Толстой и Църквата: война без мир?
Стотната годишнина от смъртта на Лев Толстой в Русия не беше отбелязана с никакви шумни тържества. И то в страна, където такива важни годишнини рядко се подминават. За сравнение, през 2010 г. беше тържествено отбелязана 150-тата годишнина от рождението на А.П.Чехов., а родното му място бе дори посетено от президента Дмитрий Медведев. В тази връзка семейството на великия руски писател, представлявано от неговия правнук Владимир Толстой, се обърна с официална молба към руските власти, в която се настоява да бъде снето негласното ембарго над личността на писателя, свързано най-вече с неговото отлъчване от Православната църква през 1901 г. С инициативата се зае бившият руски премиер и бивш ръководител на ФСБ Сергей Степашин, в момента председател на Руската сметна палата, ала се оказа, че дори подкрепата на подобен „ходатай” не носи успех. Което не може да не ни накара да се замислим в какво Толстой се разминава с днешна Русия.
Изминаха повече от сто години, откакто Руската православна църква официално засвидетелства, че повече не счита за свой член граф Лев Николаевич Толстой. И вече сто години не стихват споровете и обсъжданията около това трагично събитие. Интересът е разбираем и закономерен: авторитетът на Толстой като признат класик на световната литература е невероятно висок, името му е известно на милиони образовани хора по цялата планета. И ако една толкова значима обществена институция като Руската православна църква е предприела толкова крайна мярка по отношение на писател като Толстой, то напълно закономерно следва да си зададем въпроса: каква е причината за този разрив?
Тук вече възниква една парадоксалната ситуация, която много трудно намира разумно обяснение. Вместо спокойно да изяснят обстоятелствата, хората често си правят еднозначния извод: църковниците са съзрели крамолни възгледи в произведенията на Лев Толстой, поради което са го наказали, както са могли. По такъв начин свидетелството на Синода за отпадане на Лев Николаевич от Църквата вече повече от век се възприема от определена част от руската интелигенция като някакъв акт на възмездие за писателското волнодумство, изразено от Толстой в „Ана Каренина”, „Война и мир” и други творби на неговия литературен гений.
В същото време, мнозина от поддръжниците на това мнение често даже и не подозират, че освен художествените си произведения, Лев Николаевич е написал цял ред творби с духовно-религиозен характер, където подробно е изложил своето разбиране за християнството и Евангелията. В тях той доста рязко и достатъчно категорично се разграничава от учението на Църквата по основните въпроси на изповеданието и вярата. Ето защо и като повод за публикацията в руските вестници на „Определението на Светия Синод за граф Лев Толстой” са послужили не толкова последните му романи (например „Възкресение”), колкото религиозно-просветителската дейност на писателя.
Може да се възрази: каква е разликата дали човек е бил подложен на репресия заради художествените или религиозните си творби? Нали във всеки случай това е произвол на църковните чиновници, които заради някакви свои корпоративни интереси са отлъчили от Църквата великия руски писател?
Действително, по своята същност, „Определението” е имало характера на отлъчване. Но нека обърнем внимание, че в „Определението” не се среща думата „отлъчване” или „анатемосване” по отношение на Лев Толстой. Съвсем други слова намира Руската църква, за да определи тази трагична ситуация: „…Лев Толстой непрекъснато, със слово и писания, за съблазън и ужас на целия православен свят, при това неприкрито, а явно, пред всички, съзнателно и преднамерено изтръгна сам себе си от всяко общение с Православната църква. Предприетите опити за негово вразумяване не се увенчаха с успех. Ето защо Църквата вече не го счита за свой член и не може да го счете за такъв, докато той не се разкае и не възстанови общението си с нея”.
„Определението” само фиксира това отлъчване, което Лев Николаевич напълно доброволно е осъществил през трите последни десетилетия на живота си. До последно Църквата е била готова отново да приеме Толстой в лоното си. Но той така и не се е завърнал.
Въпросът как Църквата се е отнасяла към Толстой безспорно е много важен. Но има и друг, не по-малко важен въпрос, за който се сещат по-рядко: как Толстой се е отнасял към Църквата? А никой не може да отговори по-точно и убедително на него, отколкото самият Лев Толстой. Ето, например, какво пише самият той по този повод през 1884 г. В работата си „Изследване на догматическото богословие”:
„Православната църква? С тази дума вече не свързвам друго, освен няколко небръснати хора, много самоуверени, заблудени и слабо образовани, в коприна и кадифе, с брилянтови панагии, назоваващи се архиереи и митрополити, както и десетки други небръснати хора, намиращи се в най-дива, робска покорност пред първата десетка, заети чрез извършването на някакви тайнства да мамят и обират народа”.
След публикуването на „Определението”, църквата не спира с опитите си да помогне на Лев Толстой да види нелепостта на всичките си претенции в ролята на пророк и реформатор на християнството. В Ясна поляна при писателя идват и свещеници, и архиереи. Естествено, разговаряли са за вярата… А как е оценил Толстой това внимание към себе си? Ето запис от дневника, направен от Лев Николаевич през 1909 г. след срещата с тулския епископ Партений:
„Вчера дойде архиереят и аз разговарях с него от душа, но предпазливо, без да се изказвам за целия грях на неговото дело. А трябваше… Той очевидно би желал отново да ме обърне към вярата – ако не да ме обърне, то да ме унищожи, да намали моето зловредно влияние над вярата и църквата. Особено неприятно е, че ме помоли да дам знак, преди да умирам. Само да не измислят нещо такова, че да уверят хората, че съм се „покаял” пред смъртта си. Ето защо заявявам, даже повтарям, че да се върна към Църквата и да се причастя пред смъртта си аз не мога, както не мога преди смъртта си да говоря срамни думи или да гледам срамни картинки, ето защо всичко, което биха говорили за моето предсмъртно покаяние и причащение, е лъжа“.
А ето и спомените на архиепископ Никон (Рождественски) за беседата му с великия руски философ В. С. Соловьов”.
„На моя въпрос отдавна ли се е виждал с граф Толстой, покойният философ-християнин ми отговори: „От мига, в който видях, че графът изпитва лична ненавист към Господ Иисус Христос, прекъснах всякакви лични отношения с него. „Ала лична ненавист е възможно да изпитваш само към някого, с когото имаш лични отношения, а графът…” „Вие сте прекалено наивен – каза Владимир Сергеевич, може ли този горделивец да прости на някой си „дърводелец от Назарет”, че той преди него, Толстой, е дал на света такова учение ,което да преобрази света, а той, Толстой, въпреки усилията си, е успял да обърне в своята секта само няколко десетки души и знае, че тази секта ще се разсипе след смъртта му, а учението му ще мине в архив като нелепица…”. Така определя позициите на Толстой неговият бивш приятел и събеседник, който великолепно разглежда учението му за несъпротивлението на злото в своите „Три разговора”.
Определението на Синода намира за правилно и друг известен светски публицист, който единствено някой ненормален би могъл да заподозре в симпатии към Църквата. Ленин в статия, посветена на смъртта на Л. Н. Толстой, пише: „Вижте оценката за Толстой в правителствените вестници. Те проливат крокодилски сълзи, уверявайки в своето уважение към „великия писател” и в същото време защитават „Светия Синод”. А светите отци извършиха особено гнусна мерзост, пращайки попове при умиращия, за да измамят народа и да кажат, че Толстой се е „разкаял”. Светият Синод отлъчи Толстой от Църквата. Толкова по-добре. Този подвиг ще му се зачете в часа на народната разправа с чиновниците в раса, с жандармите во Христа, с тъмните инквизитори…” Логика, типична за Владимир Илич: да се отмъсти дори за това, което, по мнението му, се е случило по най-добрия начин.
С какви мисли Лев Николаевич Толстой е напуснал живота – това ние не знаем. Всичко се е случвало при закрити врати. Достъп до Лев Николаевич са имали само двама души – неговата дъщеря Александра Лвовна и личният му секретар Владимир Чертков – и двамата яростни „толстоисти”. Известно е, че при умиращия е дошъл оптинския старец Варсонофий. Обаче не са го пуснали при Толстой. Дали това е станало по волята на самия Толстой или по решение на Чертков и Александра Лвовна? Знаем само, че възсъединението на Толстой с църквата, за съжаление, не се е случило… | www.foma.ru
Превод: Тони Николов, www.kultura.bg
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
