Тънка червена линия – II част

Статията изразява авторска позиция по актуални и дискусионни тема. Имаме готовност да публикуваме коментари върху нея, мнения и съдържателни анализи на поставените в материала въпроси, при посочване на автора и спазване на подходящ стил и език .

 1. Горчивите плодове на хуманизма и феминизма в Западното християнство

В началото на ХХ век под натиска на феминизма в протестантството се лансира идеята за „женско свещенство“, която се опитва да си проправи път и към останалите християнски конфесии чрез икуменическото движение. През 1958 г. в Лутеранската църква на Швеция за първи път са допуснати жени до пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства лавинообразно и днес почти няма протестантска общност в световен мащаб, която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за епископи.¹

Но идеолозите на сексуалната революция изобщо не се задоволяват с този „частичен успех“, а продължават, като изискват църковна благословия за съжителството и/или „брака“ на еднополовите двойки (защото „Бог обича всички“), което изпразва от съдържание християнското разбиране за семейството. Успехът на тези първи стъпки (колкото и незначителни да изглеждат за някои на пръв поглед!) широко разтваря вратите през следващите години да бъдат деконструирани редица от най-фундаменталните принципи на християнската вяра.

По-нататък либералните кръгове в Западна Европа и Америка вече не срещат почти никаква съпротива и успяват с лекота да прокарат цялата джендър-идеология в огромния спектър от протестантски деноминации. За съвсем кратко време (няколко десетки години) техните амвони и ръководства са превзети не само от гейове и лесбийки, но и от „свещеници“ от всичките над 30 „социални пола“². Днес консервативните протестантски общности са на път да се превърнат в малки островчета сред океана от деноминации, които не смятат хомосексуалността и трансджендърната идентичност за грехове.³

С други думи, в резултат от масовото навлизане през XIX и XX век на т. нар. „либерално хуманистично богословие“⁴, една нова вълна на „обновление и реформация“ скоро ще потопи по-голямата част от западния протестантски свят, което говори, че процесите на отстъпление от християнската ценностна система там са провеждани систематично и целенасочено (поне през последните 50-100 години).

Немалко изследователи твърдят, че още през 70-те години на ХХ век в Католическата църква са създадени хомосексуални мрежи и лобита, които непрестанно се опитват да вмъкнат ЛГБТ-идеологията в нейните академични среди. Например полският богослов Дариуш Око в едно свое твърде съдържателно есе описва битката на папа Бенедикт XVI срещу „ереста на хомосексуалността“ и онези свещеници, които не само я разпространяват, но и извършват сексуални злоупотреби в църквата.⁵ В книгата си „Сбогом, добри мъже: Как либералите внесоха корупцията в Католическата църква“, излязла през 2015 г., Майкъл Роуз проследява как през последните 30-40 години в множество американски семинарии либералните, хомосексуално ориентирани кандидати са били приемани с приоритет и са получавали повишение и ръкополагане (нещо, което вероятно се е случвало и на редица други места).⁶

Фредерик Мартел, автор на книгата “Содом, проучване в сърцето на Ватикана”, разкрива неподозираните мащаби на хомосексуалността сред кардиналите, епископите и свещениците в съвременната Католическа църква, като в неговото изследване дори се обяснява „стратегията“ на група от най-високо ниво във Ватикана, която работи задкулисно за признаване на хомосексуалния брак.⁷ Същото се потвърждава и в някои от разкритите от Уикилийкс още през 2011 г. електронни писма между висши политици от Демократическата партия на САЩ, където се споменава, че Джордж Сорос финансира множество католически активистки групи, които се стремят да наложат прогресистките идеи в църквата – приемане на женско свещенство, както и правото на аборт, хомосексуален брак и ЛГБТ-образование!⁸

Днес, по-малко от десет години по-късно, ЦСО вече е проникнало дълбоко в католическата педагогика, в която темата за сексуалността е „интегрирана” в контекста на християнската антропология. Както изтъква Г. Куби, католическите учебни заведения, женските и младежки организации (например Каритас) активно се включват в адаптирането на църковното учение за брака и сексуалността спрямо „променящите се изисквания на обществото“ – често с подкрепата на своите епископи.⁹

