Християнинът и интелектуалната ситуация на времето

Казаното дотук не означава загърбване на духовните проблеми, а поставянето им по специфичен начин и от определена гледна точка. В опита си да опиша интелектуалната ситуация на времето, проектирайки я в българския културен контекст, ще се опра на трите постоянни елемента, около които „кристализират”, според В. Дилтай, характеристиките на всеки един светоглед – картина на света, загадка на живота, цели на волята.

1. Картината на света или между тоталитарния гнет и отвращението от тоталното.

Една от основните злини, нанесена на обществото ни от тоталитарната система, се изрази чрез ефект, който би могъл да бъде наречен ефект на отвращение от тоталността. Причините за неговата поява и разпространение са очевидни: стремежът на тоталитарната идеология да подчини всички сфери на човешкия живот, дейност, култура доведе (след про-падането на тази идеология) до разгъване на „пружината” на обратния край: отказ не само от всяка идеологема, но и от всяка тоталност – от всяко нещо, което ни се струва заплашително за нашата свобода, което иска да подчини живота ни, което претендира да му служим безрезервно. Представата за тоталитарното бе „венчана” не само за идеологията, но и за философията, морала, вярата – за всичко, което може да бъде обозначено като „голяма идея”. Диаболичният механизъм на споменатия ефект е тъкмо в това, че зло-употребата бе вменена като вътрешно присъща на всяка употреба, претендираща за тоталност. Нека да дам един пример, за да бъда по-ясен. Ако партията от тоталитарен тип (била тя комунистическа или фашистка) бе съвършена пародия, изкривен образ, перверзно в дълбоката си същност „отражение” на Църквата, една анти-църква или лъже-църква¹, не би трябвало да буди учудване фактът, че нейното „лице” бе припознато от мнозина като лице на общността изобщо или, по-точно, като лице на всяка общност, която претендира да бъде носител на тотална (= универсална) идея. Малко след промените през 1989 г. се появиха талантливи изследователи, които започнаха изведнъж да откриват страшно много сходства между комунизма и християнството, да твърдят, че разликата между тях е едва ли не козметична, на повърхността, ала в дълбоката си същност те се схождали удивително… По този начин, показвайки с основание фалшивия образ на определена общност, на нейните принципи и „ритуали”, критиците на тоталността стигнаха до отхвърляне на идеята за тоталност изобщо. С мръсната вода бе изхвърлено и бебето. Да се твърди, че подобни „открития” са само грешки на демократичния растеж би било наивно, макар и да не изключвам възможността за някои хора наистина да е било така. Но мога ли да не погледна отговорно на ситуацията, в която близък човек съвсем сериозно и тъкмо днес започва да ме убеждава, че между нравствената доктрина на комунизма и Декалога няма никаква принципна разлика; че разликите се откриват главно в „детайлите”? Допускам, че за външния наблюдател на християнството, за човека, който разглежда християнската вяра като сбор от отвлечени принципи и ритуали, а не като начин на живот, нещата могат да изглеждат тъкмо така. За християнина, който се стреми да бъде отговорен (за себе си, но и за другите), „детайлите” съвпадат удивително с белезите, различаващи Христос от Антихриста.

Резултатът от действието на диаболичния механизъм, скрит в ефекта на отвращение от тоталното, може да бъде илюстриран и с друга аналогия. Ще припомня синдрома на лъжливата апокалиптика, за който спомена неотдавна в една от лекциите си дякон Андрей Кураев, свързвайки го с вариант на познатата ни още от детството история за лъжливото овчарче: след като предизвестеният „със сигурност” край на света все не идва, изводът на повярвалите малко или много на предизвестието, на хората, които – макар и с „периферията” на съзнанието си са го регистрирали, взели са го предвид, е, че край на света изобщо не се предвижда, че този край е „мит”, легенда, измислица, продукт на „колективното несъзнавано”, може би. Подобен в измамната си, мистификационна стратегия е и ефектът от появата на „многото лъжехристи”, за които говори Св. Писание, защото може да има само един Христос. Или нито един. Или има абсолютна истина и тя е една, или изобщо няма истина. Ситуацията на общуване с другия, с човека до нас, се вписва и днес в духовните и етически „координати”, зададени от случилото се някога между Господ Иисус Христос и прокуратора на Юдея Пилат Понтийски: и днес въплътената Истина е изправена пред въпроса: „Що е истина?”, пред разпространеното убеждение, че няма една истина, че всеки има „своя” истина.

Нека сега да видим тотално ли е християнството. Да, тотално е. То изисква, както се казва в светата Литургия, „сами себе си и един-другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем”, изисква да възлюбим Бога „с всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си разум” (Мат. 22:37); изисква да се стремим към постигане на Христово умонастроение („ум Христов”) във всеки един момент от своя съзнателен живот. Това изискване е тотално, защото изключва възможността човек да си запази една автономна територийка – професионална, етическа, естетическа или каквато и да било друга, с която Бог не би имал нищо общо, но не е тоталитарно, защото на него трябва да бъде отговорено свободно, без насилие; то трябва да бъде прието с любов и с готовност. Тоталитарното изискване е изискване, което подчинява другия със сила – силата на репресията, лъжата, манипулацията; единствената сила, позволена на християнството, е силата на любовта и на истината, на молитвата и на убеждението и когато то е нарушавало този принцип, навлизайки в полето на тоталитарното действие, негативните последици не са закъснявали.

2. Загадката на живота или нищетата на нехристиянските отговори за произхода и предназначението на човека

Онова, което отбелязах дотук, се отнасяше към един основен аспект на свето-възприятието, светоусещането на съвременния човек – не само на интелектуално, но и на екзистенциално равнище. Нека сега да се съсредоточим върху начина, по който нашият съвременник мисли, усеща и възприема себе си. Два са основните въпроси, които и преди, и сега вълнуват най-много всяко човешко същество, когато то се изправи пред загадката на своето съществуване: въпросите за неговия произход и за неговото предназначение. Колкото и да е разколебана някогашната увереност на човека в смисъла на живота и в смислеността на призванието му, той само на пръв поглед изглежда удовлетворен от неутешителните отговори, идващи „отляво” и „отдясно”. Основната манипулация, на която човекът е станал жертва през последните столетия, се състои в натрапването на една формулировка, отнасяща се до неговия произход и стъпваща върху сляпото му преклонение пред научния авторитет. Тя може да се срещне в различни варианти, но по същество гласи, че появата на човека е резултат от някакъв процес, събитие или експеримент, който в никакъв случай не може да бъде обвързан с представата за свободен и суверенен акт на сътворяване от страна на любящ и загрижен за създанието си Бог. Независимо дали става дума за „Голям взрив”, последван от продължителен в своята мъчителност и мъчителен в своята продължителност еволюционен процес, дали се говори за „панспермии”, появили се незнайно откъде и как във веселената, носещи се свободно из космоса и „посаждащи” ирационално живот там, където той би се „прихванал” или се предлагат различни варианти на извънземен експеримент, резултатът е един и същи – „загадката на живота” и не просто на живота, а на моя-живот-тук-и-сега остава без „прозрачно”, задоволително за разума, сърцето и съвестта ми решение. Никога няма да забравя, но няма да мога и да вербализирам напълно, да ословеся адекватно едно свое усещане от годините преди обръщането ми към Бога. Помня го като състояние на почти паническо безпокойство от невъзможността да формулирам отговори на няколко въпроса, които могат да подлудят всяко човешко същество, ако то задържи продължително време вниманието си върху тях: „Кой съм аз, откъде идвам и как мога да имам самосъзнание, как мога да мисля себе си и за себе си; какво или кой задава моята идентичност? Как може да съществува чудото на моето самосъзнание, след като не съм способен да го отнеса към нещо сигурно и трайно (космосът е твърде „дифузен”, неопределен като обект за съотнасяне), към никакъв Гарант за автентичност? И каква сила удържа целостта на това съзнание, предотвратява неговия разпад, осигурява континуитета му във времето? Или, може би, в действителност то вече се е разпаднало, а аз самият съм само илюзия за съществуване?”. Такива въпроси преминаваха през съзнанието ми като бенгалски огньове по Коледа, за да просветнат само за миг в обзелия го мрак и да угаснат в „снега” на безверието. Самосъзнанието ми изискваше отговори, които да съответстват на моето достойнство като човешко същество.

По втория въпрос, за предназначението на човека, голяма част от представителите на съвременната социология, психология, антропология, философия и политология са се сговорили да отговарят като че в хор, формулирайки следните убоги в своята недостатъчност отговори: човече, твоето предназначение е да не знаеш какво точно е твоето предназначение и да преживяваш трагично собственото си незнание; или: твоето предназначение (ако изобщо има такова) няма особено отношение към тебе самия, защото се определя не от онова, което вършиш и преживяваш на съзнателно равнище, от съзнателните ти избори, а от твоето несъзнавано; или (най-актуалният, може би, отговор): твоето предназначение е да имаш права, които трябва да браниш със зъби и нокти, когато другите откажат да ти ги признаят². Резултатът от всичко това може да се резюмира в ясната и плачевна констатация, че човекът е обречен да бъде пленник на релативизма и на субективизма (или на примитивния „обективизъм” от социологически/биологически тип), на нефундираното метафизически абстрактно право, на произвола на политическите и на икономическите теории, да бъде роб на сменящите се все по-бързо в научния свят парадигми, без да има някаква сигурна отправна точка за правилна оценка, за отсяване както на негативното, така и на позитивното в тях.

