Учението за кармата

Една от най-важните опори на хиндуизма е учението за кармата: то предполага вярата в предопределението чрез обвързването с миналото или предишните животи. Това, което сме днес, дължим на нашето поведение в предишен живот. Съотношението между добрите и лошите дела определя бъдещето и формата на съществуване на хиндуиста в следващия му живот: законът за причината и следствието. Кармата е решаваща за щастието или страданието, докато в християнството това са съзнанието ни за отговорност, собствените ни мисли и дела. Кармата е източникът на самсара, прераждането на душите, което трябва да бъде предотвратено, защото да живееш, означава да страдаш. Подобно на милостинята, която в исляма служи на самия човек, който я дава, така тук имаме „майтри“, един вид любов към ближния, която също е ориентирана към възнаграждението: всичко, действително всичко, се залага на това да се подобри личната карма. Това може и да звучи почтено, но всъщност всичко е насочено към собствения интерес, а не този на ближния. Който се нуждае от спасение, трябва сам да се спаси.

Освен това, докато живеех в Калкута си зададох и възможно най-логичния въпрос: как изглежда Индия днес – след 3000 години хиндуизъм? Къде е напредъкът, спасението, хигиената, очакваното благосъстояние, любовта към ближния? Как един хиндуист може да си „отработи“ своето кармично наказание, ако не си спомня нищо и никога не му се казва какво наистина е направил грешно? За какво всъщност бива наказван? В какво се състои ползата? Наказанието има смисъл само във връзка с поправянето. Последиците на учението за кармата не са разрешили проблемите и трудностите по отношение на човешкото страдание и не могат да ги разрешат, както показва и действителността. При внимателен анализ не откриваме нито във видимия съвременен свят на Индия, нито в нейната философия, дори и следа от морално развитие на човека. А най-вече: нито едно доказателство за прераждането на душите или за някакви предишни животи. Ако дори плъховете се обожествяват като преродени светци и това се счита за „прогрес“, както в споменатия по-горе храм на плъховете в Калкута, то в какво ли би трябвало да се изразява регресът? Вместо това откриваме неудържимо увеличаване на населението и недопустима бедност, враждебност към жените, корупция. Какъв отговор на това би могъл да ми даде един вярващ хиндуист? – Може би приблизително такъв: ти не ни разбираш, няма грешка, а просто различни равнища на разбиране на действителността. Истината сама по себе си е вечно недостижима, тъй като всичко е илюзия. Няма никакво обективно съдържание, а само субективно възприятие. Просто се потопи и стани органична част от „цялото“, тогава ще бъдеш „просветлен“ и ще видиш, че ти си „бог“. Ала това едва ли ще помогне на бедняците на улицата.

За мен беше интересен въпросът, защо толкова много западняци са привлечени от това учение? Една от причините би могла да бъде следата: който не е умрял и възкръснал в Христос, е прикован към (обикновено материалните) „ценности“ на този свят: пари, власт, секс, притежаване. Той не може да ги остави и заради това не иска да умира. И тогава една толкова изпълнена с надежда идея като прераждането е добре дошла. Тя е очевидно „свободна“ от вина и обвинение заради греха и предлага изгледи за повторна среща на земята. „Следващият път ще се справя по-добре“, което не е нищо друго освен отлагане. А отлагането е любима „хватка“ на дявола! Ако вярващите в прераждането на душата западняци познаваха тъжната съдба на 130 милиона хиндуисти, на които им е внушено, че са преродени в кастата на далитите (недокосваните), щяха да запеят друга песен. Тези далити, също като жените в исляма, са изключени от образование и от почти всички професии и са презирани от висшите касти (брамини, воини, търговци), накратко – отхвърлени са от самото си раждане. Един брамин от кастата на жреците дори вярва, че би се омърсил, ако дори само се докосне до някой далит. Подобен нехуманен религиозен апартейд отхвърля недокосваните за цял живот, защото от съображения за чистота на тях не им е разрешено дори да влизат в храмовете. И това само, защото арийските „избраници“ в 1800 г. преди Христос са се домогнали до върха на обществото, представяйки тези йерархични правила като „космическо-божествено“ наложени, за да не трябва сами да вършат неприятната работа на робите като например да метат улиците, да изгарят труповете, да щавят кожи или други мръсни работи. Тежкò на някой недокосван, на когото би му хрумнала идеята да се възпротиви срещу своето положение: при следващото прераждане неговата карма несъмнено би го смъкнала още по-надолу. По тази причина хиляди хиндуисти приемат исляма вместо будизма. Но, както казах, нашите западняци, естествено, не знаят това. Възможно е с ужас да установят един ден, че не могат да разчитат на следващи прераждания. Дано да е достатъчно навреме.