През 2013 г. в Католическата църква беше реализирана операция „Ватиканска пролет“ под личното ръководство на Барак Обама, Хилъри Клинтън и нейния главен политтехнолог Джон Подеста. На Бенедикт XVI бе направено предложение да приеме идеите на икуменизма, които да залегнат в основата на обединяването на мултикултурния Запад в една изчистена от основните католически вероучения пролиберална концепция. Същността на доктрината е артикулирана лично от президента Обама по време на среща между католици и евангелисти във Вашингтон през май 2015 г. Според него Църквата трябва да забрави “разделящите термини” като абортите, гей браковете и др. и “да се посвети на проблема с бедността”. След отказа на Бенедикт XVI да следва посочения курс върху него бе оказан огромен натиск, в резултат на което той бе принуден да се оттегли и бе заменен от твърде либералния папа Франциск, на когото се възлагат огромни надежди да осигури духовния компонент на тази радикална идеологическа програма.¹⁰

Трябва да отбележим, че до настоящия момент папа Франциск излъчва твърде противоречиви сигнали! В излязлата през 2016 г. енциклика „Amoris laetitia“ той открито се противопоставя на джендър-теорията, а през 2019 г. Ватиканът дори издава наръчник, според който тя е „враждебна на вярата, на здравия разум и на човешката природа“.¹¹ В същото време обаче папата е обвиняван от десетки учени и богослови, че умишлено избира на най-важните постове в Римската курия прелати, поддържащи хомосексуализма, педофилията, абортите и пр. По този начин се създава опасност еретичните доктрини, които се използват в подкрепа на въпросните порочни практики, след време да се наложат в цялата Католическа църква.¹² Тези и още други недоразумения накараха бившият папа Бенедикт XVI да наруши мълчанието си, като в новата си биографична книга той твърди, че „глобалната диктатура на предполагаемо хуманистичните идеологии е реална заплаха за Църквата, а приемането на абортите и хомосексуалния брак е вследствие от духовната сила на Антихриста“!¹³

Друга твърде опасна забежка на папа Франциск е подетата от Ватикана инициатива за популяризирането на „Документ за братство между хората, за световен мир и съвместно съжителстване“. Посоченият документ твърди, че „разнообразието на религиите“ е „по Божията воля“, но според епископ Атанасиус Шнайдер „колкото и благородни да са подобни цели като «братство между хората» и «световен мир», те не могат да бъдат препоръчвани за сметка на обезценяването на истината – уникалността на Иисус Христос и Неговата Църква“.¹⁴

В настоящия момент здравата броня на Католическата църква (която поне на теория винаги е поддържала сексуалния морал и се е противопоставяла на икуменизма), изглежда вече твърде ръждясала и пробита на доста места.

2. А какво се случва в Православието?

а) Подводните камъни в решенията на Критския събор

Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:

„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.), е подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”

От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!

Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.

А в точка I. 10. четем:

„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договори за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”

С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак!¹⁵

Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче на това, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!

Българската православна църква изказа изключително сериозни възражения и срещу документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят“, които могат да се прочетат в „Становище(то) на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)“. В края е направен следният Основен извод:

„Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:

1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.

2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.

3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.“¹⁶

Във връзка с линията, възприета от наскоро учредената т. нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ), гръцкият богослов и протопрезвитер Анастасий Гоцопулос отбелязва: “Новата църква, рожба и оръдие на американската външна политика, няма как да остане встрани от въпросите, свързани с движението на извращенците (хомосексуалистите). В своите първи изявления новият предстоятел Епифаний се изказа относно правата на содомитите, извращенците и останалите ЛГБТ по следния начин: «Разбира се, аз се застъпвам за незабавни реформи в Църквата, за да се премахне този консерватизъм и да се отдалечим от тази руска традиция, за да бъде отворена Църквата, защото тя трябва духовно да води народа. Защото ние се движим към Европа, което означава, че трябва да се отдалечим от консервативната руска традиция. Църквата трябва да бъде по-отворена, а руското православие е много консервативно … Това е сложен въпрос, който не бива да повдигаме в началото на нашия път, защото знаете как украинското общество възприема този въпрос. Сега трябва да работим над посочения проблем, за да го възприеме украинското общество. Това е дълъг път. Разбира се, ние ще търсим отговорите и на всички други сложни въпроси.»¹⁷

