Скандалът с архонтството и основните съблазни на Светия Синод

Има ли път за излизане от кризата?

Агентурността в ДС и съпричастността към светa на съмнителния бизнес елит в страната ни са двете основни съблазни на Св. Синод на БПЦ-БП (за краткост по-нататък – БПЦ) пo време на прехода. През последните години тези съблазни могат да се докоснат с ръка: всичко канонично и въобще църковно се губи, т.е. всичко свято се поругава.

Последният нов проблем – този с архонтството – има нещо общо с нападките на Св. Синод срещу православното Предание и Традиция. За това вече стана многократно дума в средствата за масова информация и в „безнадеждно” връчваните подписки (от страна на инициативни групи от активни в църковността си миряни и малцина присъединили се духовници), адресирани до канцеларията на синодалната палата. В предизвиканата от самозабравилите се владици полемика „за” и „против” архонтството в БПЦ бяха изразени различни позиции и мнения, всичките плътно аргументирани с църковноисторически примери, свързани с каноничните уредби на определени поместни православни църкви. Въпросните мнения, малко или много, може и да имат своите основания. Във всеки случай тази перспектива на проблема не го решава, тъй като той търпи развитие и все повече се изостря – веднъж, при липса на всякаква чуваемост от страна на Синода, и втори път, пак от същия – се юридизира, т.е. прави се всичко възможно архонтството да бъде легитимирано посредством нарочното му номиниране от Св. Синод. Този „скокообразен устрем” на Синода на всяка цена да наложи силово архонтисването в БПЦ, трябва обаче да бъде спрян – от една страна, с православно утвърдената морална позиция, че в този вид подобен „устрем” е укорим и припомня за открита демонстрация на симония и индулгенция, а от друга, че самият начин, по който Св. Синод взима решения в тази посока, влиза в пряко нарушение на каноническата традиция на Православната църква въобще и още по-директно – в противоречие с Устава на БПЦ.

Още преди години предупредих в поредица от мои доклади и статии, че отсъствието на такива важни канонични институти, като напр. „Брачен”, този за „Военното свещенство” и „Ктиторския” институт в Устава на БПЦ, респ. и тяхната регламентация, е празнота в каноничната уредба на поместната ни църква и тепърва ще бъдем свидетели на скандали и проблеми. На такъв именно скандал сме свидетели днес: Св. Синод е на път да узакони архонтисването (както стана популярно от народа да се казва) в диоцеза на БПЦ. Но какво е това „архонт” и „архонтство” – каноничен институт, титул, офикия или нещо различно? Ето това е един от основните въпроси, на които трябва да се отговори. Без да засягам историческата и лингвистичната интерпретация на проблема, отбелязвам директно, че очевидно „архонт” и „архонтство” не могат да се приемат в нито едно от горепосочените значения, с изключение на офикията, но и по отношение на нея тези понятия не могат да се приемат канонически самостоятелно, защото самата офикия не може да бъде самоцелна – тя е награда за благочестиви християни (било то свещенослужители, църковнослужители или обикновени миряни), които именно като активни християни и съпричастници в Господ Иисус Христос със своите дела са допринесли за Церкви на пользу. Всички тези права и произтичащи от тях задължения на такива благочестиви християни съставляват канонически утвърдения в православната традиция каноничен Ктиторски институт, известен още като Дарителски или Основателски. Както загатнах, в Устава на БПЦ този институт отсъства – като регламентация, като процедури за изпълнението му, като описани права, задължения и отговорности и т.н. Това е първата забележка, която трябва да се направи с оглед синодалните събития, свързани с решенията за учредяване на архонтството в устройството и дисциплината на БПЦ. Тази забележка е особено важна, защото нагледно демонстрира как българските архиереи умишлено и цинично използват празнотите в основното ни църковно законоположение – УБПЦ, за да прокарат съмнителната от всякаква канонична гледна точка правна фигура на архонтството. Това, може да се каже, е първото нарушение по този въпрос на Св. Синод.

Второто нарушение е сравнително по-сложно за интерпретация и оценка, тъй като то се „крепи” на взаимнообвързани и колизионни текстове в самия УБПЦ. Въпросът, който сериозно се задава, е кой има правомощието да взима такова решение, каквото Св. Синод прогласува за въвеждането на архонтски режим в устройството на БПЦ. Очевидно е, че когато това се отнася за каноничен институт, какъвто е Ктиторският (Основателският, Дарителският), то върховното право да санкционира този каноничен институт изцяло е в правомощията на църковния орган, който в пълнота отразява съборната и изборната (и законодателната) власт в Православната ни църква, именно в Църковния събор (до 9 ян. 2009 г. – Църковно-народен събор). В случая обаче този институт не съществува в основната каноническа разпоредба на БПЦ, а решението на Синода се отнася единствено до някакъв непознат за църквата ни „каноничен фрагмент”, какъвто е този с архонтството. Следователно се питаме дали тук става въпрос само за решение относно вид църковна награда, подобна на орден, медал, грамота или предметна такава, или архонтството е някакъв благороднически жест на поместната ни църква, подозрително напомнящ за симония или индулгенция. По този пункт е важна изключителната яснота, че макар и още от древни времена Църквата постепенно да е изградила Ктиторския институт, дал от своя страна начало в каноничната традиция на Ктиторското право, то в по-тесния си смисъл понятията ктитор – дарител – благоукрасител се различават: ктиторът е този (или тези) благочестив християнин, който строи или възстановява храмове, параклиси и пр., но който не само е известен на Църквата с тези си благоначинания, но нему се признават и известни права и предимства. Като основател (оттук и Основателско право) той има право да избира свещеника и останалите свещенослужители и църковнослужители за служение в основания от него храм/параклис и да ги предложи на съответния епископ за благословия и утвърждение в служение. С други думи, ктиторът става субект на ктиторското право. Освен правата, разбира се, ктиторът носи и не малко задължения и отговорности, които summa summarum могат да се обобщят в задължението му да се грижи за благоустройството на църквата.

Ктиторът се явява в повечето случаи и дарител, но когато говорим само за дарител (в тесния смисъл на понятието), то тогава имаме предвид именно дарителство – християнинът дарява според своите възможности и според духовната си нагласа за спомоществувателство в полза на Църквата. Чисто статистически и социално погледнато, дарителството е най-разпространено в каноничната традиция на Църквата. То най-често е анонимно, защото материалното, което се дарява, понякога е твърде скромно и символично. Само християните, отделили повече от „своите ризи” за ближните, за Църквата (най-общо) и непожелали анонимност, остават в документите (дарителските грамоти) и паметта на Църквата като дарители и много често са приравнявани с ктиторите, въпреки че те не притежават особени права, а задълженията им са и задълженията на всички християни по канон. Що се отнася до благоукрасителите – това са също благочестиви християни, които чрез дарбата си да пресъздават канонични образи (напр. иконографи, иконописци, дърворезбари и пр.), или уменията си да съграждат домове Божии (строители), принасят доброволно своето пожертвувание (своята лепта) за прослава на Бога. Те също събирателно често се наричат ктитори.

От споменатото дотук естествено си задаваме въпроса към коя група от изброените по-горе, съставляващи ведно Ктиторския институт, принадлежат така предлаганите ни архонти. От „излъчените” и трудно разбираеми досега обяснения от представители на Св. Синод се разбира, че отговорът на този въпрос среща големи затруднения. Отсъствието на отговор води до объркване и затова нека се върнем към каноничната уредба на БПЦ.

Стана ясно, че няма регламентиран Ктиторски институт в УБПЦ. Следователно Св. Синод няма право да действа в посока „архонтски институт”, тъй като де юре (по канон) и де факто (в исторически контекст) такъв институт не съществува нито в Традицията, нито в Преданието на Църквата. Това би трябвало да означава, че синодалните архиереи се стремят да утвърдят нововъведение, което кореспондира с атрибутите на наградата и отличието, каквито по Устав са разписани, а именно – орден, медал и грамоти. Важно е уточнението в случая, че от споменатите награди не произтичат правни последици, в този смисъл те се различават от офикиите, които дават все пак някакво предимство на отличените, макар и само по чест и достойнство. Това, според нормативните предписания на Устава, който има императивен характер, предполага (като акт на насилие над морала ни и принуда да приемем архонтството като действителност де факто), че „архонтът” е вид награда под формата на орден, медал или грамота – за „нещо си”, да кажем, за дарените пари (с неясен произход) по епархиите – на Манджуков, Слави Бинев, Чомбе например. В този случай, ако се абстрахираме от моралната страна на проблема (който си остава изцяло в Св. Синод), то по Устав „Светият Синод и епархийските митрополити могат да награждават с ордени, медали, грамоти, парични и предметни награди миряни за заслуги към Българската православна църква – Българска Патриаршия и съответните митрополии. Тези лица се награждават с ордените и медалите, учредени по чл. 204”, според който (ал. 1) „Светият Синод по своя преценка, по предложение на епархийски митрополит, по предложение на игумен на ставропигиален манастир или ректор на семинария може да награждава изявени служители на Българската православна църква – Българска Патриаршия с ордени, медали, грамоти, парични и предметни награди”. Наградната възможност за „паричните и предметни награди” тук не обсъждаме, най-малкото заради практиката от последните години, която се изразяваше демонстративно в обратната хипотеза, т.е. с парични и предметни награди бяха награждавани самите архиереи, често пъти толкова щедро, че привлякоха вниманието и на общество и медии (нека само да припомним подарените златни часовници и луксозни автомобили на някои от нашите владици).

Правото на Синода (в пълен състав) „да дава църковни отличия (офикии)” се потвърждава отново от УБПЦ в чл. 58, т. 23. В това отношение, ако Св. Синод е имал предвид в своето решение за архонтството именно офикия, то той – чисто формално – не би могъл да бъде атакуван. От приетия обаче от Св. Синод правилник за регламентиране на архонтството в БПЦ не може да се направи изводът, че целта на синодалните архиереи е да учредят „даването” само на едно ново „отличие архонт”, а обособяването на привилигировано от висшата ни църковна управа „благородническо” съсловие, разграничено по различни белези и атрибути (вкл. и литургични – напр. чина на приемане на архонти) от лаоса Божи. Това е директна заявка за справедливо обвинение срещу Св. Синод за отстъпление от вярата, за еретизъм, незапомнен в историята на поместната ни църква, що се отнася до нейните канонични ръководства през вековете.

И тъй като конфликтът между Св. Синод и скандализирания от това синодално решение православен български народ ще продължи и ще се задълбочи в близките седмици и месеци, то естествено възниква въпросът на кой терен спорът ще се реши и с какви легални средства. Тук отново се връщам към това, с което започнах – липсата на цели канонични институти в УБПЦ и нуждата от тяхното възстановяване от този, който по каноническа традиция и по уставно право е облечен с правомощие да го стори – Църковния събор. Само той е в правото си „да изменя и допълва Устава на Българската православна църква – Българска Патриаршия по предложение на Светия Синод или по предложение на членове на Събора” (чл. 27, т. 1), „Както и да „приема или отменя синодалните наредби” (т. 2 от същия чл.). Тези задължителни текстове от УБПЦ всъщност са „спасителна сламка” за надеждите на мнозина православни българи християни, разпознали в действията на Св. Синод мощна атака срещу традициите на Православната църква. Дали ще се случи това, предстои да видим (като все пак се надяваме на каноничната разпоредба, разписана в чл. 19, че: „В законодателната си дейност Църковният събор трябва да спазва неизменно догматите на православната вяра, правилата и практиката на светата Православна църква, църковния мир и единение”), но по-важният (в случая и за момента) от уставна гледна точка въпрос е „кога”, тъй като по Устав „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период” (чл. 69, т. 18; вж. и чл. 29), което означава, че след изтеклия вече мандат на VІ ЦС Св. Синод отдавна трябваше да активира разписаната в УБПЦ процедура за свикване на нов ЦС. Несвикването му по време би означавало поредното за последните повече от 20 години грубо нарушение от страна на Синода на Устава на Православната ни църква.

Погледнат отблизо и отдалеч, скандалът с архонтството от последните дни има и друга страна, на която не се обръща особено внимание. Мислите ми вървят в две посоки – и двете характеризиращи без заобикаляне и намеци символа на тоталитарната комунистическо-атеистична система Държавна сигурност.

Едната посока ни води към този състав на Св. Синод, който има безочието да вземе подобно „архонтско решение” с решаващия глас на архиереите агенти и сътрудници на ДС, начело с щатния офицер от Първо главно управление агент „Христов” или „Торис” (Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон). Подобна демонстрация на наглост е трудно разбираема дори и в среда на най-брутална реалност: вместо да се повдигне църковно обвинение срещу агентите владици на ДС (а в посочения пример със Симеон става дума за човек, който – според собствените му доклади до ДС – се изтъква като атеист и който нееднократно отбелязва, че религията според него е опиум за народите), то синодалните архиереи, като никой друг път толкова експедитивни, решават въпроси, които нито са по моралните им сили, нито по каноничните им познания и възможности.

Втората посока, също към Св. Синод, отново е свързана с миналото на владиците и съпричастността им към Държавна сигурност. В случая става дума за тези двама „архиереи”, които публично се разграничиха от решението за архонтството на Св. Синод – единият, известен като „аг. Благоев” (митр. Натанаил), другият, оповестен от Комисията по досиетата като „аг. Ковачев” и „Владислав” (митр. Кирил). Натанаил написа дори писмо до патриарх Максим, разпространено и в средствата за масова информация, в което той „отхвърли архонтството”. За отбелязване е датата на това негово „особено мнение” – 21 юни, четвъртък. Кирил също се разграничи от Св. Синод по въпроса за архонтството – направи го пред журналисти на следващия ден: 22 юни. Защо е важно да се споменат тези дати? В случая с решението на Св. Синод от 14 юни т.г. (което поне засега е последно) и приемането по-късно на правилник за архонтството датите, които се отнасят до заседанията на Синода, и тези, които стоят под евентуалните „особени мнения”, са важни, защото според чл. 58, т. 4 от УБПЦ „особено мнение се допуска, ако бъде заявено и обосновано устно в заседание и се представи писмено до три дни след заседанието”.

Очевидно волеизявленията на посочените агенти-митрополити нямат никаква каноническа и юридическа сила, тъй като този срок не е спазен. Следователно целта на тези „особени мнения” не е била проблемът нормативно да се постави отново на обсъждане (или да се търси такава възможност), а е била някаква друга, за която мислещите хора могат само да гадаят. Дали демонстрацията на „различие” на тези владици е опит да се измъкнат от изолацията, попаднали в нея след оповестяването на тяхнато агентурно минало (?), дали по този начин не се опитват отново „да се върнат в надпреварата за патриаршеското було” в перспектива, заемайки така някаква по-приемлива за църковното ни общество позиция (?) – това са въпроси на пръв поглед „конспиративни”, но в същото време доста сериозни. Още по-сериозни стават те, ако реакцията на владиците отново се разчете през личните и работните им досиета – и двамата споменати лъжеепископи са работили в агентурно партньорство в Атон, под ръководството на подполковника от ДС Хр. Маринчев. Към тях трябва да причислим и цивилния агент от агентурната „светогорска мрежа” – „аг. Ангелов” (проф. Ив. Желев), който също зае остро критична позиция срещу това решение на Св. Синод. В контекста на коментирания пример любопитно ще е становището на митрополита ни за САЩ, Канада и Австралия Йосиф (също агент на ДС под псевдонимите „Николов” и „Зографов”) – позиция, която в някаква степен ще разкрие „положението на силите” в Св. Синод преди евентуалното свикване на Църковен събор или на Избирателен патриаршески църковен събор. Във всеки случай днес сме свидетели по-скоро на неканонични решения на Св. Синод, на задкулисни синодални борби за надмощие и власт и най-страшното – за срастване на престъпността в България и представителите на висшата църковна власт, водещо до смут в живота на БПЦ.

Една неприятна „история”, като тази с „архонтите”, не може да бъде премахната с помощта на констатации. По този начин известни двусмислености биха били неизбежни. Затова са нужни определени действия, които излизат от рамките на теоретичния дебат и които разчитат единствено на правото – на правната норма и влизането й в действие. За да могат да се ползват правните възможности като опит за излизане на БПЦ от кризата, в която се намира, необходимо е наличието на воля в правните субекти, по-точно в активните правни субекти, облечени с власт от закона, да следят за спазването на законите в страната. Казано по различен начин, Църквата не е от този свят, но тя е и в този свят: нейните членове са и граждани на страната и като такива са задължени да изпълняват стриктно юридическите предписания на националното ни законодателство.

Една такава перспектива ни отвежда към регламентираните отношения между Църквата и държавата в Р. България, санкционирани от Конституцията на страната ни, от специализирания в областта на вероизповеданията Закон за вероизповеданията, както и всички закони и нормативни актове и предписания, имащи отношение към юридическия статус на всяко едно юридическо лице, каквото е и БПЦ. Парадоксално може би, но през всичките тези години след демократичните промени държавата (т.е. държавните институции) всячески отбягваше да контролира и санкционира със законодателни и нормативни средства БПЦ в случаите, когато тя очевидно нарушаваше законите на страната ни или не се съобразяваше с тях (с изключение на предприетите преди години силови действия от страна на държавните институции във връзка с проблема с разкола – действия, чиято законосъобразност и до днес остава под съмнение). Примери за тази държавническа пасивност и безотговорност могат да се дадат предостатъчно. Поуката от тези „истории” в контекста на настоящата тема е, че ръководството на БПЦ „традиционно” се настани „в зоната на беззаконие” в страната ни, демонстрирайки неуважение към законите и институциите на държавата. По този начин Св. Синод „отчужди” Устава на БПЦ – иначе, един поднормативен акт на националното ни законодателство – от специализирания Закон за вероизповеданията. Незачитането на последния от страна на управляващите архиереи се превърна в рецидив, който държавните институции отчитат, без да предприемат стъпки за неговото санкциониране, защото в политическото и юридическото поведение трайно се е настанила мисълта, че с църковната ни институция конфронтация не бива, независимо от това дали тя спазва, или не спазва законите на държавата.

Подобно отношение води обаче не само до все по-голямо „законодателна анархия” от страна на Синода, но и до нарушаване на религиозни права и свободи на членовете на поместната ни православна църква. В действителност, ако направим връзка с между последните ни разсъждения и тези за архонтството, ще установим, че през последните години българските архиереи съзнателно нарушават Закона за вероизповеданията, като не изпълняват разпоредбите на УБПЦ, който пък, от своя страна, се явява – както многократно отбелязах – поднормативен акт на цитирания закон. Като крещящ пример за такова нарушение на Устава (и по този начин – и на Закона за вероизповедание) може да се посочи неспазването на условията за свикване на Църковен събор (респ. Църковно-народен събор) още от времето на промените до днес. Така например нека да се припомни с цялата тежест на този факт, че през пролетта на тази година изтече мандатът на ЦС, което означава, че трябва да застъпи пореден мандат на нов ЦС. С оглед на двата проблема, стоящи пред Св. Синод днес – този с ДС и този с архонтите, Св. Синод, изглежда, няма намерение да свика Събора, независимо че уставните разпоредби нямат пожелателен характер, а са задължителни за всички и най-вече за Св. Синод начело с патриарха.

Какво да очакваме тогава? От Синода – нищо! Означава ли това, че живеем в беззаконие? Ако опитът на държавните институции от близкото минало (посочен по-горе) е същият, отговорът е утвърдителен. Следователно остава единствено надеждата, че този път административните и правоохранителните органи на държавата ще приложат законите на страната ни така, както се прилагат по отношение на всеки правен субект, за всяко юридическо лице.

Легалните средства в ръцете на институциите са няколко. Така например възможност за законна намеса притежава Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет, която като специализирана администрация „координира отношенията на изпълнителната власт с вероизповеданията” (чл. 35, т. 1 от ЗВ), „съблюдава за спазването на религиозните права и свободи от задължените длъжностни лица” (същият, т. 7), „проверява сигнали и жалби от граждани за нарушаване на техни права и свободи или права и свободи на техни близки чрез злоупотреба с правото на вероизповедание от страна на трети лица” (същият, т. 6), „проверява сигнали и жалби за извършване на незаконосъобразна религиозна дейност във връзка с чл. 7 от този закон и при нужда уведомява органите на прокуратурата” (същият, т. 8), „дава експертни заключения и становища” (същият, т. 4) напр. пред прокуратурата за неспазване на основни религиозни права и свободи (вж. чл. 7, ЗВ) или Министерството на финансите и Агенцията за държавна финансова инспекция при констатирани нарушения, както и пред съдебните инстанции в страната ни. В коментирания случай с решенията на Синода за архонтството Дирекция „Вероизповедания” има правомощие да сезира правоохранителните органи, тъй като, независимо че по ЗВ БПЦ е юридическо лице и устройството и управлението й се определят от нейния устав, то това не й дава основание да не го спазва и да предоставя каквито и да е привилегии или предимства (вж. чл. 10, ал.ал. 2,3; вж. също чл. 7, ал. 4: „Правата и свободите на лицата, членуващи в религиозна общност, не могат да бъдат ограничавани от вътрешните правила, ритуали и обреди на тази общност или институция”, защото „Свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица”, чл. 7, ал. 1). По този начин Дирекция „Вероизповедания” е в правото си да сезира – вкл. по искане на заинтересованите лица или на прокурора – Софийски градски съд за очевидното грубо нарушаване на УБПЦ с несвикването в срок на ЦС. Какво съдебно решение би могло да се очаква в такива случаи, ако националната Темида безпристрастно и справедливо отсъди своята присъда? Отговорът на този въпрос зависи от законодателните аргументи, които ще се изтъкнат в обвинението, т.е. дали тези нарушения ще бъдат подкрепени с текстове освен от ЗВ, също и от Гражданския процесуален кодекс – по реда на отнемане на регистрация на религиозната общност като юридическо лице. Всъщност такава отмяна на регистрация на юридическото лице на вероизповеданието е предвидена и от ЗВ (чл. 8, т. 6), в случай че не са спазени предвидените и споменати по-горе изисквания на чл. 7 от същия закон. Това, че БПЦ получи качество на юридическо лице ex lege с приемането на ЗВ през 2002 г., не й дава никакви предимства и привилегии спрямо останалите изповедания, що се отнася до спазването на законите в страната ни, нито пък я защитава по какъвто и да е начин от намесата на съдебната власт, в случай че нарушава закона.

Другото легално средство за намеса на държавата посредством Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет е последната да започне да налага административнонаказателни постановления и имуществени санкции (глоби) на БПЦ като юридическо лице (както и на местните поделения с качество също на юридически лица – вж. за това разпоредбите на гл. 7: „Административнонаказателни разпоредби” от ЗВ). И тъй като „административнонаказателната отговорност е лична” (чл. 24, ал. 1 от Закон за административните нарушения и наказания), то и съответните наказания се налагат на ръководителите и служителите, които са допуснали въпросните административни нарушения (същият, ал. 2). Разбира се, с оглед на ставащото в Св. Синод на БПЦ такова административнонаказателно производство би могло и никога да не се образува, ако приемем хипотезата на чл. 34, ал. 1, б. „б”, че под отговорност за подобни нарушения не се подвежда, в случай че „нарушителят е изпаднал в постоянно разстройство на съзнанието”, нещо, което в последно време мнозина православни българи смеят да констатират, когато става дума за поведението на родните ни архиереи.

Последниото легално средство за противодействие на митрополитския произвол в православната ни църква е по пътя на производството на процесуални граждански дела за защита на лични интереси – както чрез средството на личния иск, така и чрез колективния, описан детайлно в ГПК. Ако допуснем обаче, че се стигне до тази възможност за защита на нашите религиозни православни права в отговор на действията на Св. Синод от последните години, то това ще означава „тотална съдебна война”, от едната страна в която са агентите владици и техните архонти, а от другата – православните християни, които държат на това, че БПЦ е църква на Христос, а не църква на епископите агенти и доносници. Във всеки случай именно Бог въздава всекиму според делата, Той налага справедливи наказания, Той е праведен (Пс. 114:5), всички сме изправени пред Неговия съд. Засега единствено се уповаваме Нему, защото всичко описано по-горе е по-скоро в границите на хипотезите и пожеланията, а не на реалните очаквания, докато… не се случи чудото на покаянието и разкаянието в редиците на Св. Синод. Да се помолим Богу да се случи!