Това е отговорът на моя духовен отец [1] на учението за кармата: „Целият ни земен живот, от раждането до последния дъх, ще ни се яви в края като едно единствено действие. Неговото съдържание и качество ще бъдат възприети в един миг. Представете си чиста кристална чаша, пълна с вода. Достатъчен е един поглед, за да се установи дали водата е чиста или не. Така ще бъде и с нас, когато преминем в отвъдното. Дори и най-дребният импулс на сърцето ни оставя следа в съвкупността на живота ни. Да приемем, че само един единствен път в цялото си съществуване съм имал някакъв зъл импулс, например да убия някого. Докато не изгоня от сърцето си тази мисъл чрез акт на покаяние, тя ще остане в мен като черно, невъзможно да се скрие петно. „Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно което да се не узнае“ (Лука, 12:2). Ние често се утешаваме с мисълта, че никой не е видял какво сме направили или не знае какво мислим. Но ако гледаме на този живот като на подготовка за вечния живот, ако се стремим да се разтоварим от тези скрити в нас тъмни страни, тогава картината вече не е същата“.

Защото, „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1, 8-9). И тук разбираме, защо Христовото евангелие е наистина „блага вест“, която спасява чрез покаянието и изкупителната смърт на Христос на Голгота от проклятието на кармата и от произвола на Аллах.
Същевременно в хиндуима се съдържат и много положителни неща. Бог е вложил семето на доброто във всяка човешка природа и поради това всеки човек инстинктивно се чувства привлечен от доброто. Когато стори зло, той се чувства неспокоен и измъчван от чувство на своего рода неудовлетворение. Това е така, защото Бог е укрепил нашата духовна природа с един много чувствителен и сигурен етически инструмент – съвестта. Затова не е чудно, че езичници, мюсюлмани и вярващи от най-различни религии често се припокриват в определенията си за това какво е добро и зло, добродетел и порок. Тези, които са привърженици на ученията на хиндуизма и окултизма, не са изключени от този вид етическо съвпадение. Въпреки че на теория хиндуизмът не прави разлика между добро и зло, тъй като ги разглежда като двете страни на медала, на практика той развива учението за кармата, което се доближава до понятието за грях.
Лошата карма – злото деяние – е нещо негативно и нежелано, като петно, което полепва по човека и съпътства душата в процеса на нейните прераждания. Тъй като в хиндуизма няма бог, който прощава и очиства хората, кармата, във всеки случай, придобива чисто формален и механистичен характер. Тя е непроменяем закон на възмездяващата справедливост. Човекът си получава с математическа точност заслуженото за миналите простъпки и грешки.

По такъв начин законът на кармата си остава безпощадна и непрощаваща равносметка на всичко, което човекът е направил погрешно и го принуждава към хиляди и милиони повтарящи се прераждания [2]. Това е обезкуражаващо и човек разбира защо евангелието на Иисус Христос е наречено „блага вест“.

Освен това бях трогнат от благочестието на вярващите християни и от многобройните сходства, които откриваме при съпоставка с писанията на християнското учение. И това е съвсем естествено, защото хората от всички времена са копнеели да се освободят от страданието и са търсели пътища и средства да го постигнат. Така биха могли да бъдат обяснени многобройните паралели между християнството и хиндуизма. Според историческите свидетелства се твърди, че между изгонването от рая и Вавилонското стълпотворение съществува само един народ, един език и една вяра, която след това се разпада на множество отделни части, митове и религии. В този смисъл подобни паралели изглеждат логични и може да се предполага, че зад тях се крият остатъци от онова състояние. Но разбира се за това няма сигурни доказателства, въпреки че откриваме сходство в много религиозни култове, в определени молитви и места от свещените текстове и дори се срещат сходни притчи. Когато човек се моли за това, всички хора да са щастливи и да се освободят от страдание, когато се изисква вътрешна чистота, когато се прекланяш пред величието на (единия) Бог, когато не е разрешено да пристъпиш в храма в „неочистено състояние“, когато се говори за „свети места“, когато благославяш – нещо, което особено ме смая в даоизма в Китай, или постиш – към всичко това – моето най-дълбоко уважение.

Ще посоча един пример от Бхагавад гита, това важно писание на хиндуизма: Струва ми се, че тук под името Арджуна разпознавам първия човек Адам. Той е трябвало да се бие срещу войска от 20 000 демони. Изобразяван е в римска бойна колесница, теглена от четири или пет коня. Естествено преди такава битка сърцето му слиза в петите. Тогава при него идва Кришна и му предлага: Арджуна може да избере между войска от 20 000 богове, която да се бие срещу демоните (но дали боговете ще победят, Кришна не може да каже), или да вземе Кришна като водач на бойната му колесница. Арджуна избира второто. Ако разпознаем демоните като нашите зли помисли, които ни нападат и искат да ни унищожат, да си спомним също и притчата за добрия самарянин, в която странстващият бива нападнат по пътя за Йерихон. Разбойниците не трябва да се разбират физически, тъй като тук отново става дума за нашите помисли (както старецът Софроний обичаше да казва, когато се появят лоши мисли: „Разбойниците идват!“). Тогава външните религиозни форми, правила и ритуали не могат много да ни помогнат. Ако вместо това имаме Кришна (Христос) като водач на колесницата, който да ни преведе между вражеските редици (на острастените мисли), като поеме юздите на петте коня (нашите пет сетива, които ни изкушават), тогава Адам/Арджуна може да спечели битката.

Дотук добре, но границата на сравнението е достигната, когато Кришна казва: „Дошъл съм да унищожа грешниците!“ Прокълнати са да се преродят. Докато Христос, като своеобразно квази осъществяване на хиндуизма, казва: Дошъл съм да спася грешниците! Хиндуистът знае: „Бог е всичко, човекът е нищо“. Докато ние четем в Свещеното Писание: „Кои сме ние, Господи, че ти мислиш за нас, хората!“ За нас, дребните нищожни творения и дори Сам Си снизходил до нас. Не е необходимо добрите да бъдат спасявани. Христос също потвърждава, че не здравите се нуждаят от лекар, а болните.

Цялата неопределима бъркотия, това лутане между противоположни учения (за всяко твърдение в хиндуизма винаги може да бъде намерено друго, противоположно на него изказване) в крайна сметка може би изразява едно похвално благожелателно мислене на човешката философия, насочено към спасение (освобождаване от самсара). Всъщност това е просто успокоение пред страха от смърт-та, която се е появила с първородния грях и отпадането от Господ. Заради това изгубилият Бога човек е бил принуден да си създава нови и нови богове, при което Луцифер, падналият ангел на светлината, с удоволствие му помага. Веднъж в Атина прочетох надпис върху една тениска: „Бог е зает. Мога ли да ти помогна с нещо?“ Ала Господ никога не изоставя човека си и въпреки всякакви видове заблуждаващи религии, винаги го е подкрепял чрез богооткровения и пророчества.

Страхът от смъртта е стар като човешкия род, още от изгонването от рая; познат е и от египетската митология (мумифицирането); от вярванията на инките (при освещаването на големия храм на ацтеките в Мексико през 1487 година били принесени в жертва най-малко 20 000 души за три дни! Можете да си представите техния страх!); от анимизма на първобитните племена или старите германско-нордически богове. Първичният страх да не бъдеш изгубен е вкоренен в човека.