И не след дълго той започна да осъществява плановете си на дело: на последното заседание на Синода на автокефалната църква в качеството на преводач взе участие Иван Рябчий (https://spzh.news/gr/news/67209-na-arkhijereskom-sobore-pcu-prisutstvoval-lgbt-aktivist–smi), член на ръководството на ЛГБТ-движението и един от основните инициатори на гей-парадите в Киев. Според журналистите Рябчий, въпреки сексуалната си ориентация, се позиционира като националист и патриот, а преди това е бил и сред водещите кръгове на «Киевската патриаршия». Например, през 2016 г. «патриарх» Филарет (Денисенко) връчва на Рябчий награда от името на УПЦ-КП (схизматичната група на Филарет, наречена «Киевска патриаршия»).

Да! Активен участник в ЛГБТ-движението присъства на заседанието на Синода на Автокефалната църква и е награден от «Почетния патриарх» Филарет за «специалния си принос за духовното възраждане на Украйна»!!!

Нека се радваме на възхода на новата Църква!“¹⁸

С други думи, митрополит Епифаний заявява, че ПЦУ е взела решение да бъде на страната на „прогресивна“ Европа и да се раздели с консерватизма на Руската църква относно хомосексуализма и ЛГБТ-движението, която позиция да се прокара с течение на времето и в украинското общество. Явно Критският събор не санкционира подобно решение, защото патриарх Вартоломей, който всъщност е върховен предстоятел на „Православната църква на Украйна“, не изказа никакви възражения срещу изявлението и действията на митр. Епифаний!

(Изглежда православните християни в Украйна са изразили огромно недоволство от прекалено либералната позиция на митрополит Епифаний, защото по-късно той се отметна от заявеното становище.¹⁹ Не е ясно обаче дали това не е само хитър ход, за да се замажат очите на вярващите, докато клириците на ПЦУ, следвайки стъпките от „Прозореца на Овертон“²⁰, ги подготвят да приемат ЛГБТ-идеологията, както това беше направено в Западните протестантски църкви!)

б) Богословска софистика

През лятото на 2018 г. „Международният гръцки университет“²¹, базиран в град Солун, обяви, че започва 14-месечна магистърска програма по «православна икуменическа теология». Програмата е под патронажа на патриарх Вартоломей, а нейната заявена цел е „прилагане на безценното богословско наследство на православието за нуждите на съвремието“. Предвижда се обучението по нея да бъде сериозен принос за кариерата на християните, работещи в академичната сфера и църковно-административните структури.

Наред с класическите предмети – „История на Църквата“, „Патристика“, „Литургично богословие“ и пр., са предвидени и такива като: „Мисиология“, „Икуменическа теология“, „Екология и междуконфесионален диалог“, „Съвременни православни икуменически дейци“, „Православна феминистична херменевтика“ и други.²²

Ето какви мисли изказва Е. Иванов по този повод: „Курсът, посветен на икуменическите дейци, предполага изучаване на богословското им наследство. Предметът мисиология освен всичко друго формира «критично осъзнаване на случаите, когато мисионерската дейност се използва като инструмент за църковно съперничество и прозелитизъм» и помага за разбирането на «съвременната (икуменическа) парадигма на мисията». Тук очевидно си имаме работа с типично икуменически подход, когато фактически се въвежда забрана за проповядване на Истината на тъй наречените «инославни», а на православните християни се предлага нещо до скоро непредставимо  – да «свидетелстват» заедно с еретиците за Христос…

Апологетът на Критския събор (Петрос) Василиадис разработва богословски концепции с откровено модернистки характер. «Ние трябва да разберем – казва в частност Василиадис, – че не бива да се концентрираме върху изключителността на нашата вяра, православната вяра, която ни е дадена, която е истинска. Да подчертаваме тази изключителност означава почти да отлъчваме другите». Нужно ли е да се спираме подробно върху откровено разрушителния, противоречив, антицърковен и антимисионерски характер на тази теза?