Християнският отговор на въпроса за произхода на човека акцентира не само върху факта на сътворението, но и върху природата на Божия творчески акт. Актът на сътворението полага личността на човека в отнесеността й към Личността на Твореца и по такъв начин фундира нашата идентичност: „и сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори” (Бит. 1:27). Оттук не е трудно да бъде изведена и самата идея за изначалното предназначение на човека: той просто е трябвало да продължава да-бъде-по-Божи-образ, да съхрани непомрачен Божия образ у себе си, като гаранция едновременно за съхраняване на своето синовство по отношение на Бога и на своята човечност. „Завръщането” на съгрешилия, на „падналия” човек към Божия образ – този „печат” на неговото изначално достойнство – става възможно чрез спасителното дело на Сина Божи, Господ Иисус Христос, на „новия Адам”, Който отваря пътя на обновлението, на „обожението” за всички повярвали в Него.

3. Целите на волята или няколко интелектуални реакции, характерни за нашата действителност

Интелектуалната ситуация, която очертах дотук, поражда „ветрило” от разнообразни интелектуални реакции, които ще се опитам да представя чрез три типа. Ще започна с реакцията, която бих определил като фиксиране върху миналото – една разпространена реакция на разколебаната или направо „зачертана” от случилото се в последните години тоталитарна картина на света, а също и на изчезването на определен вид социална уютност. Ако този тип интелектуална реакция, водеща неизбежно до различни митологизации, не намери почва в близкото минало (т.е. в десетилетията на комунизма), тогава тя се връща по-назад във времето, опитвайки се да прочете сегашната неустойчивост и разобщеност на картината на света чрез липсата на някакви пренебрегнати компоненти от нея, чиято пре-поява изведнъж би я подредила и осмислила. За мен подобен подход към действителността е оправдан единствено в случай, че елементите, които се прогласяват за липсващи, принадлежат действително към най-същностната, най-ценната част от „пъзела” – тази част, от която наистина зависи смисълът на цялото. Често пъти обаче става въпрос просто за елементи от друг пъзел.

Втората интелектуална реакция бих определил като реакция на усъмняването, по принцип, в смислеността на последователната, системна и целенасочена интелектуална дейност. Мисля, че най-страшният вариант на тази съвременна болест на интелекта е, когато е налице творчески дух, творческо желание и дори известна морална устременост, но е налице и болезненото усещане за липса на „инстанция”, която да респектира и дисциплинира интелектуалните занимания, да ги направи отговорни. За изследователя-хуманитарист сериозните научни традиции и високите човешки авторитети в една или друга област на знанието значат много и тяхното наличие би могло да му помогне в работата – ако въпросните авторитети траеха малко по-дълго от няколко години, ако интелектуалните моди и приумици не се сменяха от ден на ден.

Третата интелектуална реакция бих нарекъл реакция на епистемологичната недостатъчност, която е другото име на метафизичната безутешност, обхванала постмодерния човек. Подобна реакция води до стъпването на много научни проекти и на голяма част от хуманитарната изследователска мисъл върху „пясъка” на непреодолими апории, тя води до патоса на тоталното усъмняване и тоталната негация и до комплекс от процедури, след извършването на които на интелектуалната сцена остават само отломки от идейни, естетически и всякакви други конструкции. Проблемът не е толкова в самия процес на „деконструиране” на големите метафизически или естетически системи на мисълта от миналото (някои от тях не заслужават друга съдба), а в това, че получените отломки са несводими една към друга и са обречени на произвола на виртуоза-интелектуалец, който може да ги подрежда и пре-подрежда с безкрайно удоволствие и с пълното съзнание за неспособността да предложи на наблюдаващия „играта” му нещо трайно и позитивно.

Християнската позиция полага целите на волята (вкл. и интелектуалната) в съотносимостта на тези цели с Божията воля, защото, както отбелязва на едно място еп. Теофан Затворник, за автентичен духовен живот на човека може да се говори едва тогава, когато той започне да търси Божията воля и е готов да я изпълнява. Усещането за липса на авторитетна инстанция е преодолимо в християнството чрез разглеждането на „творенето” (в широк смисъл), на всяка човешка активност, като „заставане” пред неподкупната морална „инстанция” на самия Господ Иисус Христос, която – за разлика от променливия и суетен съд на човеците – не се люшка постоянно в преценките си между „Осанна!” и „Разпни го!”. Разпростирането на този критерий върху цялото поле на човешката дейност, на човешкото мислене и творчество, открива реални възможности за истинска и дълбока промяна на света, който ни заобикаля, защото светът наистина може да бъде променен (въз-обновен и осветен), но не от „волята за власт” на индивида или на група самозабравили се революционери, „свръхчовеци”, технократи (етикетите тук са без особено значение), а от благодатното действие на Духа, Който всичко животвори.

1 „Отражение”, което бе проникновено анализирано от философа Е. Димитров още преди няколко години, в семинара му върху Достоевски в Софийския университет.

2 А те най-вероятно ще го сторят, защото тъкмо сега, тъкмо днес, в ерата на толерантността, хич не е удобно и дори е направо нетактично да се изтъква на какво основание имаш тези права – та нали представителите на останалите 1999 религии по света ще решат да изтъкнат и те своите основания и тогава къде ще отиде толерантността?

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова