Таборът отива към небето – без нас

Не че не бях влизал в цигански домове преди. Влизал съм, сбърчвал съм нос, клател съм глава разбиращо и съм газил калта в дворовете им, докато наоколо са търчали полуголи сополиви черни ангелчета, а родители и други роднини на ангелчетата са се надвиквали в един глас: «Е, какво да правим ние?»

Да, докосвал съм се до онова, което се нарича «ромски проекти» и да ви кажа право, без особена полза за човечеството. «Успешен ромски проект» за мен си остана непостижима мечта, Платонова идея, тъжен виц и смешен оксиморон от отчети и програмни стратегии на разни организации.

В дома на Митко обаче влязох не за да се правя на загрижен човек с пари на западни дарители в задния си джоб. Отидох му на гости; и не се наложи да сбърчвам нос. Виж, калта наоколо си беше същата – лепкава и коварна.

«Факултето» е квартал, който само на пръв поглед няма нищо общо с академизма. Ако имаш очи за онова, което се нарича «мъдрост на живота» или нещо от този сорт (бруталните уроци на реалния свят, примерно), факултетът ти е сигурен.

Първи урок: дупките по улиците. Във Факултета осъзнаваш истинското значение на думата «дупка». В една обърната перспектива тук дупките не просто са много и големи; те всъщност поглъщат самия път и той, милият, се разтваря в тях като ручейче в напукана от суша земя. Известно време робувах на навици и разглезеност, опитвайки се да заобикалям дупките и да следвам идеята си за път, после се отказах, прежалил амортисьори и шофьорска логика. По улиците на този квартал се ходи пеш.

Кал: основна категория на живота в гетото

След изненадващо кратко лутане (лутам се по тъмно) намирам църквата на Митко. Вижте сега, откажете се от всичките си идеи за църкви, храмове и култови места. Говорим за ламаринена барака, неотличима по нищо от останалите ламаринени бараки наоколо. През зарешетено прозорче се виждат няколко души, седнали на пластмасови столове. Чувам ги да пеят нещо протяжно, с мелодия на стара градска песен. Мисля, че службата им е свършила и всъщност пеят за удоволствие. Късно е, сигурно са уморени. Тук трябва да се срещнем с Митко.

Митко е на 40 години и е музикант в църквата «Възкресение». Пее и свири от малък, изкарвал е хляба си със свирене по сватби. Откакто повярвал обаче, сватбите нещо му опротивели. Циганските сватби, както знаем, продължават с дни, а на един циганин да му опротивее веселбата, значи нещо много сериозно му се е случило.

Вярата на Митко не е нещо, което ти се разкрива постепенно. Всъщност, още от първите разменени думи с този човек усещам искреност и някакъв неподправен възторг от срещата му с Бога – митковото християнство е всичко друго, но не и бягство, нито роля. Циганите живеят вярата си по начин, който съм виждал само в децата. Много радост и доверие има в тази вяра и много малко сметка и разчет. В ламаринената църква се събират хора за молитва всеки ден; за много от тях тя е нещо като втори дом – построен със собствени сили, често изстрадан (Митко помни годините преди промените, когато властите са тормозили циганите-християни, както само властите могат да тормозят), място, където намираш истинска утеха. А поводи за утеха от живота във Факултета колкото щеш.

Оставям колата пред църквата и нагазвам факултетската кал в тъмните улички към дома на Митко. Централната улица (тази с умиращия път между дупките) е оживена, тук-там между бараките се издигат измазани домове с кулички и колони. За едната ми обясняват, че била къщата на някой с двусрично име и двусричен животински прякор, който не запомних, примерно, Жоро Пора. Той бил тартора на наркодилърите в квартала, имал хубава кола. Много от младежите се занимавали с дрога, много били и наркоманите. Оживлението по централната улица се дължало най-вече на наркотиците – момчета от цяла София идвали тук да купуват. В църквата «Възкресение» темата за дрогата била основна – всяка проповед започвала и свършвала с нея. Пасторите призовавали момчетата ако не да спрат, поне да намалят наркотиците. Става ми интересно – циганските момчета не просто ходят на тези проповеди, ами и явно се заслушват в тях; имало вече установена практика на нещо като «ден без наркотици» в махалата и мнозина се опитвали да го спазват.

Щастливо детство? За повечето ромски момичета, преди да е свършило детството, започва майчинството

Митко (той всъщност се казва Демир) обитава една стая – хол, кухня и спалня, три в едно. Не разбрах колко души живеят постоянно там, но аз заварих жена му, племенника му с приятелката си, сина му и внучето му, бебе на няколко месеца. Жената на нашия домакин държи бебето с една ръка, с другата пуши цигара. То е свикнало, обяснява ми. Тя изглежда на 50, но е всъщност на 37; по-малка от мен, но вече има внуче. Омъжила се на 18, което не е зле, някои циганки успяват да направят тази отговорна стъпка на 16 и по-рано. Двете им дъщери са вече омъжени (едната живее в същата махала, другата – в Ботунец), синът им е още малък, на десетина години. Разбирам, че циганите-християни все по-рядко спадат към класическата категория «многодетни семейства от малцинството» – повечето от тях съзнателно имат две-три деца, не повече. Вярващите са ясно обособена и разпознаваема група в махалата. Различават се от останалите не само по броя на децата и свързания с това ма-а-лко по-висок жизнен стандарт. За тях се знае, че не крадат, не бият жените си, изкарват си хляба с труд, не пият, като цяло са по-грамотни от останалите. Циганите-християни оформят нещо като духовен елит в махалите – но елит уважаван и ценен. «Който и да попиташ в махалата за вярващите, всеки ще ти каже къде живеем. Някои цигани-християни държат магазини, заведения в махалите; ако отида в гетото в Ямбол например и кажа, че съм християнин, братята ще ме приемат навсякъде, мога да отида в кръчмата и ще ме нахранят; никой няма да иска да ми вземе пари».

В моя роден град Сливен за цигани като Митко казват, че «се българеят». Митко твърди, че в дома му се говори повече на български, отколкото на цигански – синът му например понякога не разбирал виковете на децата, с които си играе навън. Аз, от своя страна, не разбирам основанията на това «българеене» – трудно ми е да го класифицирам. Съзнателен избор? Отказ от собствена идентичност в името на някаква надежда за по-добър живот? Не мисля, че Митко се срамува от нещо, нито пък, че се опитва да скрие нещо – в крайна сметка, човекът си е циганин от Факултета. Може би е свързано с начина им на живот – Митко общува с много българи, работи в такава среда, строител е.

На студено, но от сърце: в циганските църкви обстановката е далеч от нашата идея за благолепие

Във Факултета има 12-13 църкви, всички до една евангелски. «Към кой сте», питам, имайки предвид сложните юрисдикционни разделения в протестантството. Той назовава един от известните пастори на ББЦ (Българската Божия църква). Като цяло обаче, принадлежността на циганските молитвени общини към протестантските деноминации имат повече субективни причини (според това кой пръв е дошъл в махалата да проповядва) и много малко ги интересуват тънките разлики в учението на петдесетниците и конгрешаните примерно. Всъщност, циганските църкви имат собствена атмосфера, която малко се влияе от «богословието» и «богослужението» на деноминацията-майка. Проповедниците и пасторите им са хора от тяхната черга и през деня работят наравно с всички; идеята за пастори на заплата тук е немислима. Имат собствени песни и характерна само за тях молитвена атмосфера.

Усмивка посред мизерията: тази млада циганка от гетото в Казанлък живее в кирпичена къща

Цялото семейство на Митко са вярващи. И двете му омъжени дъщери пеят с баща си на службите. Преди да се срещнем, гледах диск със записи от техни песни – две красиви стройни момичета, облечени в бяло, пеят невероятно. Записите са правени с любителска камера в Южния парк и сигурно биха станали хит в YouTube, ако има кой да ги качи. Семейството е нещо много важно за Митко – трудно е понесъл раздялата с дъщерите (те също се омъжили рано, според него); от притеснения за тях получил инфаркт, разминал се на косъм от смъртта, за да излезе от болницата с още по-силна вяра.