Подобно на митрополит Калистос Уеър, открито изказал се в защита на содомския грях²³, Василиадис в статията си «Ограниченията и джендърните идентичности» предлага «богословско преосмисляне на човешката сексуалност» и, например, заявява: «Като направих обобщен и по възможност неутрален анализ, аз неотдавна предположих, че свети апостол Павел осъжда не хомосексуалните наклонности (които от гледна точка на последните научни изводи са доказано вродени, независещи от избора на човека), а хомосексуалната активност».²⁴ Позовавайки се в това число и на митрополит Калистос Уеър, Василиадис призовава «да помогнем на нашата Църква да преодолее «ограниченията», без да травмира никого и без да вреди на истинската Църква».“²⁵

А през 2019 г във Великобритания бе проведен религиозен форум, от чието прессъобщение научаваме в общи линии следното: „Между 16-19 август в Оксфорд се състоя международна конференция, в която участваха свещеници, пастори, богослови, учени и др. Бяха обсъдени въпросите, свързани със «съвременните проблеми за пола, джендъра и сексуалността в Православната църква». Мероприятието бе организирано от Ексетерския университет (Великобритания) и йезуитския Фордъмски университет (САЩ), към който съществува «Център за изучаване на православното християнство».

Конференцията се проведе в рамките на тригодишния изследователски проект «Съвременната източноправославна идентичност и предизвикателствата на плурализма и сексуалното разнообразие през секуларната епоха», чиито организатори са д-р Брандън Галахер, проф. Аристотел Папаниколау, проф. Джордж Демакопулос и др. Спонсори на събитието са «Британският Съвет» и «Фондът на Хенри Луис», като своята подкрепа изрази и «Кралският институт по международни отношения» (Chatham House).

Целта на неофициалната среща бе да се «стимулира диалог между експертите, за да помогнем на Църквата да намери отговори на назрелите пастирски нужди, които да са правдиви и същевременно пастирски съчувствени». Присъстваха православни духовници от множество юрисдикции, ЛГБТ-активисти, учени, клиницисти, както и малък брой икуменически наблюдатели от Англиканската и Католическата църкви.

В публикувания отчет е записано още: «Истинският диалог демонстрира дълбоко уважение към контрастни позиции, наред със силното желание за сътрудничество и вярност към православната традиция. Пълно внимание беше обърнато не само на учението и практиките на Църквата, произтичащи от нейното предмодерно източно съзнание, но и на необходимостта да се отговори на съвременните западни предизвикателства, които днес доминират в съвременния свят.»²⁶

Посоченото мероприятие се коментира в статията „Как се преместват стари межди…“ така: „Очевидно, конференциите от този род, провеждани от западните структури (включително йезуитските), целят разрушаване на традиционния християнски морал, на библейското и светоотеческото отношение към греха, в това число и содомския. Несъвместими с учението на Църквата идеи се обличат в почтена академична, «богословска» обвивка, а съчувственото присъствие на православни свещенослужители придава на тази маргиналщина църковен антураж, създавайки за западния наблюдател лъжлив образ на едно търпимо към греха Православие. Целта на инициативи от този род е разрушаването на Православната църква чрез повреждане на нравственото ѝ учение и преосмисляне на въпроси, получили преди много столетия изчерпателен ясен отговор в Светото Писание и трудовете на светите отци. «Не преместяй стари межди, които твоите бащи са прокарали» (Притчи 22:28), е казано в Писанието. Модернистите, икуменистите и содомитите искат точно обратното: да преместят «междата», положена от евангелското и светоотеческото учение.

По този път вече е минала, например, Англиканската църква, в която само за няколко десетилетия традиционното отрицателно отношение към содомията постепенно се замести с напълно противоположно (естествено, в началото чрез започване на «диалог» на тази тема), което доведе до необратима криза в англиканството и разделянето му на традиционалисти и «либерали» (един от етапите беше, когато англиканите приеха софистическата, откъсната от живота идея, че греховно е уж само «хомосексуалното поведение», а не хомосексуалните влечения, чувства и желания).“²⁷

В своя статия, публикувана в сп. „Християнство и култура“ през 2017 г. (т.е. когато още нищо не предвещаваше всеправославния разкол, породен една година по-късно от църковната криза в Украйна!), доцентът по богословие Светослав Риболов пише: „В този контекст и с покачването на напрежението между все по-радикализиращи се православни и традиционни православни, с голяма вероятност предстои в най-скоро бъдеще разделение на Православната църква на две църкви – прозападна православна църква с център Константинопол, която ще продължи да съжителства мирно със западната демокрация, която ще зачита основните европейски ценности и правов ред, и от друга страна, проруска православна църква с център Москва, която отрича демокрацията, правата на човека, европейския правов ред“.