За съжаление, светът на хиндуистките божества е откъснат от всякакво рационално или историческо основание. Той си остава митология и басня, която отново и отново (раз)очарова хората и не би могла никога да им отнеме страха от наказанието или смъртта. Като начин за измъкване от тази мъчителна съдба било изнамерено учението за „колелото на историята“ (самсара), за колелото на живота, което изказва недоказуемото предположение за прераждането на душата, през което трябва да преминем, докато някога сами не станем богове и поради това да не се налага да бъдем отново преродени. Всичко това е опит да се обясни причината за страданието. Би могло, например, да се каже, че някое невинно дете трябва да страда затова, че в някой от предишните си животи е направило нещо грешно и сега трябва да плаща за това. Ако се замислим по-дълбоко, ще установим, че законът за кармата в действителност само легализира несправедливостта. Ако личността изчезва при смъртта, тогава индивидът, който се е получил след прераждането, няма никаква възможност да разбере за какви лоши дела трябва да плаща и, следователно, не може да извлече никаква морална поука от страданието си. С това обаче въпросът за вината все още не е решен. Ако някой е водил осъдителен живот и би трябвало да се поправи – повтарям още веднъж, – би трябвало най-малкото да му бъде съобщена причината за неговото провинение, за да може да се поправи. Ако никога не узнае тази причина, човекът отново и отново ще оправдава себе си и ще ругае съдията, който го е наказал и осъдил, без да назове неговото провинение или да му е обяснил съотношението между добрите и лошите му дела [3]. Така „обвиняемият“ си остава само с притъпено възприятие за несправедливостта на живота. Това е ужасен и тъмен фатализъм на една безпощадна съдба.

Спасението не се случва – както в християнството – чрез вяра, покаяние и стремеж да вършиш добро, а посредством механичното напредване през циклите на прераждането. А накрая не е отредено душата да получи лично безсмъртие, тя изчезва в космическия абсолют, просто се разтваря в океана на универсума. И точно това учение въвежда, всъщност, най-нечуваната несправедливост на света, като в края на циклите гарантира на всички живи същества едно и също – да бъдат разтворени в безликото небитие. Това, в края на краищата означава, че независимо колко добро е сторил някой добродетелен човек (като майка Тереза например), той няма да получи отплата за усилията си. Независимо от това, колко злини е причинил един злодей, той няма да получи наказание за своите престъпления. Дали някой е светец – като свети Николай Чудотворец или свети апостол Павел, или убиец на милиони невинни хора като Хитлер или Сталин, накрая всички ще имат една и съща цел и ще достигнат еднакво далеч. Какво би могло да бъде по-чудовищно от подобна представа?

Слава Богу и слава на Христос, че като християнин аз не се въртя в безспирно колело (като някой хамстер), а преминавам през мост. Преди всички времена аз вече съм бил в Бога, осъществявам в себе си Христовата истина (или я отхвърлям, на собствен риск) по време на земния си живот и се завръщам след телесната си смърт обратно във вечността. За сравнение – колко по-безнадеждна е целта на вярващия хиндуист да се измъкне от изпълнената със страдания верига на 8 400 000 прераждания. Но с това въп-росът за вината все още не е решен.

Какво би могъл да направи вярващият хиндуист, за да постигне мокша (освобождаване), за да се откупи от заплахата на Кришна „дошъл съм да спася добрите и да унищожа грешниците“ (Бхагавад гита, ІV, 8). Напразно го умоляваме за спасение от прераждането. Палитрата на умоляващи действия (някои изглеждащи подобни на християнски) се простира от самоизтезание, самобичуване, себеотричане, усилие за познание, святост и добродетелност, отдаденост на боговете, саможертва, та чак до това да се оставиш  – като многобройни горделиви гурута – да бъдеш почитан като бог (аватар), или да отречеш света като аскет. Между другото някои йоги си мислят, че са постигнали кой знае каква висота, ако чрез себеотричане са станали невидими за света (например изглеждат като дърво). Това може да изглежда вдъхновяващо за много западняци, които посещават Индия, без да знаят, че подобно себеотричане могат да намерят и в Православната църква. Ала тук „съзерцанието на Бога“ (theoria) не изисква да изгубиш съзнанието си, както при аскетично-мистичния опит на йогите или неправославните християни, а човек осъзнава напълно своето обкръжение, както например Мойсей, когато слиза от планината Синай. Други екстремно мъчителни ритуали са например поклоннически пътувания до светите места на колене или пълзейки по корем (напр. до свещения връх Кайлаш). По-мекият вариант изглежда така: принасяне на жертви при празници на божествата (пуджа), посещения на храмове, запалване на ароматни пръчици, очистващи умивания в Ганг или други свещени реки (да си припомним християнското Кръщение), търсене на свещени градове и места (обикновено поклонничество), вглъбяване (самадхи) – чак до изпадане в унес и безсъзнателен екстаз (подобно на аскетичния суфизъм при исляма). И всичко това с крайната цел, да бъдеш свободен от мисли и страсти, които измъчват вярващите, и накрая, чрез така постигнатата празнота, да се слееш с брахман, да постигнеш мокша – да не трябва никога повече да се прераждаш, да се разтвориш в „безсмъртието“ като захар във вода, да се освободиш от илюзията на живота. Външни ритуали и правила, четене на ведите и упанишадите, йога или медитация може и да доставят известно утешение, но те още никого не са освободили от товара на обвинението и греха. Вярващите лесно се оплитат все повече и повече в непрогледна джунгла от учения и самозаблуди чак до оковите на описаната по-горе кастова същност, кармата и прераждането, от които никой не може да намери изход.

Докато живеех в Индия си мислех, че съм намерил съвсем конкретни доказателства за моите прераждания. Страстта ми да свиря на музикалния инструмент ситар – тя откъде би могла да дойде, освен от някой минал живот? Или как беше възможно да изработвам т. нар. „алпана“, типична бенгалска живопис, без никога да съм учил този стил – за учудване на много бенгалци? И много други подобни случаи… Какво вярно има в подобни доказателства?

Много хора, обикновено в документални филми за паранормални явления по телевизията, твърдят, че имат частични или дори ясни спомени за познати места, които изглежда, че познават от предишни животи. Ала такива твърдения без особени трудности могат да се обяснят с обичайните заблуди на въображението. Дежавю. Мозъкът ни постоянно запаметява фрагменти от всякакви визуални и акустични впечатления, които се складират някъде в подсъзнателното. В определени моменти тези фрагменти могат да бъдат комбинирани в мозъка и да оформят ментална картина така, че човекът да си помисли, че разпознава едно определено място, дори ако го вижда за пръв път. Такива преживявания в никакъв случай не могат да служат като доказателства. На това твърдение би могло да се възрази, че никой от тези случаи не съдържа наистина субстанциална информация. Никой не е успял да си припомни езика, на който евентуално е говорил в миналото или пък да си припомни детайлите от реални събития от един минал живот, или литературните и научни познания, които е натрупал, или имената на хората, с които се е познавал. С други думи, човек не си припомня нищо от това, което съзнанието му би трябвало да е поело в течение на онзи живот, и което представлява интелектуалната рамка и житейския опит на личността. Тези неща изчезват безследно и то без причина. Става ясно, че всички уверения в преселението на душите при по-точна проверка се оказват безсъдържателни [4].

Също така е ясно, че душите на умрелите при определени обстоятелства са били в състояние да се явяват пред живите, при което недвусмислено са показали, че съзнанието им в никакъв случай не е изличено от смъртта. Също и от научни доклади за хора, подложени на реанимация, узнаваме, че след напускането на тялото душата запазва съзнанието за своята личност. Във всички случаи, които са познати на религията и науката, душите на умрелите запазват своя Аз и целия си житейски опит. Тяхното самосъзнание не угасва и това опровергава учението за прераждането на душите и тяхното крайно разтваряне в нирвана. Това е очевидно в случая с благоразумния разбойник, който в един единствен миг се обръща в Христос и наследява Небесното царство: той е успял да заобиколи кармата и обезкуражаващото странстване из космическите коридори. В мига на познанието и на прозрението той бил освободен от сляпата съдба.

Бележки

1. Archimandrit Sophrony, „Sein Leben ist Mein“, Fluhegg Verlag, Basel, 2004.
2. „Der Schmale Pfad“, Band 45. Verlag J. Wolf, ISBN Nr. 1610-1146, Bischoр Alexander Mileant: „Der siebenköpfige Drache“.
3. Martin Goldsmith, „What about oшher faiths“, S. 28, Hodder&Stoughton, London 2003.
4. „Der Schmale Pfad“, Band 45. Verlag J. Wolf, ISBN Nr. 1610-1146, Bischoр Alexander Mileant: „Der siebenköpfige Drache“.

Превод: Eвелина Варджийска, Мартин Иванов

Из книгата на Клаус Кенет „Богове, идоли, гурута“, ИК „Омофор“ 2015 г.