходим е коренен обрат, нова посока на движение и пренасочване на енергията. За Църквата е повече от необходимо, по-скоро и без отлагане, да постави на дневен ред въпроса за самата себе си и за собствената си идентичност, защото в течение на миналите векове много обществени аномалии са разклатили сериозно нейната идентичност. Ако иска да избегне насилственото „протестантизиране” или „ватиканизиране”, тя трябва да преизпита своите институции и организация в светлината на православната философия на живота и да ги съобрази със своята природа, да ги приспособи, колкото е възможно, към конкретните хора. Начинът на съществуване на Света Троица е модел за съществуването на Църквата и църковните институции трябва да бъдат съобразени с този модел, а не с държавния и светския. На дневен ред трябва да се поставят въпросите за икуменизма, религиозната толерантност и т. нар. междурелигиозен диалог, както и много други фундаментални и екзистенциални проблеми, които измъчват съвременния човек.

Изглежда че през изминалите две хилядолетия в съзнанието на европейския човек практически (но не и теоретично) е триумфирала езическата, старозаветна, монистична и философска представа за Бога, за Бога „палач”, което е имало невиждани трагични последици. Затова православните християни трябва да засвидетелстват вярата в живия библейски Бог, вярата в Света Троица, вярата в Бога, чиято друга половина е човекът, и вярата в човека, чиято друга половина е Бог; да засвидетелстват вярата в Бога, Който е Личност, Любов, Отец, брат, спътник и съработник на всеки човек, който Го търси и иска – Бог, Който, подобно на Слънце, грее и озарява всичко. Християнският Бог не е бог-„племенно божество”, „архитект на света”, „космически демиург”, абстрактно битие и логически „първи принцип”.

В аксиологичен и етически план православните трябва непоколебимо и смело да провъзгласят и да отстояват принципа: всичко е за личността, личността не е приспособима към нищо. За Църквата Трите Личности на Света Троица – Отец, Син и Дух Свети – и всяка човешка личност са единствената и най-висша ценност, а всичко останало – науката, политиката, техниката, културата, нацията, държавата, правото, демокрацията – има само относителна, условна и функционална ценност. Православието не е моралистична система от забрани и наказания, а особен начин на живот. Ако искат да останат верни на „вярата на отците”, православните християни трябва да превърнат любовта, покаянието, прошката, смирението, ненасилието, личното самоограничение, светостта на живота, светлината на думите и безусловното вършене на добро на всеки човек в жизнени и екзистенциални категории, а не в моралистично-пропагандни пароли. Православната църква е съборна, а това задължава всеки неин член да изгради в себе си съборен ум и да има цялата човешка любов, отговорност, грижа и чувство.

Това показва, че поместните (автокефални) православни църкви трябва по-скоро да се откажат (доброволно) от „националната” и от „държавническата” роля, наложена им от вековете, когато православните народи са били под робство, за която са изразходили огромна енергия. Бог е замислил света като всечовешко братство, като жива богочовешка общност, т. е. като Църква, а не като държава и нация. Върху Евангелието Христово не може да се изгради един тип държава, а само Църквата Божия. Всички опити да се създаде „християнска” или „православна” държава са били трагични и са станали най-голямата съблазън на християните за света.

Църквата Христова не е „от този свят”, но е в света; тя съществува тук със задачата, целият свят да стане космическа Литургия, за да пази, преобразява и спасява света. За Църквата социалните и политическите въпроси не са приоритетни, но са въпроси, които не могат да се игнорират. За да не се лута и огъва в тази посока, „щом задуха вятърът”, Православната църква трябва да защитава и пази онези принципи, които самата тя отстоява вече две хиляди години: принципът за разделението на Църквата и държавата, принципът на равновесието и взаимозависимостта на отношенията един-много, частно-общо (собственост), равновесието и взаимозависимостта на отношенията местно-регионално-универсално, където максимумът на властта е на местно и регионално ниво, а минимумът – на универсално. Ако не иска да изневери на самата себе си, Православната църква не може да не се съпротивлява постоянно на всички форми на хедонизъм, диктатура, империализъм, насилие, дискриминация и тоталитаризъм. Ако иска да остане последователна на своето Предание, тя трябва да отстоява, че е за единството (на света), но само ако това единство предполага плурализъм, т. е. свободата и различието на всеки поотделно, на народите и културите. Църквата трябва да се противопостави на всички опити за унифициране, еднообразие и единомислието за света и живота, все едно от коя страна идват.

В социален план Православната църква трябва да заложи на социалното равноправие, на по-правилното преразпределяне на материалните блага, което може да спаси милиони хора от гладна смърт, и особено деца. Освен това трябва да се отхвърли егалитарният принцип във всяко едно отношение, просто защото той е чужд на Църквата. Тя е за равноправие, но за еднаквост само в правовата сфера.

Православната църква няма да сгреши, ако подкрепи и окуражи всички екологични и миротворчески движения в света и всички движения, които се обявяват за безусловното почитане на елементарните човешки права и свободното и пълно разоръжаване на света, макар и да се различава по мотиви от тях.

Вероятно бъдещият век ще бъде век на всеобща катастрофа, но също така и век на Църквата, по-човечен и по-хуманен от предишните, и затова, между другото, това, което ще се случи, ще зависи и от свидетелството и действията на православните християни.

Из книгата „Църква и общество“, ИК Омофор