Следователно автокефалията на църквата в Украйна не е действителната причина за дестабилизацията на православния свят, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават (този процес тече от близо 100 години!²⁸), като накрая заплашват и напълно да откъснат оформящия се либерален архипелаг от материка на Православната църква.

3. Живеем ли в последните времена?

Знаем, че Господ Иисус Христос, малко преди да бъде разпънат на кръста, предрича за израилтяните, че „ще паднат под острието на меча, и ще бъдат откарани в плен по всички народи; а Йерусалим ще бъде тъпкан от езичници, докле се свършат времената на езичниците“ (Лука 21: 24), а за Храма споделя на учениците Си „Истина ви казвам: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат“ (Мат. 24: 1, 2). През 70 г. Йерусалим е превзет от римския пълководец Тит (който по-късно става император), жителите му избити или откарани в плен, а Храмът – съборен до основи. Но пълното разрушаване на града е по време на въстанието на Бар Кохба през 132-135 г., след което е осъществено и окончателното разпръсване на останалото еврейско население.

За над 1800 години Йерусалим е владян от римляни, перси, араби, египтяни, турци и англичани. През 1897 г. в швейцарския град Базел е проведен Първият конгрес на ционистите, който взема решение да бъдат призовани евреите от цял свят да се завърнат в Палестина. В следващия половин век над 600 000 евреи отново се заселват в Свещената земя. На 14 май 1948 г. в градския музей на Тел Авив полският евреин Давид Бен Гурион прочита Декларацията за независимостта, с което обявява създаването на държавата Израел. А след прочутата „Шестдневна война“ (5-10 юни 1967 г.) Израел си възвръща Синай, Юдея, Самария, ивицата Газа и Голанските възвишения, както и старата част на Йерусалим (с възвишението на Храма и Стената на плача).

Израел придобива територията си от библейските времена – цялата земя от Дан до Вирсавее, от Средиземно море до Йордан, включително и Йерусалим, отново става тяхна. Изпълняват се думите на пророк Езекиил: „тъй казва Господ Бог: ето, Аз ще взема Израилевите синове измежду народите, между които се намират, ще ги събера отвред и ще ги доведа в тяхната земя“ (Езекиил 37: 21). В тази връзка главният равин Шломо Горен изрича думите: „Ние влязохме в епохата на Месията“, а проф. Йешуа Прауер от Еврейския университет допълва: „Почти 2000 години този народ трябваше да чака избавлението си, та да може сега да долови приближаващите стъпки на Месията“.²⁹

През 1987 г. е създаден т. нар. „Храмов институт“, който съвместява ролята на музей, изследователски и образователен център, посветен на историята на двата разрушени древни храма и на подготовката за създаването на Третия храм.³⁰ Желанието на юдеите е Третият храм да бъде построен на хълма Мория, където са стояли и предишните два храма, но бедата е в това, че този хълм е свещен също и за християните, и за мюсюлманите. На него се издига джамията „Купола на скалата“, която е второто по значение свещено място за Исляма и евентуалното ѝ разрушаване би предизвикало война с целия мюсюлмански свят. Впрочем, д-р Ашер Кауфман от физическия факултет на Йерусалимския университет, въз основа на 16-годишни проучвания, стига до извода, че „светая светих“ на древните еврейски храмове е била на малко по-различно място. В резултат Третият храм може да бъде построен, като при това ще бъде на цели 36 метра разстояние от „Купола на скалата“.³¹

Изпълнителният директор на Храмовия институт равинът Йехуда Глик смята, че по такъв начин Храмовият хълм е част от видението на св. пр. Исая: „Аз ще заведа на светата Си планина и ще ги възрадвам в Моя дом за молитва: всесъженията им и жертвите им ще бъдат благоприятни върху Моя жертвеник, защото Моят дом ще се нарече молитвен дом за всички народи“ (Исая 56: 7).³² Същото разбиране се поддържа и от асоциацията Interfaith Encounter, според която на „Божията Свята планина” всички религии ще се покланят заедно, а мюсюлмани, християни и евреи са насърчавани да приемат един нов богословски поглед, което ще им позволи да се молят съвместно на мястото между джамията „Купола на скалата“ и реконструирания Трети храм.³³