Вярата е основното измерение на живота му. Написал е около 200 песни, всички посветени на Бога. «Как пишеш песните», питам – защото след първите няколко свои парчета, които ми изпява, разбирам, че става въпрос за много сериозна музикална култура, освен яркия талант. «Бързо», отговаря ми, «колкото по-силно се моля, толкова по-хубави стават». Песните му са обаче не просто спонтанни; в тях има пластика и структура, които говорят за музикална обиграност – в добрия смисъл. Нещата му са готови за студио; няма какво да се добави или отнеме от тях; в малката бедна стаичка, в мизерния цигански квартал слушам първокласни акустични изпълнения на човек, който при други обстоятелства щеше да бъде медийна звезда, един цигански Джони Кеш. Митко нито разбира, нито се интересува от това – и има нещо много истинско и хубаво в неговото неведение за собственото му ниво. Ето един човек, който никога няма да каже за себе си «аз съм професионалист» – и при това, без да го знае, слага повечето «професионалисти» в малкия си джоб. Той няма дори своя собствена китара; за записите, които правя с него в стаята с бумтящата печка «циганска любов» съм донесъл китарата на брат ми – новичък черен Stagg, какъвто той сигурно никога няма да има.

«Ние много уважаваме Православната църква», казва ми той, когато споделям, че съм православен. «Ходил съм в български протестантски църкви и много често съм слушал пасторите да говорят срещу Православието. Такова нещо при нас няма да чуеш. Много почитаме свещениците». От тези хубави думи ми става терсене. Защото в тях прозира почитта към някой, когото не виждаш често.

В калта на Факултета трудно ще нагазиш, ако си в расо. Епископ в пълно облачение не би се вписал в пейзажа, поне не за дълго. Ламаринените бараки трудничко ще бъдат осветени като православни храмове. Вниманието на групичките от въртящи нарко-алъш-вериш младежи едва ли може да бъде задържано с проповед, която започва с «възлюбени в Господа братя и сестри» и в която се срещат думички като «дивен» и «чутовен».

Сещам се за един познат свещеник, един от броящите се на пръсти свещеници в нашата църква, които са от цигански произход. Мечтата му е да служи на народа си, превел е голяма част от богослужението на цигански. Но се страхува. Не от циганите, а от събратята и началниците си в църквата. «Аз си знам какво ми костваше да ме ръкоположат», беше ми казал веднъж. «Ако открито кажа, че съм циганин и искам да правя мисия сред циганите, моите собствени енориаши ще ме изгонят. Никой българин няма да отиде да се черкува при циганин-свещеник. А това няма да се хареса на владиката…»

Не знам дали този човек е бил прав в страховете си. Ако му е липсвала само смелост, дано Господ да му я даде. Но едва ли ще да е било само до смелост. Двадесет години след началото на прехода са достатъчни за циганите да направят своята си циганска равносметка – проста и безпощадна: при тях отидоха евангелистите. Православните така и не нагазихме калта на Факултета. А в тази кал живеят хора, и Девла (Господ) вика техния табор при Себе си.

С Митко обаче говорим за музика, свирим и пеем заедно; аз му изпявам единствената циганска песен, която знам – руски цигански романс. После той ми изпява една прекрасна своя песен; опитва се да ми я изпее и на български, а на мен ми се иска да му кажа: Митко, обещай ми, че ще пееш само на цигански! “Манга, манга”, извива молитвата си той, а аз си мисля безотговорно: ако Митко стане православен един ден, православната музика никога няма да бъде същата.

Три песни в изпълнение на Митко

Снимки: Здравко Данев, Пламен Сивов

Коментари

коментара