Християнство и ислям – великото предизвикателство

От векове най-голямата религиозна и цивилизационна дилема пред човечеството е изборът между християнство и ислям. Две насоки, две цивилизации, два свята, в сила и слабост, в упадък и възход, съжителствуващи и сплитащи се, воюващи и борещи се в хаоса на историята. Този дълъг исторически антагонизъм, тази драма заслужава по-сериозно отношение и по-дълбоко вглеждане от общоприетите. Нашите съвременници имат изобщо повърхностно отношение към духовните проблеми, а техните знания за религиите и културите са на нивото на най-елементарни предразсъдъци и емоционални представи. Ние, хората на Балканите, където двете глобални религии са съжителствали векове по един почти уникален начин, където те заедно са формирали особено своеобразна и забележителна цивилизация, би трябвало да притежаваме познанието и мъдростта, необходими за мисията на посредници между световете на човечеството. Така ли е всъщност? Достойни ли сме за задачата, която съдбата ни е отредила? Отговорността в това отношение никак не е малка. Тази статия иска да напомни за това.

***

Всеки анализ трябва да се обърне първо към началото. Християнството, юдаизмът и ислямът израстват от един корен: преданието на Авраам, древната библейска вяра. Към I-II в. тя се разделя, избистряйки се в две велики религии. Първата от тях излиза в света и бързо преодолява юдейската националнорелигиозна ограниченост.

Следвайки заповедта на Господа “идете и научете всички народи” (Мат. 28:19), апостолската Църква за пръв път в световната история се обръща към общността на всички хора по земята без разлика на “роб или свободник, елин или юдеин” (Гал. 3:28). Евангелската Блага Вест за Разпнатия и Възкръсналия е универсална, тя няма културни или етнически граници, но на практика в началото на своята история християнството се присажда в елинистично-римската цивилизация, овладява нейните сили и ресурси и свързва своята съдба с нея. Ареалът на християнството в древността съвпада като цяло с границите на Римската империя и сферата на влияние на средиземноморската антична култура: предна Азия, северна Африка, Балканите и южна Европа до Рейнско-Дунавския лимес. Оттук то исторически е било насочено към народите, последователно въвличани в сферата на античната и израсналата от нея европейска цивилизация. Християнството е силата, която вътрешно изгражда европейското човечество, създадено именно от Църквата. Западният свят, както го познаваме днес, е рожба на Рим, обединил исторически многобройните варварски племена в едно духовно отечество, една Европа, едно цяло. От друга страна европейският изток не е връхлетян така от варварския потоп, античната традиция е оцеляла. Но и тук Православието е било вътрешният живец и могъщата творческа сила, преработила, пресътворила античността в един нов свят – света на Византия, Балканите и славянските народи. Минават векове и християнската цивилизация става първата, надраснала нивото на традиционните, затворени в себе си култури. Дори и в днешната си секуларна по форма експанзия тя следва заложения в нея универсалистичен замисъл на Евангелието. Завладявайки света, било то с военни, икономически или културни средства, тя на практика осъществява единението на човечеството. Днес в орбитата й са въвлечени милиарди човешки същества на всички континенти – факт с провиденциално значение за съдбините на Евангелието и на света.

Юдаизмът, като самостоятелна религия със следбиблейски култ и вероучение, се избистря окончателно към времето на антиримските въстания (края на I – нач. на II в.): от Ездра “книжника” и “мъжете на великата Синагога”, систематизатори на “Устната Тора” (VI-II в. пр. Хр.), през епохата на Синедриона и фарисейско-садукейските борби (II-I в. пр. Хр.) и до ранните равински академии: Ямнийската, установила за пръв път еврейския канон на Стария Завет, и последвалите я академии в Юдея и Галилея (I-III в.). По-късно основното средище на равинското образование и култура се измества към Двуречието, където мощните и богати еврейски колонии водят началото си още от времето на вавилонския плен.

Отхвърлила Христа и новозаветното благовестие, юдейската община се затваря в своята националнорелигиозна черупка. Поколения равински учени в Палестина и Вавилон работят неуморно, за да обобщят закона на Моисей като универсална норма за всяко поколение, място и епоха и да изведат от него незаблудими Божествени указания за всевъзможни ситуации в човешкия живот. Благочестивият юдеин е трябвало да бъде обграден с безкрайна верига от ритуали, правила и предписания, за изпълнението на които да е принуден да мисли непрекъснато. Резултатът от тези вековни усилия е грандиозната система на Талмуда (сборници с трактати, коментари и подкоментари към тях, фиксиращи писаното Предание и равинската практика) – цял един свят, но свят херметично затворен и враждебен към всичко външно. Целта е “избраният народ” да бъде изолиран от другите и запазен чист и непорочен за есхатологичното спасение при свършека на света. Но както семето, което не е умряло в земята (Иоан. 12:24), не може да покълне и да даде плод, така и еврейството, съхранило себе си, остава безжизнено и безплодно. Юдаизмът издребнява до една от многото племенни, местни религии. Въпреки че в следримско време евреите се разпръсват широко в Средиземноморието, Европа и Близкия Изток, създавайки навсякъде мощно културно присъствие, религиозната им мисия с течение на времето остава без всякакво влияние върху историята и световната цивилизация.

На практика ислямът измества юдаизма след неговия залез от позицията му на основен антагонист на християнството. Неговият произход е своеобразен. Ислямът не е израснал пряко от библейския ствол и все пак се храни от неговите корени.

През V-VII в. Арабският полуостров е истински врящ котел от различни религии, течения и секти. Разпространено е християнството, най-често с разнообразните си еретически и сектантски форми. Цели арабски племена са приели юдаизма. Чувства се и мощният дъх на гностицизма и източните култове, особено иранските. Под въздействието на кръстосаните влияния в централните райони и крайбрежието на Червено море (историческия район Хиджаз) се заражда самостоятелно арабско религиозно движение – ханифизмът. Ханифите (араб. “поклонници на единия Бог”) отхвърлят традиционните езически вярвания на своите съплеменници, но и не приемат никоя от големите религии. Те търсят автентично познание и собствен път към ”Милостивия” (ар’Рахман). Седми век бележи духовен прелом. За пръв път ханифизмът навлиза в “пророческата” си фаза. Мохамед е бил само един от групата “пророци”, действали в Хиджаз и северна Арабия през първите десетилетия на седми век. Той обаче е най-талантливият и влиятелен сред тях като религиозен учител, проповедник и организатор на община, а по-късно и на държава. Именно той успява да се
наложи.

Както повечето ханифски учения, ислямът на Мохамед е по същество арабска преработка на юдеохристиянския материал, познат на хората в Арабия през тази епоха. Той се различава от тях само по това, че основателят му успява да обедини под неговото знаме многобройните арабски племена и градове-държави в единен мощен общоарабски съюз, известен по-късно в историята като Халифат. Последвалите след смъртта на Мохамед широки завоевания изиграват решаваща роля за износа и присаждането на новата религия върху огромни пространства извън полуострова. Без тях ислямът би останал местен, национален култ. В могъщ ритъм младата световна сила изтръгва Сирия, Палестина и Египет от Византийската империя, смазва Персия на Сасанидите и завладява Средна Азия до Хорезъм. Войските й преминават през цяла Северна Африка и, прехвърляйки се в Европа, стигат до Южна Франция (битката при Поатие – 723 г.), завладяват Кипър, Корсика, Сардиния, щурмуват нееднократно Цариград. Войните водят до бързо културно проникване и разцвет на младото арабоислямско общество. Трябва да се знае, че експанзията на Халифата не е само военна. В още по-голяма степен тя е културна и цивилизационна и носи със себе си вълни на колонизация върху огромни територии, създавайки заедно с покорените народи богата и пъстра синкретична култура, оформяйки нов цялостен геополитически и цивилизационен ареал. В този смисъл експанзията на Халифата е принципно съпоставима с походите на Александър Македонски и с римските завоевания, довели до цели епохи в човешката история. Тук е важно да се разбере, че ислямът като култура и религия никога не е бил насаждан със сила. Той се е налагал със силата на културното превъзходство, наистина притежавано от арабската цивилизация през ранното Средновековие – VII до XII век – когато тя е била най-динамичната и бързоразвиваща култура на Стария Свят. Точно тогава, а и по-късно, европейските схоластици са коментирали трудовете на Авероес и Авицена, а европейската наука е трябвало да се гради върху арабските научни достижения, свидетелство за което са арабски думи като химия и алгебра в нашия език.

След XII в., и особено след варварското монголско нашествие през XIII в., разцветът преминава в застой, последван от консервация и упадък. Ислямският свят не спира своя военен и цивилизационен натиск на Запад, постигайки значителни исторически победи (селджукските и османските завоевания до края на XVII в.). Но към началото на Новото време Европа започва да го изпреварва, а към средата вече го е надминала във всичко. Сега тя може да отстоява своята воля, а след това и да я диктува с политически, военни и други средства. През XIX в. е изглеждало, че пред лицето на глобално налагащата се европейска хегемония ислямският свят все повече ще отстъпва, ще се обезличава и снишава. Става обаче нещо съвсем друго! През XX в. сме свидетели как тази цивилизация мощно се възражда. Ислямът отново се надига в целия свят.

Ислямът е глобалният конкурент на нашата култура

Както и раждането на християнската Църква, появата на исляма е истински водораздел в историята. Той слага край на античната, гръко-римската епоха. Именно ислямът – задълго, а може би и завинаги – изтласква Евангелието и европейската цивилизация от древното им огнище: Близкия Изток, Мала Азия и Северна Африка. Изконните християнски земи стават негова база за глобална инвазия и завладяване на Стария Свят. Ислямът запушва вековните пътища за християнизация на изток и на юг, във вътрешността на Азия и Африка – нещо, което променя фундаментално световната история. Не е трудно да се досетим, че без ислямския фактор евразийският континент, а и целият свят щяха да имат друга съдба. Човечеството днес щеше да е обединено в християнството.

Така, израсъл скромно от пустинята, ислямът се издига до глобална мощ. Той препречва пътя на нашата цивилизация, той се оказва изведнъж истинският антагонист на Евангелието в света! И сега той е глобалната алтернатива и глобалният конкурент на нашата култура в рамките на земното кълбо; сътрудничеството и противоборството с него е предопределило до голяма степен историята на християнските народи. Бъдещето изглежда вещае още по-силно изостряне на тази съдбовна историческа драма.

Християнинът не може да смята това за историческа случайност. Той знае, че тази драма, както и всичко друго в историята, има провиденциален смисъл и ако сме християни, трябва да потърсим именно този смисъл с най-голяма сериозност и вдълбочаване.

Каква всъщност е мисията и делото на исляма в света? Какво е духовното му послание? И как правилно да се отнасяме към тях?

Арабското ислам е субстантив на глагола аслама – “предавам се”. Ислямът се дефинира като предаване, пречупване, покоряване на човешкото същество пред Бога. Това е външният аспект на религиозния акт. Вътрешната му страна, затрогваща дълбините на личността, е иман – “вяра, упование”. Предалият се, покорилият се човек е муслим (мюсюлманин), но само вътрешно отдаденият на Бога е мумин (верен). Мюсюлманите трябва да се стремят да бъдат муминун – верни (откъдето и нашето “правоверни”).

Ислямът не претендира за ново религиозно послание към човешкия род. Той не отхвърля писанията и откровенията, легнали в основата на предишните религии. Тъкмо обратното – като цел се прокламира само изчистването и възстановяването на общочовешкото религиозно предание такова, каквото е. Оттук обръщането към личността на “бащата на вярващите” (Рим. 4:11), към Авраам. “Авраам не беше нито юдеин, нито християнин; но се бе предал на Единния Бог и не се покланяше на много” (Коран 3:67). Ислямът иска да възстанови чистата древна вяра на Авраам и пророците, замъглена от човешките страсти, пороци и суеверия. Учението му е пределно изчистено и рационалистично. Бог (араб. Аллах от ал-Илах – “Богът”, “Божеството”, срв. гръцкото ho Theos; от същия корен са и акадската дума Илу, и еврейските Ел, Елохим, Елоах), Който е Господ на световете (Коран 1:2) е вечен, нероден, единствен и несравним (19:65, 20:8, 42:11, 112:1-2; срв. Ис. 40:25,46:5). Никое тварно същество не Му е равно; да се придават “другари” на Единния Бог (т.е. да се практикува езичество и идолопоклонство) е най-чудовищният грях на земята (4:48, 35:13-14); Бог е сътворил от нищо “световете” (2:111, 36:82) не за да се забавлява (21:16), а в истина (46:3) и не се нуждае от тях за Своето битие (29:6). Подател на всяко благо, на живота и смъртта (23:30, 30:20-24; срв. Ис. 45:7), първият и последният, тайният и явният (2:255; срв. Ис. 48:12), Той ще съживи, възкреси мъртвите, както възражда земята напролет (41:39) и ще ги съди според Своята Книга и според писанията, дадени на пророците (9:69). Всички ще се завърнат при Него (40:3); праведните ще наследят вечно блаженство, а нечестивите – вечна мъка (19:60-61, 40:76; срв. Мат. 25:3146).

Свещената история в представите на исляма е близка до библейската, но се различава по цялостната си трактовка. Тя няма единен център и цел, какъвто в Библията е Христос, а представлява вечно повтаряща се мисия на Божието пратеничество сред хората, възобновявано за всеки народ и епоха. Според традицията е имало хиляди пророци, но пратениците (расул, мн. ч. расулийун) на Бога до всички хора са само шест: Адам, Ной, Авраам, Моисей, Иисус и Мохамед, който е и последният пророк (“печатът на пророците” – манихейски израз, зает от Корана, 33:20). На пратениците и по-великите пророци са били дарувани боговдъхновени писания за наставление на техните народи и религиозни общини: на Моисей – Тора (Петокнижието), Псалтирът – на цар Давид, Евангелието – на Иисус (ислямът си представя Новия Завет като една книга, записана от Иисус) и Коранът – на Мохамед (3:3-4, 17:55, 20:2). Макар свещеното достойнство на другите книги да се признава, на практика като автентично откровение се разглежда само Коранът, смятан за единствено свободен от всякакви човешки промени и интерполации [1].

Въз основа на казаното е ясно, че ислямът е една от тъй наречените пророчески религии.

Християнството се различава от пророческия тип религия и не трябва да ги смесваме, подмамени от привидната близост. В центъра на този тип религиозна нагласа стои Deus absconditus, “Бог Съкровен” (Ис. 45:15), едно абсолютно Лице, различно от света и надвишаващо в безкрайна степен всяко тварно битие. Бог и свят са принципно несъпоставими. Собственият живот на Божеството е несподелим и непознаваем за тварта. В тази “страшна Монада”, според израза на Владимир Лоски, ние знаем Живия Бог, но не познаваме Божествения Живот. В тази нагласа Бог може да се открие само външно, в Своето свръхприродно могъщество и власт, в чудесата и теофаниите (“славата Божия” или “шехина” в Стария Завет (Изх. 25:23, Лев. 16:2; срв. Коран 2:248)), или в суровите заповеди и откровения, изпращани на пророците, в законите, давани на човечеството. Тук е немислимо да има истинско Богопознание: Бог е ограничен, така да се каже, от абсолютната Си трансцендентност завинаги; творението Му не може да участва в Неговия собствен Живот, в предвечната “радост на своя Господар” (Мат. 25:21) – смисълът на въплъщението на Божия Син в Новия Завет.

В пророческата религия се нуждаем от външно посредничество между Бога и човека. Посредник е пророкът. Пророкът е единствен, който познава Бога “лице в лице”; само той открива на света Божествената воля и Божествения план. Делото на пророка е основно в плана; от него зависи човешкото спасение. Ако разгледаме главните пророчески религии – юдаизма и исляма – ще забележим между тях структурно и типологично родство. Пророкът е централна фигура във вероучението и култа. Той е Божият пратеник при хората; на него е изпратено Писание, което е съществувало винаги, и само по себе си е вечното Божие Слово. Чрез него се разкрива изначалният религиозен закон. В юдаизма Моисей получава на Синай Тора (Петокнижието). Тора е сътворена преди света, заедно с Божия престол и всяка дума в нея, както и разположението на думите, озвучаването и пунктуацията, са вечни; законът, възвестен в нея (Моисеевият Закон) има абсолютна стойност. Всяка разпоредба е необходима за спасението (само основните разпоредби са 613, а има и хиляди казуси и тълкувания). Човек се освещава с дела по закона (срв. в обратен смисъл Рим. 3:20). В исляма Архангел Гавриил донася на части Корана на Мохамед. Коранът всъщност е копие от вечната Книга на небесата (уммал-китаб, Коран 43:71); Словото Божие, явено в него, се разглежда в традицията като вечен атрибут на Божествената същност. Ислямът, разбира се, също е изцяло законническа религия, а ислямският закон (шари’а) е всеобхватна – в непредставима за нас степен – система, управляваща всяка без изключение страна от човешкия живот. След смъртта на последния от пророците, Мохамед, хората изгубили възможността да общуват непосредствено с Бога и от тогава Законът останал единственият посредник – като абсолютно мерило за всяка човешка постъпка и изключително средство за спасение. Боговдъхновен източник на Закона е Коранът и устното Предание (Сунна) на пророка, както в юдаизма – писаната и устна Тора на Моисей. Ислямските законови школи са разработили сложни процедури за легитимно тълкуване, извеждане на казуси и нормотворчество (иджтихад) по законовия материал, в целостта си точно съответстващи на талмудическата традиция. Виждаме близост и дори определена приемственост между тези големи религиозни системи, като ислямът е по-съвършената и много по-настъпателната.

Приемствеността е особено значима в отношението към делото на Новия Завет. Апостолът казва: “Ние проповядваме Христа Разпнатия, за юдеите съблазън и елините безумие (1Кор. 1:23)”, а Коранът: “Вие (християните – бел. авт.) измислихте гнусно нещо!“ (19:89).

За юдеите съблазън и измислихте гнусно нещо! Съблазън е вярата, че Иисус от Назарет е предвечният Син Божий: “Как Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог?!“ (Йоан. 10:93). “Той бе само Наш раб“ (Коран 43:59). “Никога не ще се възгордее Месия над туй да е раб Божий“ (5:172). „Кажи: Кой ще възпре Бога, ако Той реши да погуби Месия и майка Му, и тези, които са на земята – всичките?!“ (5:17). От самото начало ислямът е заквасен с юдейски квас. Новозаветното Откровение е отхвърлено изцяло: “Кажи: Той, Бог, Един е, Бог вечен. Не е раждал и не е бил роден, и не Му е бил равен ни един!“ (112:1-4) – срещу “Единородния Син, Който е в недрата на Отца“ (Йоан. 1-18) и “Бог толкова възлюби света, че даде за него Своя Единороден Син“ (Йоан. 3:16). От изповеданието на Петър: “Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16) “небесата са готови да рухнат и земята да се продъни, и планините да се съкрушат. Не подобава на Милостивия да си взима син!“ (Коран 19:90-92). Иисус дори не е бил в действителност на Кръста: “Те не Го убиха и не Го разпнаха, но Бог Го възнесе при Себе Си” (4:157-158) – виждаме дори възраждане на древния докетизъм! Убит само по видимост, Той не е принесъл Себе Си в жертва за света, не е умрял и не е възкръснал, побеждавайки смъртта.

В исляма е немислимо истинското Богопознание

Но кой е Той тогава и за какво е идвал на земята? Важно е да се отбележи, че за разлика от юдаизма ислямът се опитва да интерпретира Неговия образ, да го интегрира по някакъв начин в своята система. Тук се проявява по-голямата широта и гъвкавост на исляма, стремежът към един по-универсален религиозен синтез. Всеизвестно е, че Иисус се разглежда в Корана и ислямското предание като един от пророците. Но досега не е било обръщано достатъчно внимание на забележителния факт, че кораническата доктрина се стреми заедно с това да набележи и едно по-дълбоко осмисляне на Личността и Делото Христово. Има разбиране, че Той е Новият Адам (3:59) и Слово на Бога (3:45). Роден е от Духа Божи (21:91). Той е Месия (3:45), извършвал чудеса (3:43) и ще дойде отново на земята преди или по време на Страшния Съд (5:41). Макар тези насоки да не са получили развитие в култа и традицията, те свидетелстват за едно доста по-сложно и нееднозначно отношение, отколкото е прието да се мисли. Но нека не бъдем заблуждавани! Ислямският модел изобщо включва инкорпорирането на предходните религиозни традиции. В този случай (а той е особено значим) ислямът иска, запазвайки непоколебимо изначалния си юдейски духовен избор и юдействаща нагласа, да асимилира в себе си Евангелието, да го “погълне”, като го победи вътрешно и обезвреди [2].

И тъй, пропастта между Твореца и творението е изкопана отново, вътрешното откровение на Бога в Пресветата Троица е отхвърлено, благата вест за въплътеното, разпнато и възкръснало Слово не е приета. Новото велико духовно движение с претенции за универсалност и общочовешки синтез е останало в стария ветхозаветен калъп и дух – затворено за свободата и благодатта, възвестени в Новия Завет. Показателно в исляма е дори това, че той не познава никаква светиня, няма свещенство, тайнства и богослужение. Този, който не знае нищо за благодатното преображение на човешката природа, не се нуждае от тях. Неговите поклонение, вяра и живот могат да бъдат ръководени само от познавачи и легитимни тълкуватели на Книгата и Закона, по който той иска да се оправдае чрез дела (Рим. 3:20). Така е в юдейската и в ислямската общини, ръководени на всички нива от “книжници и законници” по почти еднакъв начин. Мюсюлманското – сунитско и шиитско – “духовенство” не е нищо друго, освен йерархия от учени и законоведи. Няма храмове и храмов култ, а джамиите (масджидун) са обикновени молитвени домове, както и синагогите, но в никакъв случай свети места за богослужение. Единственият “храм” в исляма – меканският Кааба (главното общоарабско езическо светилище, преосмислено като “Божи дом”, построен от Авраам за потомците на сина му Исмаил – арабите) – не действа като такъв, в него няма богослужебни принадлежности, нито пък се извършват някакви ритуални действия; той е празен. Кааба е само култова, поклонническа реликва, нищо повече.

Истина е, че ислямът по същество възражда мисията на юдаизма в световен мащаб. Той я възобновява на нова, много по-широка култова и доктринална, а също и цивилизационна, историческа и културна основа. Ислямът може да асимилира много повече религиозни и културни архетипи. Той е отворен към света. Днес тази религия е изповядвана от почти един милиард човешки същества, принадлежащи към различни народности, култури и раси. Християнските народи в Европа и Азия съжителстват от векове с ислямската цивилизация, ще трябва да го правят и в бъдеще. Как да усвоим опита от хилядолетното взаимодействие, как да устоим днес на световно надигащия се натиск на исляма? За тази цел трябва поне да го познаваме.

Какви са историческите шансове на исляма днес, в края на XX век? Ще издържи ли той конкуренцията с християнския свят?

Обществата, които ислямът създава, са съвсем различни от християнските. Комуникацията между мюсюлмани и християни винаги е била исторически проблем и драма. Те са живели в близост и дори заедно, но никога не са се познавали истински. Образът на “Другия” се е възприемал като враждебен и дори нечовешки. Защо?

Моделът, според който се изгражда ислямското общество, е строго теократичен. Всяка човешка общност се разглежда като религиозна община; всеки човек като култов субект. Ислямът не познава гражданската община и гражданския статус на личността. Най-интересното е, че при него фактически отсъства понятие за държава и държавност. Държавата е автономна гражданска власт, осъществяваща определена форма на суверенитет и върховна юрисдикция спрямо своите поданици. Но ислямското право (ал-фикх) не познава друга форма на върховна юрисдикция, освен ислямската община (ал-умма), както и друг правен регулатор, освен религиозния Закон (шари’а). Всички възможни правни отношения между хората се уреждат само от нормите на Закона. Той обхваща цялата правна материя: култови предписания, лично, брачно и наследствено право, наказателно, съдебно-процесуално и административноданъчно право, както и всички имуществени отношения, финанси, договори и т.н.

В ислямската култура липсва фундаменталния за християнската цивилизация дуализъм на “града Божи” и “земния град”

Интересно е описваният модел да бъде съпоставен с традиционното европейско дефиниране на трите власти в държавната система.

Законодателна власт в собствения смисъл на думата тук не съществува: няма законодателни инстанции и правоспособност за законодателни решения. Юридически норми от какъвто и да е вид могат да бъдат изведени само от Корана и Сунната (Преданието). След като не съществува законодателна правоспособност, няма и кодифицирано (писано) право; съдът приема решения не според някакви писани закони, а според Корана, Сунната и тълкуващата традиция. Едва през XIX в. европеизиращата се Османска империя започнала кодификация на законите според ислямското право. Днес в повечето ислямски страни действат писани граждански закони, но макар и съобразено по съдържание с религиозната традиция, гражданското законодателство като правна практика не съответства на ислямския модел.

Изпълнителна власт в чист вид не би трябвало да съществува. Ислямската община е ръководена от пророка, Божий представител. След смъртта му властта преминава към неговите наместници (халифа расул Аллах – наместници на Пратеника Божий) халифите. Халифът е религиозен глава на всички мюсюлмани, което значи, че има цялата юрисдикция и всички властнически и управленски права върху техния живот, имущество и състояние, принадлежащи в другите правни традиции на държавната власт. Образцов за ислямският модел следователно е исторически съществувалият Халифат (VII-X в.), разбиран от своите управители и поданици като теократична община, с притежаваните от нея имущество, земя и владения. С течение на времето, и най-вече след разпадането на Халифата, реалните отношения престават да отговарят на модела, останал неизменен. Макар че след IX-X в. е имало много мюсюлмански държави и държавици, правното съзнание като цяло е игнорирало този факт. В юридическо отношение мюсюлманите никога не са смятали себе си за граждани или поданици на тези държави; те са били субект на правото само като членове на ислямската община, намиращи се под цялостната й юрисдикция. Когато през 1923 г. турските кемалисти отменят формалната халифска титла на сваления султан, мюсюлманите от целия свят възприемат това като шок, посегателство, като подриване на техния правен и личен статус.

Съдебната власт в исляма не е конституирана от държавата и няма нищо общо с нея. Ислямът познава само духовни съдилища, типологически сродни на еврейския Синедрион и равинския съд. Кадията (ал-кади) е духовен служител, “книжник”, учен-познавач на Закона и традицията. Решенията му не могат да се обжалват пред държавните власти. Ислямското съдопроизводство е независимо от страната и народността, то е еднакво навсякъде и задължително за всички мюсюлмани. Дори днес в “светските” ислямски държави шериатският съд регулира имуществените, брачните, наследствените и пр. отношения и произнася присъди по наказателни дела. Ислямските режими вече изцяло възраждат неговото значение и функции, отменяйки гражданските съдилища, ако са съществували такива.

В тази култура липсва фундаменталният за християнската цивилизация дуализъм на “града Божи” и “земния град” в историята. “Царството Ми не е от тоя свят“ (Йоан. 18:36), “кесаревото кесарю, Божието Богу“ (Мат. 22:24), “нямаме тук постоянен град, но търсим бъдещия“ (Евр. 13:14) – неотстранима дуалност, независимост, автономност на сакралното и профанно измерения на човешкото съществуване, възпроизвеждащо се на всички нива в християнските общества: вяра и знание, религия и култура, община и общество, църква и държава. Това е напълно чуждо за исляма. Битието за него има само едно – сакрално, култово – измерение. “Земното”, профанното, историческото няма собствен автономен статус. Оттук и разбиранетоза легитимност и власт. На думите “кесаревото кесарю” ислямът би отговорил, че не трябва да има “кесарево” или че “кесаревото” също е Божие. Ислямската санкция на земната власт е “покорявайте се на Бога, на Неговия Пратеник и на разпоредниците сред вас“ (Коран 4:59), което съществено се различава от Рим. 13:14. Източник на легитимност е пророкът и ислямската община. Естествена е невъзможността за автономен съд и гражданско законодателство.

Какъв е животът на обществата, създавани и управлявани от исляма? Какъв е техният облик и характер?

Преди всичко трябва да се каже, че ислямският Закон е твърде близък до Мойсеевия и до древноизточното право. Основен принцип в тези правни системи е талионът (ал-кисас) – възмездието по правилото “око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога” (Изх. 21:24; Коран 2:178, 5:45), широко прилагано в миналото и възраждано сега. Отрязването на ръце или други крайници, осакатяването на наказвания престъпник е необходим елемент от тази практика. Смъртното наказание за прелюбодеяние и за други престъпления е пребиване с камъни (араб. раджм, Коран 24:2), което точно съответства на нормата в Мойсеевия закон (Лев. 20:2, 24:1416). (Християните биха се сетили за думите: “Който от вас е без грях, нека пръв хвърли върху нея камък” (Иоан 8:7), но ислямската цивилизация продължава да живее преди тях). Архаични са и другите наказателни норми, действали в древните общества.

От дълбока древност идва ислямското брачно право, изцяло доновозаветно и дохристиянско.

Полигамията! Колко е вълнувала тя, и привличала, и отблъсквала европейците! Може би тя е виновна за европейското отношение към тази цивилизация, като че именно тя е легнала в основата на нашата представа за Другия, за “тях”. И действително, брачният закон, без да съзнаваме, определя целия ни живот, цялото съществуване на обществата. Сблъсъкът на начините на мислене, сблъсъкът на различните цивилизации найярко се проявява тук, тук се определя съпоставката между “нас” и “тях”. Трябва обаче да знаем, че ислямът нито е създал многоженството, нито има някакъв монопол върху него. То е в основата на всички древни (Бит. 25:1, 46:15-25, Съд. 8:30, 1 Цар. 25:39-44) и всички неевропейски общества. Ислямът по-скоро се стреми да го вкара в определени рамки: до четири законни съпруги (Коран 4:3). Все пак се допуска и наложничество – също твърде архаичен институт (Коран 4:25, съотв. Бит. 16:3, 2 Цар. 5:13, 3 Цар. 11:3). Противно на общоприетото мнение се гарантират известни права на жената, особено имуществени: законен дял от наследството и независимо разпореждане със своя имот и средства. Тези разрешения са почерпани от арабското обичайно право. Забулването на жените също не е въведено от мюсюлманите. То се е практикувало от много древни народи, в това число и във ветхозаветен Израил (Дан. 13:32). Ислямският развод (Коран 2:226-232) е близък до Мойсеевия (Втор. 21:10-14). Изобщо тук не намираме нищо ново или различно. Законът за обрязването отпраща непосредствено към Бит. 17:10-14 и Лев. 12:3. Близки до Мойсеевия закон са и нормите за ритуална чистота, представите за ритуално осквернение, очистване, пост, чиста и нечиста храна (Лев. 7:18-21, 11:36-43; Втор. 23:10-11, 14:3-29; Изх. 22:31; срв. Коран 2:183-185, 222, 5:3-6), жертвоприношенията (Лев. 1:3, 3:2 и др., Коран 5:2-3, 97), празничните месеци и времена (Чис. 10:10, 28:11-14, Коран 2:196-199, 5:2,97) и т. н.

Истината е, че ислямът като религиозна традиция и култура е останал изцяло в дохристиянската древност. Макар и повлиял значително върху историята, той не е преживял вътрешно нито античността, нито Средновековието, нито Новото време. Те не означават нищо за него. Той изобщо е извън категориите на нашия свят. Какви са историческите му шансове днес, в края на XX век? Ще издържи ли конкуренцията със западния, с християнския свят? И кой ще спечели борбата за умовете и душите на човечеството? Време е да разберем, че тази цивилизация съвсем не се е предала, че тя притежава ресурси и възможности, които не са за подценяване! Споменахме, че ислямските общества не познават вътрешния религиозно-цивилизационен дуализъм на християнството; това ги прави много по-сплотени и консолидирани. Едно общество от европейски тип е винаги сложно, вътрешно многопосочно и разнородно, а това означава и разделено. В сравнение с него ислямското общество е религиозен, културен и социален монолит. Структурата му е стабилна и еднородна. Всяка страна от живота е интегрирана в религиозния закон. Много от факторите, пораждащи противоречия, са отслабени или не действат. Ислямският модел изравнява националните, етническите, културните различия. Той е универсалистичен по дух. Човешкото същество се определя само чрез отношението си към Бога. Всички са членове на едно тяло. Европейският национализъм и идеология на държавността тук са напълно чужди. Всяко гражданско или национално обособяване би било враждебно за общността. Европейски аналог можем да открием само в средновековната Pax Christiana, където езикът и народностната принадлежност са били сведени до чисто битови реалности, незасягащи фундаменталния статус на кръстения християнин.

Бурното възраждане на ислямското самосъзнание и обществена активност в наши дни разкрива неподозираната жизненост, заложена в този цивилизационен модел, в тази традиция. Оказа се, че ислямските общества имат дълбоко чувство за достойнство и не желаят автоматично да се покорят на налаганото отвън “общочовешко” господство на масовата, потребителска, “жълта” цивилизация, асоциираща се с безбожие, агресия и разпуснатост. В същото време техните лидери с основание се запитват дали наистина сляпото възприемане на чуждите ценности и традиции, които при това са създадени в съвсем различна историческа и духовна среда, би донесло някакъв животворен импулс, а не само деградация и катастрофа.

Отговорът е ясен! Това, което ние с ужас наричаме “ислямски фундаментализъм”, не е нищо друго, освен израз на естествения стремеж да бъде открита собствената идентичност, да бъдат защитени целостта и достойнството на един жизнен свят. Това не трябва да се бърка с извратените форми на религиозно-политическо насилие, плод на отчаяние и екстремистка воля. Нормалният, “доброкачественият” фундаментализъм, който наистина съществува, няма екстремистка насоченост и не си служи с подобни средства, осъждани от исляма, както и от всяка друга религия. Той съществува и се стреми към мирно израстване, към творчество, макар и по своему, макар и за свои, не за наши цели. Нека да не сипем проклятия, а да разберем. Искаме или не, настъпват нови реалности, с чиято сила ще трябва наистина да сътрудничим, или най-малкото – да се съобразяваме. Това е съдбовно предизвикателство. Надига се, дори в тези мъчителни форми се надига дълбинният жизнен инстинкт на една велика цивилизация, която иска да живее. Нека не подценяваме лекомислено това. Бъдещето на света се кове и в нейната душа.

Бележки

[1] Коранът (араб. ал’куран, тържествено рецитиране, декламация, публично възвестяване на откровенията) – сборник с всички откровения, изговорени от Мохамед в състояние на пророческо изстъпление. По стил и съдържание напомня донякъде пророческите книги на Ветхия завет.

[2] Образът на християните (араб. насара, назаряни) и отношението към тях в ислямското учение са колебливи и противоречиви, вариращи от суровост до симпатия (Коран 2:111, 5:14, 9:29). Християните са “притежатели на Писание” (22:17), с тях е сключен завет (5:14), макар че са обоготворили Иисус и Майка Му (5:116). Все пак “…ти ще намериш, че най-близки по любов към повярвалите са тези, които казват “ние сме християни”. Защото те не се превъзнасят” (5:82).

Списание Мирна, бр. 3, 1997 г.