Както е добре известно от православната есхатология (учението за последните времена), един ден Антихристът ще се представи за еврейския Месия и поради изключителните си качества ще бъде обявен за световен политически лидер. Не след дълго той ще обедини и всички религии и ще се нарече техен архипастир. Но дори да бъде построен Третият храм, това все още не означава, че Антихристът веднага ще появи, ще седне в него и ще поиска да му се поклонят всичките народи! Нека да си припомним, че Вторият храм беше завършен през 515 г. пр. Хр., но истинският Цар и Месия – нашият Господ Иисус Христос – влезе в него след повече от 500 години. Затова Той изрично ни е предупредил, че на никого няма да бъде разкрито кога точно ще започнат последните събития и ще наближи Неговото завръщане: „за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец“ (Мат. 24: 36).

Все пак в Новия завет са ни дадени някои указания как да разпознаем времената: „тъй и вие, кога видите това да се сбъдва, знайте, че (Той) е близо, при вратата“ (Марк 13:7 29), а ап. Павел ни заявява, че „оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението“ (2 Сол. 2:3). С други думи, дали това, което се случва, не е предвестник за дните на отстъплението на Църквата от истината? Но дори и така да е, ние не бива да се боим от нищо, защото същият апостол повдига духа ни с думите „Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие“ (II Тим. 1: 7), а нашият Спасител ни съветва да бъдем твърди и непоколебими пред изпитанията: „а когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лука 21: 28)!

Затова целта на всичко, което казахме досега, не е да всява безпокойство и страх, а да ни помогне да си дадем сметка за времената, в които живеем и ако действително се стигне до разделение на Църквата, да сме наясно още отсега на чия страна да застанем!

Свети апостол и евангелист Йоан Богослов говори за онези лъжеучители, които, макар дълго време да пребивават в Църквата, сърцата им не са предани на Христос и на Неговите заповеди, поради което и не могат до края да устоят в истината: „Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са всички наши“ (1 Йоан. 2:19). За да се разграничи от ересите, Църквата през вековете е формулирала ясно и точно своите вероучителни истини – учения, канони, догмати и пр. Догматическите съборни определения са означавани с думата „орос“ (гр. ὅρος – предел, граница), която е подчертавала, че променянето или произволното излизане от тяхното съдържание е пребиваване в заблудата.

Православната църква (а и цялото човечество!) в наши дни е разделена от една тънка червена линия, която видимо преминава по оста консерватизъм – либерализъм, а невидимо – през ума и сърцето на всеки вярващ и демаркира двата християнски свята. Според мнозина тълкуватели „Голямата Блудница“ от книгата Апокалипсис ще бъде именно онази отстъпническа и еретична „църква“, която ще се появи в последното време и ще се представи в услуга на идещия Антихрист!³⁴

„След това дойде един от седемте Ангели, които имаха седемте чаши, и говори с мене, като ми каза: дойди, ще ти покажа осъждането на голямата блудница, която седи над многото води; с нея блудствуваха земните царе, и с виното на блудството ѝ се опиха жителите на земята. И ме отнесе духом в пустиня; и видях една жена да седи на червен звяр, който беше пълен с богохулни имена и имаше седем глави и десет рога. А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота от блудството ѝ; и на челото ѝ бе написано името: тайна, Вавилон великий, майка на блудниците и на земните гнусотии. Видях, че жената беше пияна от кръвта на светиите и от кръвта на свидетелите Иисусови …

След това видях да слиза от небето друг Ангел, който имаше голяма власт; и земята светна от неговия блясък. И силно извика той, като казваше с висок глас: падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия ѝ разкош. И чух друг глас от небето да казва: излезте от нея, люде Мои, за да не участвувате в греховете ѝ, и да се не заразите от язвите ѝ: защото нейните грехове стигнаха до небето, и Бог си спомни неправдите ѝ!“ (Откр. 17: 1-6; 18:1-5)

Бележки: